Как 50-годишното ехо от преврата в Чили отекна на българо-чилийска среща в София
Под надслова „ 50 години от преврата в Чили: историческа памет, връзки с България ” точно на 11 септември, когато се навърши половин век от кървавата кавга със законното ръководство на лявата коалиция Народно единение и президента социалист Салвадор Алиенде, в Клуб " Журналист " на Съюз на българските журналисти се събраха българи и чилийци, с цел да потърсят пресечните точки сред събития, човешки истории, хрумвания и конфликти от вчерашния и днешния свят с всичките им отзвуци в орисите и на Чили, и на България.
Към българо-чилийките Хавиера Каналес и Аранча Гутиерес, деца от смесени бракове, бяха отправени доста въпроси за днешното състояние в Чили. Снимка: Къдринка Къдринова
Заредена с високи градуси страсти, мемоари и взаимност бе състоялата се на 11 септември в Клуб „ Журналист ” на Съюза на българските публицисти (СБЖ) в София вечер под надслова „ 50 години от преврата в Чили: историческа памет, връзки с България ”. Вечерта бе отдадена на навършващия се половин век от жестокия боен прелом, който на 11 септември 1973 година смъкна законното демократично държавно управление на Чили отпред с президента социалист Салвадор Алиенде, умрял в бомбардирания от превратаджиите президентски замък „ Ла Монеда ” в Сантяго.
Акцент на срещата бяха и човешките измерения на българо-чилийските връзки, придобили изключително дълбочина около намерилите преди време заслон у нас чилийски емигранти. Част от тях бяха и на събитието в Съюз на българските журналисти.
Както е известно, превратът на военната хунта отпред с военачалник Аугусто Пиночет отприщва кървави репресии и 17-годишна брутална тирания, заради което към един милион чилийци са принудени да търсят избавление в емиграцията. Много страни по света тогава одобряват чилийски бежанци от терора в родината им, в това число и България.
В годините сред 1974 и 1990 година заслон у нас и опция да учат и работят получават общо към 600 чилийци. Те развиват и богата културна дейност в Чилийския клуб в София , който става средище за другарство и на други, многочислени по това време латиноамерикански студенти, последващи в България. Клубът е магнит и за български младежи, които се интересуват от далечния „ пламенен ” континент.
Онзи интервал роди доста мощни интернационални другарства, смесени фамилии, дребни българо-чилийчета. Оттогава е и мощната и заредена с доста топлина човешка връзка сред България и Чили.
Повечето от „ българските чилийци ” се върнаха в родината си след възобновяване на демокрацията там през 1990 година Някои останаха измежду нас.
Вечерта на тазгодишния 11 септември такива посетители посрещна и Клуб „ Журналист ” – чилийци и латиноамериканци, живеещи непрекъснато в България, чилийци, открили се в Чили след години на емиграция у нас, пораснали деца, родени в смесени бракове, и живеещи тук и там… А също и доста българи, свързани с Чили и с чилийската емиграция. Журналисти, академични преподаватели, общественици.
Ще си разреша да повеждам описа в този репортаж от първо лице, защото бях основател и уредник на довечера. Имам мощна персонална „ чилийска връзка ” – гимназиалните ми и студентски години са изпълнени точно с другарства с тогавашни чилийски емигранти, продължаващи и до момента, цялостен живот.
И по този начин, откакто залата на Клуб „ Журналист ” в Съюз на българските журналисти се извърши с хора още преди началния час на събитието на 11 септември, то бе намерено първо от председателката на СБЖ Снежана Тодорова, която приветства всички, събрали се, с цел да си спомнят събитията отпреди 50 години, да насочат фокус върху човешките им измерения и върху поуките от чилийския опит.
След това аз поех воденето на програмата и също насочих няколко встъпителни думи към гостите с посланието, че довечера ще търсим пресечните точки сред събития, човешки истории, хрумвания и конфликти от вчерашния и днешния свят с всичките им отзвуци в орисите и на Чили, и на България.
Обърнах внимание, че както в Чили преди 50 години, по този начин и през днешния ден, фашизмът постоянно употребява някой слаб миг на демокрацията, с цел да надигне глава и да стартира нападателно нахлуване против човечността и хуманизма. Затова обществата би трябвало да са постоянно нащрек и да помнят уроците на историята, без да позволяват подмяната ѝ със задна дата.
Отбелязах, че през последната година в Чили внезапно е повишено въздействието на крайната десница и на жадуващите реванш отявлени пиночетисти , въпреки че младият чилийски президент Габриел Борич и неговото държавно управление са представители на необятна лява коалиция. Предложението на Борич в навечерието на 50-годишнината от преврата всички парламентарни политически партии да излязат с общ зов за гарантиране на демокрацията и за наказание на преврата бе бойкотирано от десницата.
Борич въпреки всичко издейства сходно послание, само че то е в различен формат – президентско. Подписано е от самия Борич и четиримата негови прародители на президентския пост – някогашните държавни глави Едуардо Фрей-младши, Рикардо Лагос, Мишел Бачелет и Себастиан Пиниера.
Във възпоменателните церемонии в Сантяго за 50-годишнината на преврата наред с Борич участваха и особено пристигналите в Чили президенти на Боливия, Мексико, Колумбия, Уругвай.
Борич се включи и в шествие на фамилиите на „ безследно изчезналите ” жертви на диктатурата дружно с почетния посетител, испанския арбитър Балтасар Гарсон, който през 1988 година се опита да арестува и съди намиращия се тогава в Лондон Пиночет за закононарушения против човечеството. Опитът бе блокиран от английската правосъдна система. Правителството на Борич е първото в Чили, което пое формален ангажимент издирванията на „ безследно изчезналите ” и търсенето на правосъдна правдивост за такива закононарушения да стане държавна политика.
Шествие за възпоменание на „ безследно изчезналите “ след преврата в Чили преди 50 години бе извършено в Сантяго точно на 11 септември т. година В челната редица на шествието бе президентът Габриел Борич (в средата, с брада и с бяла риза под палтото). Снимка: ultimasnoticias.cl
Нашата „ чилийска вечер ” в Клуб „ Журналист ” на Съюз на българските журналисти на 11 септември стартира с лъчение на документален запис на последното радиообръщение на президента Салвадор Алиенде, отправено от него преди 50 години от към този момент обсадения от военните президентски замък „ Ла Монеда ”. Президентът го прави посредством единствената към момента излъчваща по това време радиостанция от държавната мрежа „ Гласът на родината ”. Това е радио „ Магаянес ” на влизащата в ръководещата коалиция Народно единение Комунистическа партия. Предавателите на другите две радиостанции от тази мрежа към този момент са бомбардирани и унищожени от военните. Затова Алиенде се обажда в „ Магаянес ” и моли да излъчат спонтанното му слово в директен ефир. Журналистите от радиото незабавно откликват, а след излъчването на речта я и тиражират на касети, които съумяват да скрият преди редакцията им да е щурмувана от военните. По-късно тези касети са публикувани измежду задгранични репортери. Така последните думи на Алиенде са съхранени за историята. Радиопредавателят на „ Магаянес ” също съвсем незабавно след речта е бомбардиран.
Пуснахме в Клуб „ Журналист ” оригиналния запис с гласа на Алиенде, на чийто декор започнах да чета превода на български на обръщението му. На два пъти се наложи да прекъсна поради напиращи сълзи, предизвикани от трагичния текст, загатна за Алиенде и цялостната прочувствена атмосфера на възпоменанието…
Авторката чете превода на последното радиообръщение на Салвадор Алиенде по време на преврата преди 50 години на фона на видеозапис, който излъчва истинския му глас. Снимка: Велислава Дърева
Текстът със словото на чилийския президент на български и изложение на ситуацията, в която то е излъчено преди 50 години, може да се прочете тук.
Сред това вечерта продължи с лъчение на предоставения от архива на Българска национална телевизия по молба на СБЖ филм „ Стената ” на известния български кинодокументалист Юри Жиров, сниман през 1975 година, в който са показани чилийски емигранти у нас. Сред тях – и Алберто Корвалан , синът на намиралия се по това време в чилийски затвор общоприет секретар на Чилийската компартия Луис Корвалан.
Алберто идва у нас в края на 1974 година със своята брачна половинка Рут и със сина им Диегито, който тогава е на към година и половина.
След преврата и Алберто, агроном по специалност, и Рут (нейният татко е бил министър на стопанската система в държавното управление на Алиенде) са задържани и пратени на превърнатия в концлагер за хиляди арестанти Национален стадион в Сантяго. Алберто е изтезаван там изключително грубо с побоища и електрически ток, с цел да издаде къде се крие татко му. Той мълчи, само че даже и откакто съумяват да заловен Луис Корвалан, не освобождават сина му. Прехвърлят го в концлагера Чакабуко в пустинята Атакама. От там го пускат дружно с редица други пандизчии едвам в средата на 1974-та след интервенция на Международния Червен кръст. По-рано е освободена и Рут.
Преди да заминат в емиграция, Алберто получава рандеву с татко си в пандиза и той го поучава да се откри със фамилията си в България, като у нас да направи специализация по специалността си – агрономство, тъй като имаме доста развито селско стопанство. Синът извършва заръката на татко си.
