Подготви Христо ГЕОРГИЕВ В нашата история има невероятни българи, за

Подготви Христо ГЕОРГИЕВ

В нашата история има невероятни българи, за които съвсем никой към този момент не знае нищо. Толкова е забавен животът на Коста Тодоров да вземем за пример - дядо на известната ни певица Камелия Тодорова, че по него биха могли да се сътворят най-малко десетина уестърна. Участвал е в прекомерно значими за страната ни събития и е играл в тях немаловажна роля. В царска Русия, Турция и България Коста Тодоров (1889, Москва - 1947, Париж) се снабдява с четири смъртни присъди. Четник е в Македония, с арменски революционери взе участие в атентат против султан Абдул Хамид II. Макар и официално да е воювал против родината си в Чуждестранния легион на Франция през Първата международна война, той обича с цялото си сърце единствено нея. А му лепват толкоз несправедливо прозвището изменник.
Полиглот, одобряван задушевно в аристократичните и богаташки кръгове на Европа, той оцелява в пъкъла на борбите по македонските планини и в Чуждестранния легион. Смъртността в него е толкоз огромна, че малко на брой в батальона му оцеляват. Много от епизодите от живота му през Първата международна война заслужават да бъдат разказани, само че за това различен път. В последна сметка Коста Тодоров е награден с медал за смелост и с най-високото френско отличие - Ордена на почетния легион, който Франция присъжда за изключителни военни или цивилен заслуги към нея. Но... той го връща на френското държавно управление в символ на митинг, тъй като дружно с британците французите подписват през 1938 година позорното Мюнхенско съглашение, с което подаряват на Хитлер Чехословакия. Невиждан и невиждан акт на героизъм, след който Тодоров отпътува за Съединени американски щати и се занимава няколко години със сладкарство.
В годините на Втората международна война Тодоров прави мнения по Би Би Си на български език, в които назовава българския монарх Борис III Последни, за което е украсен от него с следващата си смъртна присъда. Заради мнения - смъртна присъда! Има над какво да се замислят днешните медийни цензори. Какви вероятности им се подсказват, нали нашият най-демократичен цар ги е правил, без да му мигне окото.
Днес ви предлагаме любопитна страница от новата ни история - по какъв начин през 20-те години на предишния век се отсрочва заплащането на репарациите по убийствения за България Ньойски контракт. И още нещо - по какъв начин са избавени от италианските и британските бичкии величествените рилски гори. Това се дължи на Стамболийски, само че концепцията по какъв начин да се избегне грабежът е напълно на Коста Тодоров. И тъй като концесия през днешния ден става все по-мръсна дума, дано се поучат някои хора що значи отбрана на националния интерес и на националното благосъстояние. Пък и добре, че се е разминало опустошаването на "рилската пустиня ", та да може през днешния ден някогашният ни цар Симеон Втори да им хвърля непрекъснато мераци, както се написа и приказва. Ама може ли да се има вяра на публицистиката ни, що пък да не е противоположното - може пък той да желае не да реже, а да залесява пооголялата Рила...

Задкулисна дипломация
Из "Една луда балканска глава ", Коста Тодоров, записки, издателство "Изток-Запад ", 2012 година

