Преди 30-тина години инструкторът по скално катерене Луис Делгадо се

Преди 30-тина години инструкторът по скално катерене Луис Делгадо се отправил в покрайнините на перуанския град Пуно в търсене на нови направления за алпинистките групи. Регионът Пуно е същински парадайс за туристите – високопланинското езеро Титикака, руини на инкски градове, превъзходна природа. На 35 километра от Пуно Делгадо попаднал на необичайно изкуствено оборудване.

То е ситуирано на височина към 4000 метра сред езерото Титикака и боливийската граница, и съставлява идеално гладка отсечена канара. На нея ясно се виждат два отвесни прореза и ниша сред тях. Отдалече това ръкотворно знамение доста наподобява на елементарна врата, единствено че изсечена в гранит. А вдлъбнатината в централната ниша наподобява тъкмо като гигантска брава, отбелязва Мегавселена.

Към планината се отправил величествен теоретичен десант, който удостоверил: това не е просто следващата подправена сензация, а нещо изцяло необяснимо. Необичайният скален релеф в този регион и разнообразни естествени аномалии били забелязвани и по-рано, да вземем за пример от водачи на спортни самолети. Само че на тези известия не било обръщано нужното внимание.

Оказало се, че и локалните поданици са прелестно осведомени за тайнствената канара. Индианците я назовават Пуерта де Хаю Марка, което в превод значи Вратата на боговете. Местните имат вяра, че боговете нееднократно се явявали на хората по тези места – с цел да споделят познания или да предупредят за идващи стихийни бедствия.

Няма подозрение, че индианците аймара и уру, обитаващи този край, нямат никакво отношение към вратата. Първите се явяват значителен народ, само че не са могли да основат такава структура. Пикът на развиването на аймара се пада във времето, когато те са живели под владичеството на инките. Уру пък са много примитивно племе. По метода на изключването като кандидат за ролята на строители остават инките. Но локалните старейшини в един глас настояват, че Вратата на боговете е съществувала постоянно.

След формалното „ разкриване ” Вратата на боговете попаднала в зоната на специфичното внимание на перуанското държавно управление. От 1996 година до през днешния ден в региона може да се пристигна единствено със особено позволение. Практически незнаен е и съставът на учените, работещи с обекта. Но е известно, че перуанците, нормално ревниво пазещи своето историческо завещание, са привлекли към проучването експерти от Съединени американски щати. Но не археолози и историци, а екстрасенси, уфолози, физици и парапсихолози.

Според откъслечните сведения, станали публично притежание, учените, изследващи Вратата на боговете, са разкрили удивителни неща. Катар Мамани, един от първите позволени до тайнствената канара, твърди, че регионът е цялостен с обекти с незнаен генезис. Тези обекти били освен почувствани и видени, само че и регистрирани с измервателни уреди. Според Мамани те даже били закрепени на електронни носители. Но откривателят по този начин и не дал на никого записите на загадъчните феномени.

При идване на място Мамани огледал скалата и даже я снимал. Но когато след няколко часа се опитал да се приближи към вратата с измервателна инсталация, ненадейно се натъкнал на затруднение. Въздухът неестествено се сгъстил, като че ли не желаейки да пропуща индивида, усещали се електрически заряди. При самата врата се материализирали огнени топки и вихри, които почнали да се удрят в гранита. От тези удари върху камъка се появили петна от сажди, а по-късно – синкави капки течност. Докосвайки се до вратата, Мамани почувствал едва електричествож, както и извънредно вдъхновение. По-късно пред очите на учения почнали да изникват чудни кристални структури със наследник цвят.

Вечерта протичащото се към вратата напомняло огнена приказност. Избухвали пламъци, огнени вихри, електрически заряди, облаци сила в най-различни форми, а най-после на вратата се появило голямо изображение на човешко лице. Междувременно в лагера на откривателите излезли от строя всички уреди, в това число най-обикновените фенери.

Независимо от впечатляващите резултати, Мамани е уверен, че се е сблъскал не с изкуствени обекти или естествени феномени, а с други форми на живот. Той счита, че загадъчните обекти по време на образния контакт с учените освен проявявали признаци на дарба за мислене, само че и показали страсти.

Американският екстрасенс Антъни Силва също споделил част от информацията за вратата. Като се доближил към нея, той почувствал извънредно мощни, подредени потоци сила. Като се настроил на една вълна с тях, Силва с „ вътрешното зрение “ съумял да види огнени стълбове, излизащи от земята и стигащи до звездното небе. Видяното се съпровождало с ритмични барабанни удари.