Но наред със специализацията, у нас Алберто се ангажира и с дейна социална активност, взе участие в доста манифестации за взаимност с народа на Чили, пътува и в чужбина за такива прояви. Раздава и многочислени изявленията. Първото изявление с него, което излиза в българския щемпел, е взето за вестник „ Народна юноша “ от журналиста Васил С. Сотиров и е оповестено на 18 ноември 1974 година Следват още доста.
Броят на в. „ Народна юноша “ от 18 ноември 1974 година с първото изявление на Алберто Корвалан, обещано в България. То единствено стартира на първа страница и продължава в по-голям размер на трета
Междувременно Алберто написва и книга, в която споделя какво претърпяват пандизчиите на хунтата. Тя излиза у нас под заглавието „ Пиша за вярата и болката на моите братя “ . Здравето му обаче е мощно подкопано от изтезанията на стадиона в Сантяго. Така, едвам 28-годишен, Алберто умира от инсулт на 26 октомври 1975 година
Алберто Корвалан приказва по време на протест за взаимност с народа на Чили през 1975 година
За поклонението и погребението в София прииждат младежи с рейсове от цялата страна. Огромна опашка се извива из столичния център, защото саркофагът е изложен в тогавашния Младежки дом „ Лиляна Димитрова ”.
Във кино лентата „ Стената ” на Юри Жиров има разтърсващи фрагменти от поклонението и от самото заравяне на Алберто Корвалан на Централните софийски гробища, където чилийските емигранти го изпращат със свои типични възгласи и викания за респект.
Филмът, в който няма авторски текст, е издигнат на контраста сред първата и втората му част. Първата е жизнерадостна. В нея са снимани песни и танци на чилийските емигранти у нас – измежду тях Алберто и Рут – в Чилийския клуб в София във връзка националния празник на родината им 18 септември. Втората част е с трагичните фрагменти от прощаването с Алберто Корвалан.
Предната и задната корица на книгата на Алберто Корвалан „ Пиша за вярата и болката на моите братя “
Има и фрагменти с роман на вдовицата на известния чилийски артист Виктор Хара, грубо погубен от хунтата – Джоан Хара, която гостува в България също през 1975 година за Първия фестивал на политическата ария „ Ален мак ”.
Филмът надълбоко развълнува всички, събрали се в Клуб „ Журналист ” на 11 септември. Мнозина разпознаха свои другари на екрана или просто си припомниха това време, в което българите изпитвахме откровена взаимност с народа на Чили.
Обърнах внимание, че тогавашните „ български чилийци ”, даже и завърнали се в родината си, години по-късно не престават да съхраняват обичта си към нашата страна. Това се почувства изключително мощно по време на визитата в Чили на българския президент Георги Първанов през 2005 г . За неофициална, само че доста вълнуваща среща с него и българската делегация тогава от цяло Чили дойдоха над 100 тогавашни „ български чилийци ” със фамилиите си, с децата. Пяха и рецитираха на български, просълзиха цялата публична делегация… Показахме в Клуб „ Журналист ” фотоси от онази среща, измежду участниците в която бе и вдовицата на Алберто Корвалан – Рут Вускович. Пак на същата среща пристигналият у нас преди време като малко дете с родителите си Владимир Моралес прочете и свое стихотворение на български, озаглавено „ Двете родини “.
Някогашни чилийски емигранти дружно с президента Георги Първанов по време на визитата му в Чили през 2005 година Снимка: Къдринка Къдринова
Вдовицата на Алберто Корвалан – Рут Вускович, на срещата с президента Първанов в Сантяго през 2005 година Снимка: Къдринка Къдринова
Напомних и за подписка, готова още през 2008 година от предприемчив комитет на български интелектуалци за възобновяване на съществувалия в София монумент на Салвадор Алиенде. Намирал се е в „ Младост 1 ”, на бул. „ Салвадор Алиенде ” . През 1991 година паметникът е демонтиран по предписание на тогавашния софийски кмет Янчулев, а булевардът е преименуван на „ Андрей Сахаров ”.
Въпреки всички досегашни старания на инициативния комитет и готовността на създателя на паметника – известния скулптор Павел Койчев, да го възвърне, решение по въпроса на СОС по този начин и не е реализирано до момента. Предложих след идните идващия месец локални избори да се образува нов предприемчив комитет, тъй като мнозина от предходния не са към този момент измежду живите, и още веднъж да се задейства гледище за възобновяване на паметника на Алиенде към този момент пред новия състав на СОС. Всички присъстващи в Клуб „ Журналист ” поддържаха предлагането.
На видеостената показахме фотоси от 1980 година със съществувалия монумент на Алиенде в София. Те са направени по време на тогавашен протест с присъединяване на Луис Корвалан и на Ортенсия Буси – вдовицата на Алиенде, гостували в София. Участват и доста чилийски деца.
1980 година Чилийски деца край паметника на Салвадор Алиенде в София. Той бе демонтиран по времето на кмета Янчулев през 1991 година и след това „ загубен “. Снимка: Къдринка Къдринова
След това дадохме думата на дипломата Стилиян Бурханларски , който в годините след преврата в Чили е бил зам.-председател на основания към Отечестевния фронт Комитет за взаимност с народа на Чили . Освен това още по време на ръководството на Народното единение той е посещавал Чили.
Бурханларски описа забавни персонални мемоари. Разкри и едва известни обстоятелства към спирането на дипломатическите връзки на България с Чили след преврата.
Разказва Стилиян Бурханларски. Снимка: Мони Франсес
Той се спря също на детайлности за укриването в резиденцията на българския дипломат в Сантяго на чилийци, които желаят леговище у нас , с цел да се спасят от репресиите. Месеци наред, даже и след спирането на връзките, тези хора остават на територията на дипломатическата ни задача и са подпомагани от механически български чиновник, поддържащ резиденцията, до момента в който най-сетне е издействана опция те да изоставен Чили и да се открият в България.
Сред тях е да вземем за пример членът на управлението на Чилийската комунистическа партия Раул Санчес , който идва у нас с жена си и петте си деца – всичките израснали и получили обучение в България. Самият Санчес дълго работи като дърводелец в София Прес. След възобновяване на демокрацията в Чили Раул Санчес и фамилията му се завръщат в родината, където той е определен за кмет на град Ла Лигуа недалеч от Сантяго – и като подобен бе измежду гостите на срещата с президента Първанов през 2005 година
Раул Санчес (в средата) по време на срещата с президента Първанов в Сантяго през 2005 г. От двете му страни са фамилията Орасио Рамсис и Камелия Емилова-Рамсис. Снимка: Къдринка Къдринова
В изявлението си Стилиян Бурханларски категорично подчерта откровената и спонтанна взаимност , изразявана в България към чилийските емигранти в годините след преврата. Като тогавашен помощник на Международния отдел на Централен комитет на Българска комунистическа партия той е бил претрупан да дава отговор за тях, в това число и за Алберто Корвалан. За него Бурханларски описа по какъв начин му бил препоръчан апартамент на ул. „ Московска ” като на наследник на водача на ЧКП. Но Алберто изрично отказал и настоял, че наедно с всичките си сънародници ще живее със фамилията си в нормално студентски общежитие.
Също по този начин Бурханларски изясни, че лекарите от Правителствена болница, които трябвало да наблюдават здравето на Алберто, предупреждавали, че той има вътрешни хематоми по главата от побоищата на стадиона и не би трябвало да му се разрешава никакво физическо изпитание. Въпреки това той упорствал да взе участие в многочислените бригади за взаимност, постоянно провеждани по това време. И в последна сметка гибелта го покосява…
Бурханларски показа, че е бил мощно разчувствуван от фрагментите от кино лентата на Юри Жиров, снимали поклонението и погребението на Алберто. Той добави още елементи – по какъв начин партиен властник, обезпокоен от прекомерно всеобщото и непринудено скупчване на младежи в центъра на София в един миг наредил да се приключи поклонението. И погребението да стартира по-рано.
Бурханларски не пропусна да подсети и още един епизод, обвързван с преждевременната загуба на Алберто. Седмина български младежи изпращат тогава писмо до Държавния съвет на Народна република България, в което оферират да бъдат изпратени като заложници в Чили, с цел да пусне хунтата Луис Корвалан от пандиза и да може той да участва на погребението на сина си . Младежите са извикани на другарски диалог в Централен комитет на Българска комунистическа партия, където им изясняват, че такава всеотдайност от тяхна страна е неприемлива.
Една от тези седмина е била тогавашната студентка по публицистика, а през днешния ден известна журналистка Велислава Дърева , която също бе на събитието в Клуб „ Журналист ” на Съюз на българските журналисти. Тя взе думата малко по-късно.
Бурханларски приключи своето изявление по този начин: „ Уроците от тези събития в Чили са доста значими. Както и солидарността, която изживяхме тук – тя не беше заръчана по партийна линия, тя беше откровена. Питам се, това през днешния ден допустимо ли е? Да се развълнуват младежите за нещо всечовешко, което не е обвързвано с пари, бизнес, а с чистите човешки усеща на взаимност с хора, борещи се за човешки права… ”
След това дадох думата на Андрес Сааведра – един от чилийците, които избраха да останат в България. Той работи като учител в 22-ро учебно заведение в София и в СУ „ Св. Кл. Охридски ”. Също по този начин е отговорник в Почетното консулство на Чили у нас. Автор е на книгата „ Спомените на един стенна живопис ” – заглавието е отпратка към съществувалия на стената на тогавашния Чилийски клуб стенна живопис, дело на чилийския художник Игнасио Рохас. Андрес беше донесъл в Клуб „ Журналист ” екземпляри от своята книга за всеки искащ – и те незабавно бяха разграбени от публиката.