Зловещият фантом на икономическата рецесия взе застрашителни размери в Европа през 1922 година Инфлацията, която бушуваше в Германия, Австрия и Унгария, разстрои интернационалната търговия и валута. В устрема си да реализира общоевропейско съглашение Лойд Джордж свика през април интернационална конференция в Генуа, на която бяха поканени съвсем всички европейски народи. Именно тук се появи за пръв път на европейската дипломатическа сцена плахата, само че в действителност решителна Съветска Русия.
Нашата делегация, управлявана от Стамболийски и министъра на финансите Турлаков, в която участвах като началник на пропагандата, беше настанена в хотел Савоя в градчето Нерви на италианската Ривиера. Германските делегати, ръководени от канцлера Вирт и високоинтелигентния външен министър Валтер Ратенау, бяха също в Нерви. Съветската делегация, ръководена от Чичерин, Раковски и Красни, беше в Санта Маргарита.
Лойд Джордж беше подбрал подобаващ град. Не мога да си показва нещо по-привлекателно от пролетната Генуа. Преговорите обаче не напредваха по простата причина, че всяка делегация бе пристигнала не с цел да търси общо позволение на европейските стопански проблеми, а на своите лични. Победените страни, в това число България, участваха основно, с цел да слагат въпроса за репарациите. Неутралните страни през войната не се интересуваха от този въпрос. Заинтересованите от него и изключително Франция имаха една едничка цел - да избегнат неговото обсъждане.
Раковски твърдеше, че България може да усъвършенства интернационалното си състояние единствено благодарение на Русия, която, сподели той, закрепва и поема отбраната на онеправданите от мирните контракти страни. После попита: "Кога България има намерение да признае руското държавно управление? "
- След като великите сили го създадат - отговори Стамболийски.
Георгий Чичерин, руският комисар на външните работи и глава на делегацията, беше към петдесетгодишен, приблизително висок, леко изкривен. Малката му брада не прикриваше неговата бегла, иронична усмивка. Този болшевишки посланик произхождаше от един от най-старите съветски родове.
Посетих със Стамболийски Лойд Джордж, Луи Барту, който оглавяваше френската делегация, и основните италиански делегати - министър-председателя Факта и външния министър Шанцер. Нашият мораториум изтичаше след два месеца и ние се стремяхме да подготвим почвата за ново отсрочване. Лойд Джордж ни посъветва да се срещнем с финансовия специалист на английската делегация сър Базил Блакет.
- Между другото - прибави той - не мисля, че репарациите ще бъдат в миналото изплатени, само че за жалост французите ще попречат на конференцията да прегледа въпроса. И въпреки всичко - сините му очи блеснаха - за това точно служат кулисите. Там може да се беседва за всичко.
Лойд Джордж беше прав. Цялата работа на конференцията се вършеше зад кулисите. Речите върху потребността от интернационална икономическа взаимност, които се произнасяха на сцената в хола на Палацо Сан Джорджо, възбуждаха интерес, единствено когато бяха държани от политически звезди като Лойд Джордж, Барту, Ратенау или руснаците. Повечето делегати скоро престанаха да посещават общите събрания - там се губеше скъпо време. В хотелите по средиземноморския бряг се водеха секрети диалози сред руснаците и германците и сред италианците и югославяните. В това време французите се опитваха да провеждат с поляците и членовете на Малката Антанта общ фронт за опозиция против всички опити за проверка на договорите или понижаване на репарациите.
Последвах съвета на Лойд Джордж и посетих сър Базил Блакет с нашия финансов специалист. Той разучи документите и се съгласи кардинално да се понижат българските репарации от два и четвърт на един милиард златни франка, одобри също по този начин, че е нужен нов мораториум, само че ни предизвести, че това зависи толкоз от французите и италианците колкото от него.
Барту ни сподели благосклонно, само че недвусмислено: "Не съм акредитиран от господин Поанкаре да беседвам по въпроса за репарациите. "
Италианският външен министър Шанцер даде обещание да ни изпрати втория си помощник-секретар, граф Тости ди Валминута, за диалози по въпроса. Неговият първи асистент, господин Контарини, преговаряше в този миг с югославската делегация в Раняло по уреждането на главната спънка за италиано-югославското другарство - адриатическия проблем.
Стамболийски ми разпореди да се оправям с граф Гости ди Валминута. Големите, тъмни очи на цялостния възрастен граф показваха такова добродушие, когато ми сподели: "Аз съм елементарен човек, моряк, който инцидентно попадна в политиката като заместник-секретар по външните работи. Добре съм ситуиран към България и вие самичък знаете, че всички италианци обичат вашата страна. "
Благодарих му и означих: "Това улеснява диалога по въпроса, който ни интересува. "
- Репарациите? Вие знаете, че Италия играе основната роля в тази област. В корпорацията, позната под името "Съглашенските сили ", ние притежаваме 40 % от българските репарации и дружно с британците - 60 %, т.е. по-голямата част от дяловете.
