Цвета Джагарова: Писателите направили пътека до ЦК, за да клепат съпруга ми
Поетът Георги Джагаров е оставил огромен списък, който брачната половинка му Цвета е предала в Българска академия на науките, само че той още не е обработен. Други го изпреварват. Останалата немалка част от записките, документите и ръкописите са при фамилията му. Имам огромен грях към Поета, тъй като след разсипването на дома ни не опазих цялата му богата библиотека, споделя брачната половинка. Най-ценното, което ни остави Георги Джагаров, е архивната му книга “Post Scriptum ”. Дано види бял свят. Дано стигне до читателите, към които желая да се обърна с думите на Поета: “Ще се върна при вас, ще се върна още веднъж / на крилата на моето слово ”, изповядва Цвета Джагарова. - Госпожо Джагарова, разкажете за себе си. Вие постоянно сте оставали в сянката на известния ви брачен партньор.
- Имах ненатрапчиво наличие в медийния свят с три имена: Цвета – на баба ми (по майка); Изворска - бащиното име, с което обявявам детската си поезия; Джагарова - съпружеското фамилно име, и Омила - псевдонимът, с който подписвам моите хайку.
Родена съм на 24 юни 1935 година в град Бяла Слатина. През 1953 година приключих Девическа гимназия със златен орден. Висшето си филологическо обучение получих в СУ „ Св. Климент Охридски “, със предпазена дипломна работа „ Елисавета Багряна и националната ария “. От 1959 до 1969 година бях гимназиален учител по български език и литература в Икономически колеж, София. От 1969 до 1991 г.- редактор в издателство „ Български публицист “ в отдел „ Литературно завещание “ - като завеждащ редакция „ Учебно-помощна литература “. От 1954 до 1995 година - бях първата и единствена брачна половинка на писателя Георги Джагаров. Родих ТРИ деца (Мартин, Росица, Георги). Благословена съм с ЧЕТИРИ внучета (Деница, Младен, Давид и Марк). Наричат ме „ Мами”.
Казвате, че през годините съм оставала в сянката на брачна половинка си. Да, би могло и по този начин да се каже. Но тази „ сянка “ за мене е била златна! Казвам го не в веществен, а в нравствен смисъл! Аз бях щастливката, на която - по божи промисъл - един Поет подмятна златната ябълка и ме поведе! Денят е бил 14 юли, неговият рожден ден! Годината - 1953-та. И аз таман съм пристигнала в столичния град - да изучавам, още да изучавам!... Събужда го ария! Тя идва от отворения прозорец на стаята насреща - там, където живеят двете студентки... Един млад, алтов глас донася до слуха му думите: „ Вълко, Вълко! / Вълко - / млад байрактарин...” Това беше единствената национална ария, която знаех. Нищо, нищо не бе инцидентно. Ето, това е Началото! Началото на едно Сияние за Двама ни!
А след повече от 42 години ще пристигна за единия от нас другото Сияние - Завръщането към Всемира, Смъртта. И това стана „ през сълзите на дъжда “ - на 30 ноември, 1995 година. А аз, след време, пресъздадох това Завръщане с едно мое хайку: „ отрони се зрънце / от пшеничния клас... / птица в небето “.
- Показваше ли ви поетът стиховете си. Вслушваше ли се в препоръките ви, в случай че изобщо сте ги давали?
- Г-н Гозес! Вашият въпрос ме разсмива! Да, показваше ми всяко свое ново стихотворение, преди да го даде за обява, само че НИКОГА НЕ МИ Е ИСКАЛ СЪВЕТ. Та по какъв начин можете даже да си помислите това!? Георги Джагаров не беше беззащитен. Той дишаше лирика! Улавяше миговете. Стиховете са звучели у него, знаел ги е наизуст! И е сядал пред машинката в миговете на безмълвие, удрял е клавишите и е записвал тези стихове бързо и елементарно!