Андрес Сааведра избра да остане в България. Снимка: Мони Франсес
Андрес описа и свои мемоари, споделяйки, че постоянно е мъчно при толкоз страсти и толкоз натрупвания през годините да се отсее както да се каже, какво да се премълчи. Продължи с типичното си възприятие за комизъм, че постоянно и във всичките си действия е бил „ вторият ”, уредникът, отговарящият за свършването на работата. Винаги е имал някой „ началник ”. Припомни, по какъв начин в миналото, като студент в Германска демократична република, в Хумболтовия университет, е бил претрупан да провежда в Берлин среща на всички чилийски младежи от Европа. Изпълнил задачата.
Било по времето, когато към този момент се канели с българската му брачна половинка да отпътуват за България след привършване на следването си в Германска демократична република. Тогава го повикали да го срещнат с оня, който ще му бъде „ началник ” в България, т.е. оглавяващия младежката организация на чилийците у нас. „ Казах си: аха, следващият началник, ами какво да се прави, отново ще съм втори ”, разяснява иронично Андрес. И продължи, че този „ началник ” е станал един от най-хубавите му другари – и той също е в Клуб „ Журналист ” довечера. Това е уважаваният лекар Аугусто Каналес , който от доста години работи на чилийския остров Чилое, утвърждавайки се като уважаван експерт. За тези, които го помним от студентските му години, той си остава Марио – това беше неговият псевдоним. Много от чилийците имаха такива двойни имена, тъй като статутът им а политически емигранти беше внимателен. Андрес добави за Марио-Аугусто: „ Той си потегли, аз останах. Той носи в себе си България, аз нося в себе си Чили ”.
Доктор Аугусто Каналес или Марио, както го помним от студентските години, от дълго време работи в болница на чилийския остров Чилое. Снимка: Къдринка Къдринова
Преди да повика на микрофона Марио-Аугусто, Андрес заостри вниманието на залата и към един настоящ факт от Чили: „ Много се веселя, че чилийското държавно управление най-сетне откри сили, с цел да ангажира чилийската страна в юриспруденцията, ориентирана към изясняване на ориста на „ безследно изчезналите ” и към реализиране на правдивост за нашите приятели, жертвите ”.
Марио-Аугусто, който също преди време основава семейство с българка и щерка му Хавиера е израсла и открила живота си в България, стартира разчувствания си роман с това, че в този момент е у нас за първи път от 23 години. Извини се, че българският му може да не е добър, тъй като от дълго време не го е приказвал. После изрази насладата си, че се е видял със Стилиян Бурханларски, който толкоз е помагал преди време на чилийските емигранти.
Марио-Аугусто продължи: „ Обикновено на такива възпоменания приказваме за жертвите на преврата и диктатурата. Ние в никакъв случай няма да ги забравим. Но паралелно с онази свирепост се ражда и една огромна международна взаимност с чилийския народ. За това малко се приказва, а би трябвало непрестанно да го припомняме. И България е измежду страните, които интензивно демонстрираха такава взаимност към нас. Приехте тук към 600 чилийци. Дадохте ни опция освен да живеем обикновено, само че и да се развиваме като персони, да учим, да сме измежду вас, да си сътворяваме привички, настройки, които в никакъв случай няма да изгубим. И в този момент, където и да сме, ние сме като посланици на българския народ, носим част от България. ”
Марио-Аугусто напомни и исторически обстоятелства към аргументите за осъществяването на преврата в Чили, зад който, както е известно, застават Съединени американски щати. Централно разузнавателно управление на САЩ стартира да работи даже още преди Алиенде да встъпи в служба като президент. През октомври 1970 година е погубен тогавашният главнокомандващ чилийската войска ген. Рене Шнайдер, с цел да се предизвика разстройване на поемането на президентския пост от Алиенде, само че това не е реализирано. Според Марио-Аугусто всички дейности на държавното управление на Народното единение за реализиране на социалистически промени по кротичък път са били възприемани от Съединени американски щати като рисков образец, който би трябвало да бъде прекършен – и това с особена мощ важи най-много за национализацията на медта в Чили.
Връщайки се към солидарността, която са получавали чилийците у нас, Марио-Аугусто посочи, че тя е идвала и от другите латиноамерикански студенти. И изрази насладата си, че в този момент, тук, още веднъж среща непосредствен другар от тези години – тогавашния еквадорски студенти Санони Гомес, който също присъстваше в Клуб „ Журналист ”.
Разбира се, дадох думата и на Санони, само че преди този момент описах пред публиката, че таман Марио-Аугусто е първият, който през 2005 година, когато отразявах като журналистка визитата на президента Първанов в Чили, ме заведе в дома на семейство Корвалан и ме срещна с Луис Корвалан и с жена му Лили. Изключителна среща, необикновено сърцати хора!
Лили и Луис Корвалан в дома им в Сантяго, 2005 година Снимка: Къдринка Къдринова
Три години по-късно, когато още веднъж бях в Чили, отново гостувах в този топъл дом, споделян и от най-малката от трите дъщери на Дон Лучо и Компаниера Лили и нейното семейство. Още едно незабравимо прекарване и последвали репортажи… И двата пъти Лили Корвалан, майката на Алберто, ми сподели, че техният дом постоянно е отворен за българи: „ Всички сте ми деца, тъй като приехте с толкоз любов моя син… ”
Тленните остатъци на Алберто Корвалан бяха трансферирани от София в Сантяго през 1990 година…
Еквадорецът Санони Гомес разказа в Клуб „ Журналист ” и своята история, свързала го вечно със страната ни. Идва у нас да следва инженерство по междуправителствена конвенция, когато е едвам на 18 години и половина. Но не се спогажда изключително с математиката, изкарва двойка още на първия изпит. Понеже в това време е доста музикален и към този момент свири в международен студентски състав, го трансферират да учи в Консерваторията. Завършва я, само че въпреки всичко упорства да учи и първото, за което е пристигнал – и отива отново в тогавашния ВМЕИ, откакто авансово изкарва натоварен курс по математика.
Еквадорецът Санони Гомес, учил и останал да живее у нас, преди време също взе участие интензивно в солидарността с чилийските емигранти. Снимка: Мони Франсес
Санони преодолява сложностите с езика ни, студените сезони и кухнята ни, с помощта на другарството на двамата си съквартиранти Киро и Петко, както и на дружелюбните си преподаватели. Създава и свое семейство с българка, която, уви, е умряла към този момент. Но Санони остава признателен на страната ни и за хубавите, и за сложните моменти, а „ животът продължава ”…
Особено раздвижване измежду публиката провокира излизането пред микрофона на две красиви млади девойки, приятелки между тях и дъщери от два смесени българо-чилийски брака. Хавиера, дъщерята на Марио-Аугусто и на българката Мануела, и Аранча, дъщерята на чилиеца Хуан Карлос Гутиерес и на българката Мирослава. Една през друга девойките описаха за своите чувства като деца на две кулутри, дадоха отговор и на въпроси от залата.
Говорят Хавиера Каналес (вляво) и Аранча Гутиерес (вдясно). Снимка: Мони Франсес
Аранча показа, че се е разпознала на една от показаните фотоси от срещата на президента Първанов в Сантяго с „ българските чилийци ” през 2005 година – тогава била 15-годишна. Майката Мирослава облякла нея и по-малкия ѝ брат Ремо в български носии им наредила да пеят българска национална ария пред Първанов. „ И тъй като ме беше боязън от майка ми, изпълнявах, каквото каже… А на идващия ден гледаме репортаж на Българска национална телевизия от визитата на българския президент и той стартира с нас с брат ми и с нашата песен… Леле! ” – засмяно описа Аранча. А по-късно добави за себе си и за приятелката си: „ И двете с Хавиера сме българо-чилийки. Но тъй като аз съм прекарала по-голямата част от живота си в Чили, а тя – в България, то аз съм по-скоро чилийка българка, а тя – българка чилийка ”.
Хавиера добави: „ Като деца на смесени бракове сме част от две доста разнообразни действителности, имаме две родини. Носим и двете. Питат ме каква се усещам повече – българка или чилийка. Няма по какъв начин да се изясни. И двете съм ”. Тя продължи: „ В Чили съм живяла за непрекъснато единствено като доста дребна, имам смътни мемоари оттогава. Но там имам семейство, което постоянно, при всяко мое последвало посещение през годините, ме приема прелестно, с отворени прегръдки. Кухнята на баба, чудесните братовчеди… Още като кацна в Чили и усетя тамошната миризма, си споделям: да, вкъщи съм. България също си има своя миризма. И тук като кацам, си споделям същото: да, вкъщи съм. ”
От публиката заваляха въпроси за настоящата конюнктура в Чили. На тях отговори Аранча, която концентрира цялото внимание, откакто показа, че персонално се познава с 36-годишния президент на Чили Габриел Борич, с който едновременно са следвали право. Той тогава е оглавявал студентския съюз. Аранча разясни, че самата тя е две години по-малка от Борич – на 34. „ Много се развълнувах от избирането му преди две години. Но не знам какво ще стане след още две години, на идващите избори, ” сподели Аранча. На моя въпрос: „ Мислиш ли, че има реванш на десницата? ”, отговори: „ Да, безусловно ”.