Индианците разказват контактите с боговете при Вратата по доста сходен метод. Така ги описвали както актуалните перуанци, по този начин и локалните поданици от времената на испанското завладяване на Перу.

Европейските колонизатори имали напълно друго мнение за вратата. В голям брой документи, оставени от йезуитски мисионери от XVI–XVII век, има разкази, описващи Вратата на боговете. Тя била считана за вход или към загадъчната страна Пайити, или към приказно богат град на инките, където те пазели своите съкровища. Европейците в тези времена били заети извънредно с търсене на скъпоценности. Те били безусловно заслепени от златото и не се вслушвали в разказите на локалните жреци.

Дори маите считали, че точно през Вратата на боговете на Земята ще се върнат богове с огнени колесници, с цел да спасят света. Инките се придържали към малко по-друга версия. Те разказвали, че Вратата на боговете е вход към успореден свят, в който работят други закони. Най-добрите представители на този народ (воини, жреци, владетели) прекосявали през вратата, с цел да устоят някакво тестване. Някои от тях се прибирали със познания, недостъпни нито за техните съплеменници, нито за тогавашните европейци. Къде са изчезвали останалите, инките не разказвали.

Сега голям брой историци размишляват над това за какво толкоз бързо и безславно е рухнала империята на инките. През 1532 година Франциско Писаро нахлува в страната, чието население наброявало около 6 милиона души, единствено със 120 конници и 50 пехотинци. Но още след две години инките били изтласкани в планинските региони на Южно Перу, където не се задържали дълго. Според обичайна версия аргументите за бързия провал са огнестрелното оръжие на завоевателите, от което индианците се страхували, следствията от дългата война сред инките, епидемиите от незнайни заболявания, донесени от европейците, и така нататък

Но даже самият Писаро си спомнял, че най-големият му триумф – пленяването на Великия инка Атахуалпа – бил чист шанс. Срещу шепата испанци имало 40-хилядна войска, само че Атахуалпа бил подведен и хванат. Макар че за него бил заплатен голям откуп (както се счита, това е била най-голямата военна плячка в историята), Великият инка въпреки всичко бил убит. Чудно е по какъв начин десетките хиляди (макар и зле въоръжени) индианци не са смачкали шепата завоеватели.

Това не се случило. Могъщата империя бързо починала, въпреки династията на Великите инки да не била изкоренена – останки от страната съществували още към 40 години в планинския регион Вилкабамба.

Но всичко, на което толкоз се възхищавали испанците при започване на завоеванието, внезапно се оказало ефимерно. Пътищата и иригационните уреди неусетно се оказали в такова положение, като че ли не били поддържани от десетилетия. Градовете и крепостите, изглеждащи непристъпни, опустели и лежали в руини. И несъмнено, на никое място не намерили даже намек за несметните съкровища, колкото и баснословен да бил откупът за Атахуалпа.

Оттогава в покрайнините на езерото Титикака измежду индианците битува легенда за сановник от култа на Вратата на боговете на име Арами. След предателското ликвидиране на Атахуалпа и клането, устроено от испанците, Арами се отправил към вратата за съвет, защото бил надзирател на ключа, който я отваря. След известно време той се върнал и съобщил, че боговете не виждат смисъл в кръвопролитието и оферират на инките да се преселят в други земи, отвън до момента на испанците. Вратата се отворила, инките тръгнали, а ключът – голям железен диск – бил потънал в езерото Титикака.

Но част от народа останала, с цел да заблуди колонизаторите. Инките популяризирали слух, че огромна част от тях се преселили в богатата страна Пайити. Конкистадорите жадували да схванат къде е ситуирана тя и когато дефинитивно завладели остатъка от  империята, се постарали да заловят последния Велик инка Тупака Амару жив. Същият, дружно с остатъците от своя двор и роднините си, след рухването на Вилкабамба се отправил на изток, към амазонските джунгли. Там ненадейно се предал на испанците в плен, въпреки че можел да изчезне без диря в джунглата.

Но измамата дала резултат – съвсем 500 години авантюристи от всички страни, археолози и просто любопитни хора търсят Пайити в джунглите. А за Вратата на боговете наред не запомнили за стотици години, до момента в който не я разкрил елементарен катерач.