Той издаде малцина книги с лирика. Сам ги назова „ книжки “. Но нали стиховете на Ботев са единствено в една „ брошура “! В една единствено „ брошура “ са и „ Моторните песни” на Вапцаров! Да не би Смирненски или Дебелянов да имат томове с лирика!? В формираната от мен книга „ Георги Джагаров. POST SCRIPTUM “ аз го назовавам със личното му и фамилно име или единствено с едната дума: Поетът! С основна писмен знак - постоянно и на всички места! Защото за мен той е един от огромните поети на България. Да, той бе роден стихотворец, бе предопределен от ориста да е стихотворец! Нека се базира на библейската алегория: Сред мнозината призвани на трапезата той бе Избраният! Бе определен да е Поетът, за който България е над всичко! Аз съм щастливката, чула в първите лирични мигове до неговото рамо: „ После Отечеството, Венето, след това Отечеството... “. Това ми стигна за цялостен живот. Пристрастна съм, ще кажете. Да. И това е обяснимо, само че аз дълго чаках. Чаках, до момента в който мнозина се наиграят... Домораслите „ демократи “ го изхвърлиха от образователната стратегия на българското учебно заведение. Това нищо ли е?! Дори студентите в Софийския университет - по думите на проф. Симеон Хаджикосев - НЕ ЗНАЯТ! кой е Георги Джагаров. Не са и чували крилатите стихове, които - съгласно моя шурей - художникът Цвети Киров - биха могли най-точно, най-вярно, най-истинно да бъдат мото на България! - „ ЗЕМЯ, КАТО ЕДНА ЧОВЕШКА ДЛАН “!
В едно изявление с Поета - на въпроса: „ Какво бихте споделили на вашите съперници, които поради стиха „ по-голяма ти не си ми нужна “, настояват че стихотворението показва антипатриотизъм, Георги Джагаров дава отговор с една крилата фраза: „ Ти му даваш ключ към небесата, той се ядосва, че не може да отвори лавката си. “ И още: „... За какво съм написал стихотворението? За да дефинира границите на България ли? Не, несъмнено! Аз съм изразил прекарването си, болката и гордостта си от нашата национална орис. Смисълът на стихотворението е в метафората за човешката длан. Върху тази длан съм разкрил всичко, което ме е вълнувало. Човешката длан не може да бъде нито по-малка, нито по-голяма. Тъкмо за това тя за мене е мирозданието, смисълът на живота и аз я измервам не на разстояние, а с любов, от която съм пийнал. (...) Стихотворението не е като скулптура да я свалиш от пиедестала, да я нарежеш на парчета и да я претопиш в пещта на политическите пристрастия и спекулации. То е олицетворение на българския дух, единствено че не от бронз, а от слово и затуй хората ще си го повтарят наизуст и ще ме поздравяват. “
„ Джагаров, това стихотворение ти стига, с цел да останеш в българската литература “ - тези думи Поетът чу от Людмила Живкова. Бяхме на премиера в Народния спектакъл.
В Народното събрание (крайният вдясно) до него е Григор Стоичков, свекърът на Йорданка Христова
- Посъветва ли се господин Джагаров с вас, преди да влезе във властта?
- Не, не се посъветва, a единствено показа, и то тогава, когато бе към този момент post factum. Другарят Живков го извикал и му споделил, че писателите създали „ пътека до Централен комитет “ да го „ клепат “... „ Некой желае да ти вземе властта, Джагаров! “. Но той, Живков, щял да го вземе при себе си в Държавния съвет, с цел да му давал концепциите си... „ Правят ме служител “ - тъмно изрече Георги. С Указ на Народното събрание на Народна република България през 1971 година Георги Джагаров бе определен да бъде един от заместник-председателите на Държавния съвет. Това му подейства депресиращо. Той разбираше, че към врата му е сложена примка и тя може да се затегне всеки момент. Така изминаха - по жаравата на властта цели 18 години! Властта е ужасно нещо, господин Гозес! Да, тя убива, първо тя краде Времето - единственото нещо, обещано от Бога на всеки човек, което той има като свое. И тежко человеку, в случай че той разреши на някой да му го лишава! Но по този начин, уви, става в живота. Колко пропилени мигове! А що се отнася до Поета, до моя брачен партньор - да, мога да кажа, че той страдаше, само че... „ покорявайки се, не се промени “! (перифразирам дао-притча). Птичето сàмо бе свило крилцата си у него - в очакване да разпери отново криле... Но това не се случи. И в случай че някои люде ще се зарадват, че са прозрели тази горчива истина, ще им кажа - прави са били!