Тя напомни хронологията на събитията от последните четири години. След всеобщите митинги в Чили срещу неолибералния модел и непроменената пиночетова конституция, избухнали през октомври 2019-та, последва контрактуван проект за поетапно решение на тази рецесия. Първо имаше референдум, с цел да се обясни желаят ли чилийците в действителност нова конституция и, в случай че да, то посредством какви структури да бъде направена. След като чилийците дадоха отговор позитивно на първия въпрос, а на втория избраха опцията за Конституционен конвент, за чийто състав също гласоподаваха, се оказа, че те не са удовлетворени от плана, направен с доста разногласия от тази конструкция. И го отхвърлиха с референдум предходната година. Въпреки че съгласно Аранча оня план е бил „ най-прогресивната конституция в света ”.
Все отново в това време бе стартирано ново изпитание по разработване на различен парламентарен план, само че в този момент към този момент процесът е доминиран от крайната десница. В края на ноември т. година ще се гласоподава и този вид. Но Аранча счита, че е по-добре да бъде отритнат – толкоз е десен и консервативен съгласно нея. Убедена е, че даже наследената от Пиночет конституция е по-добре да остане в действие, в сравнение с да се одобри новата ѝ ултрадясна редакция.
От залата прозвуча въпрос: „ Нали ви е ляво държавното управление? Как по този начин пораства крайната десница? ”
Аранча отговори: „ Ами за две години, откогато държавното управление ръководи, та даже и за една година – след миналогодишния референдум, отхвърлил прогресивната конституция, всичко може да се промени. Да, ръководи коалиция от прогресивни леви партии, определена преди две години, само че известността ѝ в този момент е доста ниска. За една година след отхвърлянето на предходния парламентарен план всичко се прекатурна. ”
Този абсурд притегля и вниманието на интернационалните анализатори – по какъв начин по този начин от отчетливо левия, напредничав разгар по площадите през 2019 година, чилийското общество още през 2022 година сподели прекачване на тежестта към крайнодесния полюс? Много от самите чилийци се изненадват на този поврат и споделят: „ Сякаш някой натисна някакво копче и от през днешния ден за през вчерашния ден в стаята ни към този момент не е ярко, а мрачно ”. До огромна степен смяната се свързва с внезапното спиране на всеобщите улични прояви поради експлоадирането на пандемията от Ковид-19 и налагането на строга изолираност със затваряне на хората по домовете. А в Чили тези ограничения бяха несравнимо по-строги и продължиха доста по-дълго, в сравнение с у нас. И тъй като за спазването им и за наказванията при нарушаванията им дебнеха карабинерите, това разсъни вледеняващи мемоари за диктатурата…
Има и друго. Чили е страна с огромен % младо население. Непрекъснато порастват нови и многочислени гласоподаватели, чиято памет и схващане са образувана в друга от по-старите генерации среда. 70% от актуалните чилийци не са били родени по времето на преврата. Социологически изследвания сочат, че болшинството от тях не се вълнуват от опълчванията на онази ера. Иск им се да бъдат оставени на мира и от пиночетистите, и от алиендистите. Но в политическия вакуум, който се образува по този начин, проникват крайнодесни популисти от сорта на общоизвестния някогашен президент на Бразилия Жаир Болсонаро. И Чили си има подобен – Хосе Антонио Каст, за който сондажите сочат, че може да е идващият чилийски президент, нападателен и непредсказуем…
Аранча бе запитана в Клуб „ Журналист ” и за студентското придвижване – дали е повече ляво или повече дясно. Тя сподели: „ Повечето студенти са прогресивни, обаче останалото общество…. Голям е разривът сред хората, които имат пари, и всички останали. Още по-лошо е, в сравнение с в България. Чили е една от страните с най-голямо обществено неравноправие в света ”.
А неравенството създава и незнание, и ниска политическа и всякаква друга култура… Плюс безконечната деструктивна роля на огромните мейнстрийм медии, които в Чили постоянно са били десни, послушни на притежателите си – едри бизнесмени. Всеизвестна е искрено насъсквалата за прелом роля на рупора на чилийската десница – вестник „ Ел Меркурио ”, по време на цялото ръководство на Алиенде…
От своето място в Клуб „ Журналист ” с обяснения за публиката се включи и Марио-Аугусто: „ Десницата се сплотява доста бързо, а левите са разграничени на десетина партии. Най-големият проблем е, че левите не могат да се обединят. Преди 4 години имахме нещо, което в никакъв случай не се е случвало по-рано – 2 милиона души бяха по улиците по време на тогавашните огромни митинги против неолибералната система. Те имаха религия, че всичко ще се промени. Но ползите на едрия капитал обърнаха наклонността. Влиянието на Съединени американски щати е все по този начин мощно. Интересите им към чилийската мед в този момент се укрепват и от ползите към най-голямото находище на литий, ситуирано в „ триъгълника ” към границите сред Чили, Аржентина и Боливия. ”
След наситеното чилийско и латиноамериканско присъединяване в изявленията на срещата, дадох думата на още един ослепителен български посетител – на журналистката Велислава Дърева , една от тези седмина младежи, предлага ли се за заложници, та да нека да пуснат Дон Лучо да пристигна на погребението на Алберто през 1975-та.
Велислава стартира, обръщайки се към мен: „ Тъкмо стигнахме до актуалната обстановка в Чили и Латинска Америка – и ти още веднъж ни връщаш в това време преди 50 година Гледам, доста хора в залата, ти и аз също, не можем да сдържим своите чувства… ”
Говори Велислава Дърева. Снимка: Мони Франсес
Велислава си напомни, по какъв начин вестта за преврата в Чили я сварва на студентска бригада някъде в Ломско. Още преди този момент от новините се усещало, че в Чили се задава нещо злокобно. Тя и сътрудниците ѝ, като студенти по публицистика, деликатно следели събитията, вълнували се.
Що се отнася до самодейността да се предложат за заложници, та хунтата да пусне Корвалан за погребението на Аберто, тя се била родила изцяло непринудено, в аулата на Икономическия институт. Но се оказала изцяло невъзможна за реализация. Велислава прецизира: „ Както и Стилиян сподели, поканиха ни за среща в Централен комитет на Българска комунистическа партия. Разговаряха там с нас с огромно почитание, само че и с огромна угриженост. И в никакъв случай няма да не помни фразата, с която аргументираха отхвърли си: Нямаме деца за ликвидиране!… ”
Велислава описа още, че по-късно, когато Луис Корвалан е освободен и идва със брачната половинка си на посещаване в България, тя е имала опция да се види с тях. Дон Лучо ѝ споделил: „ Ние изгубихме един наследник, само че спечелихме седем нови деца… ”
Велислава продължи: „ Искам единствено да ви обърна внимание – Салвадор Алиенде е детски доктор по специалност, Луис Корвалан е начален преподавател, Виктор Хара е създател. Това е метафората на едно общество, на цялата лява концепция, на цялата опозиция против диктатурата и тоталитаризма. Хора с хуманни специалности, посветили се на положителното за хората. Нито една тирания не може да понася такива персони, по тази причина ги унищожава. ”
И още едно свое персонално прекарване, обвързвано с Чили, показа Велислава: „ Аз съм от Пловдив. Там имаше доста чилийци. Сред тях бе Гийермо Дейслер , прелестен човек, художник, имам негова прелестна картина, подарък за мой рожден ден. Беше чест посетител в нашата младежка редакция. ”
Една от дъщерите на Гийермо Дейслер – Мариана Дейслер, завърши публицистика в Софийския университет, а след завръщането си в Чили стана там известна журналистка. Тя произнесе и словото от името на тогавашните чилийски емигранти на срещата с президента Първанов в Сантяго през 2005 година
Мариана Дейслер произнася приветствието към президента Първанов от „ българските чилийци “ по време на срещата с него в Сантяго през 2005 година Между нея и Първанов е Мирослава, майката на Аранча Гутиерес. Снимка: Къдринка Къдринова
Възпитанички на Факултета по публицистика в СУ са и още две чилийки – сестрите Соледад и Ана Мария Леуенберг. Те са и измежду сниманите във кино лентата на Юри Жиров емигранти.
Велислава приключи по този начин: „ Много хора носят облиците на Алиенде, Корвалан, Виктор, всички убити от хунтата, тъй като станалото в Чили преди 50 години се развива и през днешния ден в още по-жестока степен. Четвъртият райх прекрачи прага на времето!… ”
Позволих си и аз да изкоментирам тази тематика – за рисковете, които носи възраждащият се фашизъм на всички места по света. Уроците на Чили би трябвало да ни светят доста блестящо. Припомних и една моя теза от многочислените ми изявления на чилийска тематика – че Чили има основен принос в развиването на две съществени политико-икономически международни трендове.