- С британците? - попитах внимателно.
Граф Тости се усмихна: "Нашите връзки с Англия ми разрешават да го настоявам. "
Всеки в Генуа знаеше, че Англия и Италия бяха фактически доста близки. Лойд Джордж заседаваше непрекъснато с Шанцер; Англия и Италия действаха единно по всеки противоречив въпрос, който възникваше на конференцията.
- Граф Тости, значи ли това, че вие говорите и от името на Англия?
- Точно по този начин - удостовери той. - При тези условия ориста на българските репарации зависи напълно от Италия и ние сме подготвени да ви помогнем.
- При какви условия? - запитах, очаквайки нови политически условия.
- Условията са чисто стопански. Интересуваме се от Балканите, с цел да разтеглим нашата търговия и да получим концесии... в горската област да вземем за пример.
- А по какъв начин стои въпросът за нашите връзки с Югославия? - запитах напряко. Той махна с ръка.
- Вие сте свободни да водите всякаква политика. Всъщност България няма да съставлява интерес за Югославия, откакто ние уреждаме в този момент нашите разногласия с нея.
След това той изложи своите искания. В рилската област има обширни, само че едва употребявани гори. През войната някой си Балабанов беше получил от българското държавно управление концесията върху тях. Правителството на Стамболийски отхвърли да я признае, тъй като бе получена посредством подкупи, и Балабанов я бе продал в Рим на една италианска банка. Италианският дипломат в София изиска от българското държавно управление да утвърди концесията, само че Стамболийски отхвърли. Сега граф Тости оферираше конвенция: горите на Рила против репарациите. Поисках да ми остави няколко дни, с цел да обсъдя въпроса сьс Стамболийски и Турлаков, преди да му дам финален отговор.
- Кажете им, че ориста на българските репарации зависи от рилските гори - сподели графът.
Научих по-късно, че Италианската комерсиална банка, която бе откупила концесията, беше основала корпорация за потребление на горите и разпределила дяловете сред авторитетни италиански депутати и други политици. Между тях бяха същинският началник на външното министерство Контарини и самият граф Тости.
Стамболийски отхвърли изрично италианското предложение.
- Горите на Рила са едно от най-скъпите естествени благосъстояния на българския народ. Не мога да ги отстъпя никому. Неколкократно отхвърлих към този момент да разисквам този въпрос с италианския пълномощен министър в София.
Предложих на Стамболийски да подпише съглашение, с което признава концесионното право против италианския отвод от репарациите, а то да е в действие след одобряването му от Министерския съвет в София.
- А след това? - попита Стамболийски.
- После няма да утвърдим съглашението. Ще кажем, че съветът го е отхвърлил.
- И какво, по дяволите, печелим от това?
- Печелим документ, който потвърждава, че италианците употребяват репарациите като средство за шантаж. Ще ги обезсилим посредством опасността от обявяване. Всъщност разгадавам на нещо по-добро. Граф Тости, който се показва за изявен моряк, само че се счита за доста сръчен, говореше освен от своето, само че и от името на Англия. Ще се опитам да склоня италианците да подпишат документ, който обвързва Англия с Италия. Тъй като англичаните не знаят нищо за това, опасността от скандал ще бъде двустранна. Можем да бъдем уверени, че по-късно италианците в никакъв случай няма да се осмелят да издигнат въпроса за репарациите.
Разхождахме се постепенно със Стамболийски на терасата сред алените камъни и цветята. Той спря внезапно, погледна ме сащисано и попита: "Къде научихте такива демонски фокуси? Идеята е чудесна, само че не мога да допускам, че италианците биха подписали в миналото такова съглашение. "
А те въпреки всичко го сториха. В кабинета на Стамболийски в хотел Савоя Шанцер и граф Тости подписаха за Италия, а Стамболийски и аз за България. Упълномощените представители на Кралство Италия ангажираха в този незабравим документ освен себе си, само че и Англия. Сметките им бяха елементарни. Атмосферата в Генуа не предразполагаше към вярата, че репарациите ще бъдат в миналото изплатени. В подмяна на прекомерно съмнителните искания на италианското държавно управление италианските спекуланти щяха да получават действителни благосъстояния на стойност от няколкостотин милиона златни франка.
Документът, който съгласно италианците потегляше право към София за одобряване, остана при мен. След седмица граф Тости ме запита по телефона: "Е, одобрен ли е? " Обадих му се след два дни: "За страдание българският кабинет е отказал да удостовери съглашението. "
- Ще мина незабавно да ви видя - отговори той. Беше престанал да бъде радостният "обикновен човек ", когато дойде.
- Ще пожелаеме неотложно погашение на репарациите! - развихри се той.
- А ние ще обнародваме неотложно отхвърленото съглашение във всички европейски вестници - отговорих хладно.
Той незабавно стана общителен: "Е, добре, работата не се реализира. Върнете документа, апелирам. "
- Документът е на предпазване в София - отвърнах. Граф Тости напусна разгневен и повече не ми проговори...



Българската делегация в Генуа, 1922 година