- Говорят се чудеса за бохемството на Джагаров?
- Щом по този начин казвате, няма да ви оборвам. Навярно сте ги чули. Навярно и мнозина други биха споделили това - едни единствено са чули, само че други са били и очевидци! Да, Поетът беше обществен, не вдигаше чашката вкъщи, а вечер, нощем - в Тихия ъгъл на Съюз на българските писатели - измежду „ пеперуди и комари “... Те са „ видели “, те са „ чули “? Аз не съм. Аз бях от другата страна на „ барикадата “ - в нашия дом, където Поетът се връщаше като в чистилище, а душата му шепнеше: „ Весел ме гледат благи приятели, че вкупом с тях... “. Още виждам очите му, погледът му - изпитателен, с молба за схващане и амнистия. И щом срещнеше моя взор и едвам доловимата опрощаваща усмивка на моето лице, той се успокояваше... Пак ще кажа: била съм интелигентна! След гибелта (в 1981 г.) на Майката на Поета разбрах от брачната половинка на моя зет Стефан едно от „ разпоредбите “ на неписания фамилен кодекс - съвет към дамата, чийто брачен партньор се е прибирал у дома „ подпийнал “: „ Кога е пиен, тя да му се не кара, ами да му се кълкави... “. Каква мъдрост, а?
- Били ли сте постоянно с Тодор Живков?
- Семейно сме били един път в Бояна - след основаването на химна „ Мила Родино “ - дружно с Димитър Методиев и брачната половинка му Наташа. Няколко пъти - на морето, в Евксиноград, само че постоянно когато и брачната половинка на Живков беше жива - доктор Мара Малеева, светла й памет! Тя изпитваше избрана благосклонност към Поета. Може би поради неговото родолюбие? Спомням си по какъв начин тя, усмихвайки се, още при влизането ни в дома им сподели на Георги: „ Джагаров! „ Слънце Тракия огрява “ - това е твой стих, нали?! “ „ Е, недейте по този начин, лекар Малеева! “- сконфузено изрече Георги. И двамата поети се усмихнаха. Живков - по мое чувство - също е имал хубаво, „ грижовно “ отношение към Поета, цитираше негови стихове... А и Георги постоянно говореше за Живков - вкъщи, пред мен и децата ни - с почитание! Но в това време той му е опонирал: „ Не сте прав, другарю Живков! “ (Всичко го има в архивните текстове в книгата, чиято обява следва...).
Исак ГОЗЕС
- Имах ненатрапчиво наличие в медийния свят с три имена: Цвета – на баба ми (по майка); Изворска - бащиното име, с което обявявам детската си поезия; Джагарова - съпружеското фамилно име, и Омила - псевдонимът, с който подписвам моите хайку.
Родена съм на 24 юни 1935 година в град Бяла Слатина. През 1953 година приключих Девическа гимназия със златен орден. Висшето си филологическо обучение получих в СУ „ Св. Климент Охридски “, със предпазена дипломна работа „ Елисавета Багряна и националната ария “. От 1959 до 1969 година бях гимназиален учител по български език и литература в Икономически колеж, София. От 1969 до 1991 г.- редактор в издателство „ Български публицист “ в отдел „ Литературно завещание “ - като завеждащ редакция „ Учебно-помощна литература “. От 1954 до 1995 година - бях първата и единствена брачна половинка на писателя Георги Джагаров. Родих ТРИ деца (Мартин, Росица, Георги). Благословена съм с ЧЕТИРИ внучета (Деница, Младен, Давид и Марк). Наричат ме „ Мами”.
Казвате, че през годините съм оставала в сянката на брачна половинка си. Да, би могло и по този начин да се каже. Но тази „ сянка “ за мене е била златна! Казвам го не в веществен, а в нравствен смисъл! Аз бях щастливката, на която - по божи промисъл - един Поет подмятна златната ябълка и ме поведе! Денят е бил 14 юли, неговият рожден ден! Годината - 1953-та. И аз таман съм пристигнала в столичния град - да изучавам, още да изучавам!... Събужда го ария! Тя идва от отворения прозорец на стаята насреща - там, където живеят двете студентки... Един млад, алтов глас донася до слуха му думите: „ Вълко, Вълко! / Вълко - / млад байрактарин...” Това беше единствената национална ария, която знаех. Нищо, нищо не бе инцидентно. Ето, това е Началото! Началото на едно Сияние за Двама ни!