Едната е потвърдената от Чили на Алиенде опция за реализиране по кротичък път, посредством избори, на условия за демократично реализиране на социалистически по характера си промени в обществото. Независимо, че този път бе принудително прекършен от преврата,
Към българо-чилийките Хавиера Каналес и Аранча Гутиерес, деца от смесени бракове, бяха отправени доста въпроси за днешното състояние в Чили. Снимка: Къдринка Къдринова
Заредена с високи градуси страсти, мемоари и взаимност бе състоялата се на 11 септември в Клуб „ Журналист ” на Съюза на българските публицисти (СБЖ) в София вечер под надслова „ 50 години от преврата в Чили: историческа памет, връзки с България ”. Вечерта бе отдадена на навършващия се половин век от жестокия боен прелом, който на 11 септември 1973 година смъкна законното демократично държавно управление на Чили отпред с президента социалист Салвадор Алиенде, умрял в бомбардирания от превратаджиите президентски замък „ Ла Монеда ” в Сантяго.
Акцент на срещата бяха и човешките измерения на българо-чилийските връзки, придобили изключително дълбочина около намерилите преди време заслон у нас чилийски емигранти. Част от тях бяха и на събитието в Съюз на българските журналисти.
Както е известно, превратът на военната хунта отпред с военачалник Аугусто Пиночет отприщва кървави репресии и 17-годишна брутална тирания, заради което към един милион чилийци са принудени да търсят избавление в емиграцията. Много страни по света тогава одобряват чилийски бежанци от терора в родината им, в това число и България.
В годините сред 1974 и 1990 година заслон у нас и опция да учат и работят получават общо към 600 чилийци. Те развиват и богата културна дейност в Чилийския клуб в София , който става средище за другарство и на други, многочислени по това време латиноамерикански студенти, последващи в България. Клубът е магнит и за български младежи, които се интересуват от далечния „ пламенен ” континент.
Онзи интервал роди доста мощни интернационални другарства, смесени фамилии, дребни българо-чилийчета. Оттогава е и мощната и заредена с доста топлина човешка връзка сред България и Чили.
Повечето от „ българските чилийци ” се върнаха в родината си след възобновяване на демокрацията там през 1990 година Някои останаха измежду нас.
Вечерта на тазгодишния 11 септември такива посетители посрещна и Клуб „ Журналист ” – чилийци и латиноамериканци, живеещи непрекъснато в България, чилийци, открили се в Чили след години на емиграция у нас, пораснали деца, родени в смесени бракове, и живеещи тук и там… А също и доста българи, свързани с Чили и с чилийската емиграция. Журналисти, академични преподаватели, общественици.
Ще си разреша да повеждам описа в този репортаж от първо лице, защото бях основател и уредник на довечера. Имам мощна персонална „ чилийска връзка ” – гимназиалните ми и студентски години са изпълнени точно с другарства с тогавашни чилийски емигранти, продължаващи и до момента, цялостен живот.
И по този начин, откакто залата на Клуб „ Журналист ” в Съюз на българските журналисти се извърши с хора още преди началния час на събитието на 11 септември, то бе намерено първо от председателката на СБЖ Снежана Тодорова, която приветства всички, събрали се, с цел да си спомнят събитията отпреди 50 години, да насочат фокус върху човешките им измерения и върху поуките от чилийския опит.
След това аз поех воденето на програмата и също насочих няколко встъпителни думи към гостите с посланието, че довечера ще търсим пресечните точки сред събития, човешки истории, хрумвания и конфликти от вчерашния и днешния свят с всичките им отзвуци в орисите и на Чили, и на България.
Обърнах внимание, че както в Чили преди 50 години, по този начин и през днешния ден, фашизмът постоянно употребява някой слаб миг на демокрацията, с цел да надигне глава и да стартира нападателно нахлуване против човечността и хуманизма. Затова обществата би трябвало да са постоянно нащрек и да помнят уроците на историята, без да позволяват подмяната ѝ със задна дата.
Отбелязах, че през последната година в Чили внезапно е повишено въздействието на крайната десница и на жадуващите реванш отявлени пиночетисти , въпреки че младият чилийски президент Габриел Борич и неговото държавно управление са представители на необятна лява коалиция. Предложението на Борич в навечерието на 50-годишнината от преврата всички парламентарни политически партии да излязат с общ зов за гарантиране на демокрацията и за наказание на преврата бе бойкотирано от десницата.
Борич въпреки всичко издейства сходно послание, само че то е в различен формат – президентско. Подписано е от самия Борич и четиримата негови прародители на президентския пост – някогашните държавни глави Едуардо Фрей-младши, Рикардо Лагос, Мишел Бачелет и Себастиан Пиниера.
Във възпоменателните церемонии в Сантяго за 50-годишнината на преврата наред с Борич участваха и особено пристигналите в Чили президенти на Боливия, Мексико, Колумбия, Уругвай.
Борич се включи и в шествие на фамилиите на „ безследно изчезналите ” жертви на диктатурата дружно с почетния посетител, испанския арбитър Балтасар Гарсон, който през 1988 година се опита да арестува и съди намиращия се тогава в Лондон Пиночет за закононарушения против човечеството. Опитът бе блокиран от английската правосъдна система. Правителството на Борич е първото в Чили, което пое формален ангажимент издирванията на „ безследно изчезналите ” и търсенето на правосъдна правдивост за такива закононарушения да стане държавна политика.
Шествие за възпоменание на „ безследно изчезналите “ след преврата в Чили преди 50 години бе извършено в Сантяго точно на 11 септември т. година В челната редица на шествието бе президентът Габриел Борич (в средата, с брада и с бяла риза под палтото). Снимка: ultimasnoticias.cl
Нашата „ чилийска вечер ” в Клуб „ Журналист ” на Съюз на българските журналисти на 11 септември стартира с лъчение на документален запис на последното радиообръщение на президента Салвадор Алиенде, отправено от него преди 50 години от към този момент обсадения от военните президентски замък „ Ла Монеда ”. Президентът го прави посредством единствената към момента излъчваща по това време радиостанция от държавната мрежа „ Гласът на родината ”. Това е радио „ Магаянес ” на влизащата в ръководещата коалиция Народно единение Комунистическа партия. Предавателите на другите две радиостанции от тази мрежа към този момент са бомбардирани и унищожени от военните. Затова Алиенде се обажда в „ Магаянес ” и моли да излъчат спонтанното му слово в директен ефир. Журналистите от радиото незабавно откликват, а след излъчването на речта я и тиражират на касети, които съумяват да скрият преди редакцията им да е щурмувана от военните. По-късно тези касети са публикувани измежду задгранични репортери. Така последните думи на Алиенде са съхранени за историята. Радиопредавателят на „ Магаянес ” също съвсем незабавно след речта е бомбардиран.
Пуснахме в Клуб „ Журналист ” оригиналния запис с гласа на Алиенде, на чийто декор започнах да чета превода на български на обръщението му. На два пъти се наложи да прекъсна поради напиращи сълзи, предизвикани от трагичния текст, загатна за Алиенде и цялостната прочувствена атмосфера на възпоменанието…
Авторката чете превода на последното радиообръщение на Салвадор Алиенде по време на преврата преди 50 години на фона на видеозапис, който излъчва истинския му глас. Снимка: Велислава Дърева
Текстът със словото на чилийския президент на български и изложение на ситуацията, в която то е излъчено преди 50 години, може да се прочете тук.
Сред това вечерта продължи с лъчение на предоставения от архива на Българска национална телевизия по молба на СБЖ филм „ Стената ” на известния български кинодокументалист Юри Жиров, сниман през 1975 година, в който са показани чилийски емигранти у нас. Сред тях – и Алберто Корвалан , синът на намиралия се по това време в чилийски затвор общоприет секретар на Чилийската компартия Луис Корвалан.
Алберто идва у нас в края на 1974 година със своята брачна половинка Рут и със сина им Диегито, който тогава е на към година и половина.
След преврата и Алберто, агроном по специалност, и Рут (нейният татко е бил министър на стопанската система в държавното управление на Алиенде) са задържани и пратени на превърнатия в концлагер за хиляди арестанти Национален стадион в Сантяго. Алберто е изтезаван там изключително грубо с побоища и електрически ток, с цел да издаде къде се крие татко му. Той мълчи, само че даже и откакто съумяват да заловен Луис Корвалан, не освобождават сина му. Прехвърлят го в концлагера Чакабуко в пустинята Атакама. От там го пускат дружно с редица други пандизчии едвам в средата на 1974-та след интервенция на Международния Червен кръст. По-рано е освободена и Рут.
Преди да заминат в емиграция, Алберто получава рандеву с татко си в пандиза и той го поучава да се откри със фамилията си в България, като у нас да направи специализация по специалността си – агрономство, тъй като имаме доста развито селско стопанство. Синът извършва заръката на татко си.
Но наред със специализацията, у нас Алберто се ангажира и с дейна социална активност, взе участие в доста манифестации за взаимност с народа на Чили, пътува и в чужбина за такива прояви. Раздава и многочислени изявленията. Първото изявление с него, което излиза в българския щемпел, е взето за вестник „ Народна юноша “ от журналиста Васил С. Сотиров и е оповестено на 18 ноември 1974 година Следват още доста.