А след повече от 42 години ще пристигна за единия от нас другото Сияние - Завръщането към Всемира, Смъртта. И това стана „ през сълзите на дъжда “ - на 30 ноември, 1995 година. А аз, след време, пресъздадох това Завръщане с едно мое хайку: „ отрони се зрънце / от пшеничния клас... / птица в небето “.
- Показваше ли ви поетът стиховете си. Вслушваше ли се в препоръките ви, в случай че изобщо сте ги давали?
- Г-н Гозес! Вашият въпрос ме разсмива! Да, показваше ми всяко свое ново стихотворение, преди да го даде за обява, само че НИКОГА НЕ МИ Е ИСКАЛ СЪВЕТ. Та по какъв начин можете даже да си помислите това!? Георги Джагаров не беше беззащитен. Той дишаше лирика! Улавяше миговете. Стиховете са звучели у него, знаел ги е наизуст! И е сядал пред машинката в миговете на безмълвие, удрял е клавишите и е записвал тези стихове бързо и елементарно!
Той издаде малцина книги с лирика. Сам ги назова „ книжки “. Но нали стиховете на Ботев са единствено в една „ брошура “! В една единствено „ брошура “ са и „ Моторните песни” на Вапцаров! Да не би Смирненски или Дебелянов да имат томове с лирика!? В формираната от мен книга „ Георги Джагаров. POST SCRIPTUM “ аз го назовавам със личното му и фамилно име или единствено с едната дума: Поетът! С основна писмен знак - постоянно и на всички места! Защото за мен той е един от огромните поети на България. Да, той бе роден стихотворец, бе предопределен от ориста да е стихотворец! Нека се базира на библейската алегория: Сред мнозината призвани на трапезата той бе Избраният! Бе определен да е Поетът, за който България е над всичко! Аз съм щастливката, чула в първите лирични мигове до неговото рамо: „ После Отечеството, Венето, след това Отечеството... “. Това ми стигна за цялостен живот. Пристрастна съм, ще кажете. Да. И това е обяснимо, само че аз дълго чаках. Чаках, до момента в който мнозина се наиграят... Домораслите „ демократи “ го изхвърлиха от образователната стратегия на българското учебно заведение. Това нищо ли е?! Дори студентите в Софийския университет - по думите на проф. Симеон Хаджикосев - НЕ ЗНАЯТ! кой е Георги Джагаров. Не са и чували крилатите стихове, които - съгласно моя шурей - художникът Цвети Киров - биха могли най-точно, най-вярно, най-истинно да бъдат мото на България! - „ ЗЕМЯ, КАТО ЕДНА ЧОВЕШКА ДЛАН “!
В едно изявление с Поета - на въпроса: „ Какво бихте споделили на вашите съперници, които поради стиха „ по-голяма ти не си ми нужна “, настояват че стихотворението показва антипатриотизъм, Георги Джагаров дава отговор с една крилата фраза: „ Ти му даваш ключ към небесата, той се ядосва, че не може да отвори лавката си. “ И още: „... За какво съм написал стихотворението? За да дефинира границите на България ли? Не, несъмнено! Аз съм изразил прекарването си, болката и гордостта си от нашата национална орис. Смисълът на стихотворението е в метафората за човешката длан. Върху тази длан съм разкрил всичко, което ме е вълнувало. Човешката длан не може да бъде нито по-малка, нито по-голяма. Тъкмо за това тя за мене е мирозданието, смисълът на живота и аз я измервам не на разстояние, а с любов, от която съм пийнал. (...) Стихотворението не е като скулптура да я свалиш от пиедестала, да я нарежеш на парчета и да я претопиш в пещта на политическите пристрастия и спекулации. То е олицетворение на българския дух, единствено че не от бронз, а от слово и затуй хората ще си го повтарят наизуст и ще ме поздравяват. “
„ Джагаров, това стихотворение ти стига, с цел да останеш в българската литература “ - тези думи Поетът чу от Людмила Живкова. Бяхме на премиера в Народния спектакъл.