Броят на в. „ Народна юноша “ от 18 ноември 1974 година с първото изявление на Алберто Корвалан, обещано в България. То единствено стартира на първа страница и продължава в по-голям размер на трета
Междувременно Алберто написва и книга, в която споделя какво претърпяват пандизчиите на хунтата. Тя излиза у нас под заглавието „ Пиша за вярата и болката на моите братя “ . Здравето му обаче е мощно подкопано от изтезанията на стадиона в Сантяго. Така, едвам 28-годишен, Алберто умира от инсулт на 26 октомври 1975 година
Алберто Корвалан приказва по време на протест за взаимност с народа на Чили през 1975 година
За поклонението и погребението в София прииждат младежи с рейсове от цялата страна. Огромна опашка се извива из столичния център, защото саркофагът е изложен в тогавашния Младежки дом „ Лиляна Димитрова ”.
Във кино лентата „ Стената ” на Юри Жиров има разтърсващи фрагменти от поклонението и от самото заравяне на Алберто Корвалан на Централните софийски гробища, където чилийските емигранти го изпращат със свои типични възгласи и викания за респект.
Филмът, в който няма авторски текст, е издигнат на контраста сред първата и втората му част. Първата е жизнерадостна. В нея са снимани песни и танци на чилийските емигранти у нас – измежду тях Алберто и Рут – в Чилийския клуб в София във връзка националния празник на родината им 18 септември. Втората част е с трагичните фрагменти от прощаването с Алберто Корвалан.
Предната и задната корица на книгата на Алберто Корвалан „ Пиша за вярата и болката на моите братя “
Има и фрагменти с роман на вдовицата на известния чилийски артист Виктор Хара, грубо погубен от хунтата – Джоан Хара, която гостува в България също през 1975 година за Първия фестивал на политическата ария „ Ален мак ”.
Филмът надълбоко развълнува всички, събрали се в Клуб „ Журналист ” на 11 септември. Мнозина разпознаха свои другари на екрана или просто си припомниха това време, в което българите изпитвахме откровена взаимност с народа на Чили.
Обърнах внимание, че тогавашните „ български чилийци ”, даже и завърнали се в родината си, години по-късно не престават да съхраняват обичта си към нашата страна. Това се почувства изключително мощно по време на визитата в Чили на българския президент Георги Първанов през 2005 г . За неофициална, само че доста вълнуваща среща с него и българската делегация тогава от цяло Чили дойдоха над 100 тогавашни „ български чилийци ” със фамилиите си, с децата. Пяха и рецитираха на български, просълзиха цялата публична делегация… Показахме в Клуб „ Журналист ” фотоси от онази среща, измежду участниците в която бе и вдовицата на Алберто Корвалан – Рут Вускович. Пак на същата среща пристигналият у нас преди време като малко дете с родителите си Владимир Моралес прочете и свое стихотворение на български, озаглавено „ Двете родини “.
Някогашни чилийски емигранти дружно с президента Георги Първанов по време на визитата му в Чили през 2005 година Снимка: Къдринка Къдринова
Вдовицата на Алберто Корвалан – Рут Вускович, на срещата с президента Първанов в Сантяго през 2005 година Снимка: Къдринка Къдринова
Напомних и за подписка, готова още през 2008 година от предприемчив комитет на български интелектуалци за възобновяване на съществувалия в София монумент на Салвадор Алиенде. Намирал се е в „ Младост 1 ”, на бул. „ Салвадор Алиенде ” . През 1991 година паметникът е демонтиран по предписание на тогавашния софийски кмет Янчулев, а булевардът е преименуван на „ Андрей Сахаров ”.
Въпреки всички досегашни старания на инициативния комитет и готовността на създателя на паметника – известния скулптор Павел Койчев, да го възвърне, решение по въпроса на СОС по този начин и не е реализирано до момента. Предложих след идните идващия месец локални избори да се образува нов предприемчив комитет, тъй като мнозина от предходния не са към този момент измежду живите, и още веднъж да се задейства гледище за възобновяване на паметника на Алиенде към този момент пред новия състав на СОС. Всички присъстващи в Клуб „ Журналист ” поддържаха предлагането.
На видеостената показахме фотоси от 1980 година със съществувалия монумент на Алиенде в София. Те са направени по време на тогавашен протест с присъединяване на Луис Корвалан и на Ортенсия Буси – вдовицата на Алиенде, гостували в София. Участват и доста чилийски деца.
1980 година Чилийски деца край паметника на Салвадор Алиенде в София. Той бе демонтиран по времето на кмета Янчулев през 1991 година и след това „ загубен “. Снимка: Къдринка Къдринова
След това дадохме думата на дипломата Стилиян Бурханларски , който в годините след преврата в Чили е бил зам.-председател на основания към Отечестевния фронт Комитет за взаимност с народа на Чили . Освен това още по време на ръководството на Народното единение той е посещавал Чили.
Бурханларски описа забавни персонални мемоари. Разкри и едва известни обстоятелства към спирането на дипломатическите връзки на България с Чили след преврата.
Разказва Стилиян Бурханларски. Снимка: Мони Франсес
Той се спря също на детайлности за укриването в резиденцията на българския дипломат в Сантяго на чилийци, които желаят леговище у нас , с цел да се спасят от репресиите. Месеци наред, даже и след спирането на връзките, тези хора остават на територията на дипломатическата ни задача и са подпомагани от механически български чиновник, поддържащ резиденцията, до момента в който най-сетне е издействана опция те да изоставен Чили и да се открият в България.
Сред тях е да вземем за пример членът на управлението на Чилийската комунистическа партия Раул Санчес , който идва у нас с жена си и петте си деца – всичките израснали и получили обучение в България. Самият Санчес дълго работи като дърводелец в София Прес. След възобновяване на демокрацията в Чили Раул Санчес и фамилията му се завръщат в родината, където той е определен за кмет на град Ла Лигуа недалеч от Сантяго – и като подобен бе измежду гостите на срещата с президента Първанов през 2005 година
Раул Санчес (в средата) по време на срещата с президента Първанов в Сантяго през 2005 г. От двете му страни са фамилията Орасио Рамсис и Камелия Емилова-Рамсис. Снимка: Къдринка Къдринова
В изявлението си Стилиян Бурханларски категорично подчерта откровената и спонтанна взаимност , изразявана в България към чилийските емигранти в годините след преврата. Като тогавашен помощник на Международния отдел на Централен комитет на Българска комунистическа партия той е бил претрупан да дава отговор за тях, в това число и за Алберто Корвалан. За него Бурханларски описа по какъв начин му бил препоръчан апартамент на ул. „ Московска ” като на наследник на водача на ЧКП. Но Алберто изрично отказал и настоял, че наедно с всичките си сънародници ще живее със фамилията си в нормално студентски общежитие.
Също по този начин Бурханларски изясни, че лекарите от Правителствена болница, които трябвало да наблюдават здравето на Алберто, предупреждавали, че той има вътрешни хематоми по главата от побоищата на стадиона и не би трябвало да му се разрешава никакво физическо изпитание. Въпреки това той упорствал да взе участие в многочислените бригади за взаимност, постоянно провеждани по това време. И в последна сметка гибелта го покосява…
Бурханларски показа, че е бил мощно разчувствуван от фрагментите от кино лентата на Юри Жиров, снимали поклонението и погребението на Алберто. Той добави още елементи – по какъв начин партиен властник, обезпокоен от прекомерно всеобщото и непринудено скупчване на младежи в центъра на София в един миг наредил да се приключи поклонението. И погребението да стартира по-рано.
Бурханларски не пропусна да подсети и още един епизод, обвързван с преждевременната загуба на Алберто. Седмина български младежи изпращат тогава писмо до Държавния съвет на Народна република България, в което оферират да бъдат изпратени като заложници в Чили, с цел да пусне хунтата Луис Корвалан от пандиза и да може той да участва на погребението на сина си . Младежите са извикани на другарски диалог в Централен комитет на Българска комунистическа партия, където им изясняват, че такава всеотдайност от тяхна страна е неприемлива.
Една от тези седмина е била тогавашната студентка по публицистика, а през днешния ден известна журналистка Велислава Дърева , която също бе на събитието в Клуб „ Журналист ” на Съюз на българските журналисти. Тя взе думата малко по-късно.
Бурханларски приключи своето изявление по този начин: „ Уроците от тези събития в Чили са доста значими. Както и солидарността, която изживяхме тук – тя не беше заръчана по партийна линия, тя беше откровена. Питам се, това през днешния ден допустимо ли е? Да се развълнуват младежите за нещо всечовешко, което не е обвързвано с пари, бизнес, а с чистите човешки усеща на взаимност с хора, борещи се за човешки права… ”
След това дадох думата на Андрес Сааведра – един от чилийците, които избраха да останат в България. Той работи като учител в 22-ро учебно заведение в София и в СУ „ Св. Кл. Охридски ”. Също по този начин е отговорник в Почетното консулство на Чили у нас. Автор е на книгата „ Спомените на един стенна живопис ” – заглавието е отпратка към съществувалия на стената на тогавашния Чилийски клуб стенна живопис, дело на чилийския художник Игнасио Рохас. Андрес беше донесъл в Клуб „ Журналист ” екземпляри от своята книга за всеки искащ – и те незабавно бяха разграбени от публиката.
Андрес Сааведра избра да остане в България. Снимка: Мони Франсес
Андрес описа и свои мемоари, споделяйки, че постоянно е мъчно при толкоз страсти и толкоз натрупвания през годините да се отсее както да се каже, какво да се премълчи. Продължи с типичното си възприятие за комизъм, че постоянно и във всичките си действия е бил „ вторият ”, уредникът, отговарящият за свършването на работата. Винаги е имал някой „ началник ”. Припомни, по какъв начин в миналото, като студент в Германска демократична република, в Хумболтовия университет, е бил претрупан да провежда в Берлин среща на всички чилийски младежи от Европа. Изпълнил задачата.
Било по времето, когато към този момент се канели с българската му брачна половинка да отпътуват за България след привършване на следването си в Германска демократична република. Тогава го повикали да го срещнат с оня, който ще му бъде „ началник ” в България, т.е. оглавяващия младежката организация на чилийците у нас. „ Казах си: аха, следващият началник, ами какво да се прави, отново ще съм втори ”, разяснява иронично Андрес. И продължи, че този „ началник ” е станал един от най-хубавите му другари – и той също е в Клуб „ Журналист ” довечера. Това е уважаваният лекар Аугусто Каналес , който от доста години работи на чилийския остров Чилое, утвърждавайки се като уважаван експерт. За тези, които го помним от студентските му години, той си остава Марио – това беше неговият псевдоним. Много от чилийците имаха такива двойни имена, тъй като статутът им а политически емигранти беше внимателен. Андрес добави за Марио-Аугусто: „ Той си потегли, аз останах. Той носи в себе си България, аз нося в себе си Чили ”.
Доктор Аугусто Каналес или Марио, както го помним от студентските години, от дълго време работи в болница на чилийския остров Чилое. Снимка: Къдринка Къдринова
Преди да повика на микрофона Марио-Аугусто, Андрес заостри вниманието на залата и към един настоящ факт от Чили: „ Много се веселя, че чилийското държавно управление най-сетне откри сили, с цел да ангажира чилийската страна в юриспруденцията, ориентирана към изясняване на ориста на „ безследно изчезналите ” и към реализиране на правдивост за нашите приятели, жертвите ”.
Марио-Аугусто, който също преди време основава семейство с българка и щерка му Хавиера е израсла и открила живота си в България, стартира разчувствания си роман с това, че в този момент е у нас за първи път от 23 години. Извини се, че българският му може да не е добър, тъй като от дълго време не го е приказвал. После изрази насладата си, че се е видял със Стилиян Бурханларски, който толкоз е помагал преди време на чилийските емигранти.
Марио-Аугусто продължи: „ Обикновено на такива възпоменания приказваме за жертвите на преврата и диктатурата. Ние в никакъв случай няма да ги забравим. Но паралелно с онази свирепост се ражда и една огромна международна взаимност с чилийския народ. За това малко се приказва, а би трябвало непрестанно да го припомняме. И България е измежду страните, които интензивно демонстрираха такава взаимност към нас. Приехте тук към 600 чилийци. Дадохте ни опция освен да живеем обикновено, само че и да се развиваме като персони, да учим, да сме измежду вас, да си сътворяваме привички, настройки, които в никакъв случай няма да изгубим. И в този момент, където и да сме, ние сме като посланици на българския народ, носим част от България. ”
Марио-Аугусто напомни и исторически обстоятелства към аргументите за осъществяването на преврата в Чили, зад който, както е известно, застават Съединени американски щати. Централно разузнавателно управление на САЩ стартира да работи даже още преди Алиенде да встъпи в служба като президент. През октомври 1970 година е погубен тогавашният главнокомандващ чилийската войска ген. Рене Шнайдер, с цел да се предизвика разстройване на поемането на президентския пост от Алиенде, само че това не е реализирано. Според Марио-Аугусто всички дейности на държавното управление на Народното единение за реализиране на социалистически промени по кротичък път са били възприемани от Съединени американски щати като рисков образец, който би трябвало да бъде прекършен – и това с особена мощ важи най-много за национализацията на медта в Чили.
Връщайки се към солидарността, която са получавали чилийците у нас, Марио-Аугусто посочи, че тя е идвала и от другите латиноамерикански студенти. И изрази насладата си, че в този момент, тук, още веднъж среща непосредствен другар от тези години – тогавашния еквадорски студенти Санони Гомес, който също присъстваше в Клуб „ Журналист ”.
Разбира се, дадох думата и на Санони, само че преди този момент описах пред публиката, че таман Марио-Аугусто е първият, който през 2005 година, когато отразявах като журналистка визитата на президента Първанов в Чили, ме заведе в дома на семейство Корвалан и ме срещна с Луис Корвалан и с жена му Лили. Изключителна среща, необикновено сърцати хора!
Лили и Луис Корвалан в дома им в Сантяго, 2005 година Снимка: Къдринка Къдринова
Три години по-късно, когато още веднъж бях в Чили, отново гостувах в този топъл дом, споделян и от най-малката от трите дъщери на Дон Лучо и Компаниера Лили и нейното семейство. Още едно незабравимо прекарване и последвали репортажи… И двата пъти Лили Корвалан, майката на Алберто, ми сподели, че техният дом постоянно е отворен за българи: „ Всички сте ми деца, тъй като приехте с толкоз любов моя син… ”
Тленните остатъци на Алберто Корвалан бяха трансферирани от София в Сантяго през 1990 година…
Еквадорецът Санони Гомес разказа в Клуб „ Журналист ” и своята история, свързала го вечно със страната ни. Идва у нас да следва инженерство по междуправителствена конвенция, когато е едвам на 18 години и половина. Но не се спогажда изключително с математиката, изкарва двойка още на първия изпит. Понеже в това време е доста музикален и към този момент свири в международен студентски състав, го трансферират да учи в Консерваторията. Завършва я, само че въпреки всичко упорства да учи и първото, за което е пристигнал – и отива отново в тогавашния ВМЕИ, откакто авансово изкарва натоварен курс по математика.
Еквадорецът Санони Гомес, учил и останал да живее у нас, преди време също взе участие интензивно в солидарността с чилийските емигранти. Снимка: Мони Франсес
Санони преодолява сложностите с езика ни, студените сезони и кухнята ни, с помощта на другарството на двамата си съквартиранти Киро и Петко, както и на дружелюбните си преподаватели. Създава и свое семейство с българка, която, уви, е умряла към този момент. Но Санони остава признателен на страната ни и за хубавите, и за сложните моменти, а „ животът продължава ”…
Особено раздвижване измежду публиката провокира излизането пред микрофона на две красиви млади девойки, приятелки между тях и дъщери от два смесени българо-чилийски брака. Хавиера, дъщерята на Марио-Аугусто и на българката Мануела, и Аранча, дъщерята на чилиеца Хуан Карлос Гутиерес и на българката Мирослава. Една през друга девойките описаха за своите чувства като деца на две кулутри, дадоха отговор и на въпроси от залата.
Говорят Хавиера Каналес (вляво) и Аранча Гутиерес (вдясно). Снимка: Мони Франсес
Аранча показа, че се е разпознала на една от показаните фотоси от срещата на президента Първанов в Сантяго с „ българските чилийци ” през 2005 година – тогава била 15-годишна. Майката Мирослава облякла нея и по-малкия ѝ брат Ремо в български носии им наредила да пеят българска национална ария пред Първанов. „ И тъй като ме беше боязън от майка ми, изпълнявах, каквото каже… А на идващия ден гледаме репортаж на Българска национална телевизия от визитата на българския президент и той стартира с нас с брат ми и с нашата песен… Леле! ” – засмяно описа Аранча. А по-късно добави за себе си и за приятелката си: „ И двете с Хавиера сме българо-чилийки. Но тъй като аз съм прекарала по-голямата част от живота си в Чили, а тя – в България, то аз съм по-скоро чилийка българка, а тя – българка чилийка ”.
Хавиера добави: „ Като деца на смесени бракове сме част от две доста разнообразни действителности, имаме две родини. Носим и двете. Питат ме каква се усещам повече – българка или чилийка. Няма по какъв начин да се изясни. И двете съм ”. Тя продължи: „ В Чили съм живяла за непрекъснато единствено като доста дребна, имам смътни мемоари оттогава. Но там имам семейство, което постоянно, при всяко мое последвало посещение през годините, ме приема прелестно, с отворени прегръдки. Кухнята на баба, чудесните братовчеди… Още като кацна в Чили и усетя тамошната миризма, си споделям: да, вкъщи съм. България също си има своя миризма. И тук като кацам, си споделям същото: да, вкъщи съм. ”
От публиката заваляха въпроси за настоящата конюнктура в Чили. На тях отговори Аранча, която концентрира цялото внимание, откакто показа, че персонално се познава с 36-годишния президент на Чили Габриел Борич, с който едновременно са следвали право. Той тогава е оглавявал студентския съюз. Аранча разясни, че самата тя е две години по-малка от Борич – на 34. „ Много се развълнувах от избирането му преди две години. Но не знам какво ще стане след още две години, на идващите избори, ” сподели Аранча. На моя въпрос: „ Мислиш ли, че има реванш на десницата? ”, отговори: „ Да, безусловно ”.