В Народното събрание (крайният вдясно) до него е Григор Стоичков, свекърът на Йорданка Христова
- Посъветва ли се господин Джагаров с вас, преди да влезе във властта?
- Не, не се посъветва, a единствено показа, и то тогава, когато бе към този момент post factum. Другарят Живков го извикал и му споделил, че писателите създали „ пътека до Централен комитет “ да го „ клепат “... „ Некой желае да ти вземе властта, Джагаров! “. Но той, Живков, щял да го вземе при себе си в Държавния съвет, с цел да му давал концепциите си... „ Правят ме служител “ - тъмно изрече Георги. С Указ на Народното събрание на Народна република България през 1971 година Георги Джагаров бе определен да бъде един от заместник-председателите на Държавния съвет. Това му подейства депресиращо. Той разбираше, че към врата му е сложена примка и тя може да се затегне всеки момент. Така изминаха - по жаравата на властта цели 18 години! Властта е ужасно нещо, господин Гозес! Да, тя убива, първо тя краде Времето - единственото нещо, обещано от Бога на всеки човек, което той има като свое. И тежко человеку, в случай че той разреши на някой да му го лишава! Но по този начин, уви, става в живота. Колко пропилени мигове! А що се отнася до Поета, до моя брачен партньор - да, мога да кажа, че той страдаше, само че... „ покорявайки се, не се промени “! (перифразирам дао-притча). Птичето сàмо бе свило крилцата си у него - в очакване да разпери отново криле... Но това не се случи. И в случай че някои люде ще се зарадват, че са прозрели тази горчива истина, ще им кажа - прави са били!
- Говорят се чудеса за бохемството на Джагаров?
- Щом по този начин казвате, няма да ви оборвам. Навярно сте ги чули. Навярно и мнозина други биха споделили това - едни единствено са чули, само че други са били и очевидци! Да, Поетът беше обществен, не вдигаше чашката вкъщи, а вечер, нощем - в Тихия ъгъл на Съюз на българските писатели - измежду „ пеперуди и комари “... Те са „ видели “, те са „ чули “? Аз не съм. Аз бях от другата страна на „ барикадата “ - в нашия дом, където Поетът се връщаше като в чистилище, а душата му шепнеше: „ Весел ме гледат благи приятели, че вкупом с тях... “. Още виждам очите му, погледът му - изпитателен, с молба за схващане и амнистия. И щом срещнеше моя взор и едвам доловимата опрощаваща усмивка на моето лице, той се успокояваше... Пак ще кажа: била съм интелигентна! След гибелта (в 1981 г.) на Майката на Поета разбрах от брачната половинка на моя зет Стефан едно от „ разпоредбите “ на неписания фамилен кодекс - съвет към дамата, чийто брачен партньор се е прибирал у дома „ подпийнал “: „ Кога е пиен, тя да му се не кара, ами да му се кълкави... “. Каква мъдрост, а?
- Били ли сте постоянно с Тодор Живков?
- Семейно сме били един път в Бояна - след основаването на химна „ Мила Родино “ - дружно с Димитър Методиев и брачната половинка му Наташа. Няколко пъти - на морето, в Евксиноград, само че постоянно когато и брачната половинка на Живков беше жива - доктор Мара Малеева, светла й памет! Тя изпитваше избрана благосклонност към Поета. Може би поради неговото родолюбие? Спомням си по какъв начин тя, усмихвайки се, още при влизането ни в дома им сподели на Георги: „ Джагаров! „ Слънце Тракия огрява “ - това е твой стих, нали?! “ „ Е, недейте по този начин, лекар Малеева! “- сконфузено изрече Георги. И двамата поети се усмихнаха. Живков - по мое чувство - също е имал хубаво, „ грижовно “ отношение към Поета, цитираше негови стихове... А и Георги постоянно говореше за Живков - вкъщи, пред мен и децата ни - с почитание! Но в това време той му е опонирал: „ Не сте прав, другарю Живков! “ (Всичко го има в архивните текстове в книгата, чиято обява следва...).
Исак ГОЗЕС
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