Тя напомни хронологията на събитията от последните четири години. След всеобщите митинги в Чили срещу неолибералния модел и непроменената пиночетова конституция, избухнали през октомври 2019-та, последва контрактуван проект за поетапно решение на тази рецесия. Първо имаше референдум, с цел да се обясни желаят ли чилийците в действителност нова конституция и, в случай че да, то посредством какви структури да бъде направена. След като чилийците дадоха отговор позитивно на първия въпрос, а на втория избраха опцията за Конституционен конвент, за чийто състав също гласоподаваха, се оказа, че те не са удовлетворени от плана, направен с доста разногласия от тази конструкция. И го отхвърлиха с референдум предходната година. Въпреки че съгласно Аранча оня план е бил „ най-прогресивната конституция в света ”.
Все отново в това време бе стартирано ново изпитание по разработване на различен парламентарен план, само че в този момент към този момент процесът е доминиран от крайната десница. В края на ноември т. година ще се гласоподава и този вид. Но Аранча счита, че е по-добре да бъде отритнат – толкоз е десен и консервативен съгласно нея. Убедена е, че даже наследената от Пиночет конституция е по-добре да остане в действие, в сравнение с да се одобри новата ѝ ултрадясна редакция.
От залата прозвуча въпрос: „ Нали ви е ляво държавното управление? Как по този начин пораства крайната десница? ”
Аранча отговори: „ Ами за две години, откогато държавното управление ръководи, та даже и за една година – след миналогодишния референдум, отхвърлил прогресивната конституция, всичко може да се промени. Да, ръководи коалиция от прогресивни леви партии, определена преди две години, само че известността ѝ в този момент е доста ниска. За една година след отхвърлянето на предходния парламентарен план всичко се прекатурна. ”
Този абсурд притегля и вниманието на интернационалните анализатори – по какъв начин по този начин от отчетливо левия, напредничав разгар по площадите през 2019 година, чилийското общество още през 2022 година сподели прекачване на тежестта към крайнодесния полюс? Много от самите чилийци се изненадват на този поврат и споделят: „ Сякаш някой натисна някакво копче и от през днешния ден за през вчерашния ден в стаята ни към този момент не е ярко, а мрачно ”. До огромна степен смяната се свързва с внезапното спиране на всеобщите улични прояви поради експлоадирането на пандемията от Ковид-19 и налагането на строга изолираност със затваряне на хората по домовете. А в Чили тези ограничения бяха несравнимо по-строги и продължиха доста по-дълго, в сравнение с у нас. И тъй като за спазването им и за наказванията при нарушаванията им дебнеха карабинерите, това разсъни вледеняващи мемоари за диктатурата…
Има и друго. Чили е страна с огромен % младо население. Непрекъснато порастват нови и многочислени гласоподаватели, чиято памет и схващане са образувана в друга от по-старите генерации среда. 70% от актуалните чилийци не са били родени по времето на преврата. Социологически изследвания сочат, че болшинството от тях не се вълнуват от опълчванията на онази ера. Иск им се да бъдат оставени на мира и от пиночетистите, и от алиендистите. Но в политическия вакуум, който се образува по този начин, проникват крайнодесни популисти от сорта на общоизвестния някогашен президент на Бразилия Жаир Болсонаро. И Чили си има подобен – Хосе Антонио Каст, за който сондажите сочат, че може да е идващият чилийски президент, нападателен и непредсказуем…
Аранча бе запитана в Клуб „ Журналист ” и за студентското придвижване – дали е повече ляво или повече дясно. Тя сподели: „ Повечето студенти са прогресивни, обаче останалото общество…. Голям е разривът сред хората, които имат пари, и всички останали. Още по-лошо е, в сравнение с в България. Чили е една от страните с най-голямо обществено неравноправие в света ”.
А неравенството създава и незнание, и ниска политическа и всякаква друга култура… Плюс безконечната деструктивна роля на огромните мейнстрийм медии, които в Чили постоянно са били десни, послушни на притежателите си – едри бизнесмени. Всеизвестна е искрено насъсквалата за прелом роля на рупора на чилийската десница – вестник „ Ел Меркурио ”, по време на цялото ръководство на Алиенде…
От своето място в Клуб „ Журналист ” с обяснения за публиката се включи и Марио-Аугусто: „ Десницата се сплотява доста бързо, а левите са разграничени на десетина партии. Най-големият проблем е, че левите не могат да се обединят. Преди 4 години имахме нещо, което в никакъв случай не се е случвало по-рано – 2 милиона души бяха по улиците по време на тогавашните огромни митинги против неолибералната система. Те имаха религия, че всичко ще се промени. Но ползите на едрия капитал обърнаха наклонността. Влиянието на Съединени американски щати е все по този начин мощно. Интересите им към чилийската мед в този момент се укрепват и от ползите към най-голямото находище на литий, ситуирано в „ триъгълника ” към границите сред Чили, Аржентина и Боливия. ”
След наситеното чилийско и латиноамериканско присъединяване в изявленията на срещата, дадох думата на още един ослепителен български посетител – на журналистката Велислава Дърева , една от тези седмина младежи, предлага ли се за заложници, та да нека да пуснат Дон Лучо да пристигна на погребението на Алберто през 1975-та.
Велислава стартира, обръщайки се към мен: „ Тъкмо стигнахме до актуалната обстановка в Чили и Латинска Америка – и ти още веднъж ни връщаш в това време преди 50 година Гледам, доста хора в залата, ти и аз също, не можем да сдържим своите чувства… ”
Говори Велислава Дърева. Снимка: Мони Франсес
Велислава си напомни, по какъв начин вестта за преврата в Чили я сварва на студентска бригада някъде в Ломско. Още преди този момент от новините се усещало, че в Чили се задава нещо злокобно. Тя и сътрудниците ѝ, като студенти по публицистика, деликатно следели събитията, вълнували се.
Що се отнася до самодейността да се предложат за заложници, та хунтата да пусне Корвалан за погребението на Аберто, тя се била родила изцяло непринудено, в аулата на Икономическия институт. Но се оказала изцяло невъзможна за реализация. Велислава прецизира: „ Както и Стилиян сподели, поканиха ни за среща в Централен комитет на Българска комунистическа партия. Разговаряха там с нас с огромно почитание, само че и с огромна угриженост. И в никакъв случай няма да не помни фразата, с която аргументираха отхвърли си: Нямаме деца за ликвидиране!… ”
Велислава описа още, че по-късно, когато Луис Корвалан е освободен и идва със брачната половинка си на посещаване в България, тя е имала опция да се види с тях. Дон Лучо ѝ споделил: „ Ние изгубихме един наследник, само че спечелихме седем нови деца… ”
Велислава продължи: „ Искам единствено да ви обърна внимание – Салвадор Алиенде е детски доктор по специалност, Луис Корвалан е начален преподавател, Виктор Хара е създател. Това е метафората на едно общество, на цялата лява концепция, на цялата опозиция против диктатурата и тоталитаризма. Хора с хуманни специалности, посветили се на положителното за хората. Нито една тирания не може да понася такива персони, по тази причина ги унищожава. ”
И още едно свое персонално прекарване, обвързвано с Чили, показа Велислава: „ Аз съм от Пловдив. Там имаше доста чилийци. Сред тях бе Гийермо Дейслер , прелестен човек, художник, имам негова прелестна картина, подарък за мой рожден ден. Беше чест посетител в нашата младежка редакция. ”
Една от дъщерите на Гийермо Дейслер – Мариана Дейслер, завърши публицистика в Софийския университет, а след завръщането си в Чили стана там известна журналистка. Тя произнесе и словото от името на тогавашните чилийски емигранти на срещата с президента Първанов в Сантяго през 2005 година
Мариана Дейслер произнася приветствието към президента Първанов от „ българските чилийци “ по време на срещата с него в Сантяго през 2005 година Между нея и Първанов е Мирослава, майката на Аранча Гутиерес. Снимка: Къдринка Къдринова
Възпитанички на Факултета по публицистика в СУ са и още две чилийки – сестрите Соледад и Ана Мария Леуенберг. Те са и измежду сниманите във кино лентата на Юри Жиров емигранти.
Велислава приключи по този начин: „ Много хора носят облиците на Алиенде, Корвалан, Виктор, всички убити от хунтата, тъй като станалото в Чили преди 50 години се развива и през днешния ден в още по-жестока степен. Четвъртият райх прекрачи прага на времето!… ”
Позволих си и аз да изкоментирам тази тематика – за рисковете, които носи възраждащият се фашизъм на всички места по света. Уроците на Чили би трябвало да ни светят доста блестящо. Припомних и една моя теза от многочислените ми изявления на чилийска тематика – че Чили има основен принос в развиването на две съществени политико-икономически международни трендове.
Едната е потвърдената от Чили на Алиенде опция за реализиране по кротичък път, посредством избори, на условия за демократично реализиране на социалистически по характера си промени в обществото. Независимо, че този път бе принудително прекършен от преврата,
Източник: pogled.info
КОМЕНТАРИ