Петър Андасаров: Проф. Ивайло Христов възкреси жанра литературна анкета
ПЕТЪР АНДАСАРОВ
КНИГА – ВЪЗКРЕСЕНИЕ НА ЕДИН ПОЗАБРАВЕН ЖАНР
Този позабравен, а и поизоставен род е Литературната анкета. Които помнят – знаят, а които не знаят – да научат.
През далечната 1977 година бе поставена основата на едно удивително дело на тогавашния Институт за литература с първата анкетна книга на Иван Сарандев с Емилиян Станев. Тя бе прочее началото на емблематичната поредност, в която за към двайсет години излязоха 38 книги с литературни анкети в едно и също графично и художествено оформление.
Самият Иван Сарандев бе вдигнал високо летвата с другите три свои анкети – с Елисавета Багряна, Дора Габе и Валери Петров. Без подозрение той е имал за образец предходни мостри на „ Разпитната метода “, сред които са Иван-Шишмановите мемоари за Иван Вазов, психографията на Яворов от Михаил Арнаудов и диалозите на Спиридон Казанджиев с Йордан Йовков.
После пристигна „ великата смяна “, непризнат бе насъбрания престиж на института през годините, а обичайна анкета залиня. Неин финален акомпанимент бяха последните две книги: „ Найден Вълчев “ на Панко Анчев и „ Леда Милева “ от Ивайло Христов.
Разбира се, че епизодично се появяват и до през днешния ден книжки и книги с определението анкетни, само че те са много надалеч от влезлите в златния фонд на българската литература книги от поредицата на Института за литература в ония отминали години. Групата сътрудници – писатели в института, а и литературни служащи отвън него, горещи последователи на концепцията за реализирането на тази поредност, ръководеше точно Иван Сарандев. Той бе изработил и „ катехизиса “ – въпроси - в случай че не наложителни, то изрично целесъобразни. Те обаче се оказаха недопустим образец за взискателни създатели, продължаващи развиването на литературната анкета. И не се съобразяваха с него.
Най-впечатлителна бе анкетата на Михаил Тошков с Ламар, която бе повече дневник, писан много години. Но за изненада на всички стана най-четената. Един от „ пренебрегналите „ катехизиса “ на Сарандев – създател на три анкети – Тодор Коруев ни напомня, че за анкетата на Тошков Иван Руж споделил на висок глас: „ Да, това е Ламар! “
А аз, откакто прочетох и не преустановявам да се връщам към нейните страници, книгата „ Човекът, който докара бог на земята “ с възхита си рекох: „ Да, това е той, същинският Никола Радев! “ Тя е в действителност възкресението на позабравения, на поизоставения род Литературна анкета.
И е жалон по магистралния път на неговото развиване, подложен от литературния историк-изследовател и критик, академични учител проф. Ивайло Христов.
Тази книга би трябвало да се прочете, безусловно да се прочете. Не единствено поради богатия живот и многокаратовото литературно творчество на Никола Радев, а и поради златната опция да пропътуваме времето, обитаемо с хора и белязано със значими събития и човешки ориси. И най-много да станем очевидци на срещи сред създатели ва словото от най-голям сан и интервюирания техен другар, минал почтено в заветната им орбита. Каква многолюдна изложба от имена и книги, оживели в разказите-отговори на интервюирания в диалозите му с анкетиращия проф. Ивайло Христов.
Професионалният оценител на този книжовен род би написал цяла студия за „ Човекът, който докара бог на земята “, аз пък с прекаляване бих ви приказвал с часове за нея. А в сегашния собствен отзвук ще споделя с вас, нейните читатели, единствено най-силните си усещания, които ми дават съображение да я наредя измежду най-значимите, измежду знаковите анкетни книги през всичките минали години. Чий дял от приноса за нейния голям триумф е по-голям? Това няма значение, щом и аз не открих отговор на този въпрос. Явно тандемът питащ и отговарящ в извънредно забавните беседи е равносилен. Водещият пределно е знаел, че би трябвало – от една страна – да познава допустимо най-добре живота на индивида, личността на своя събеседник и целия му креативен свят.
И освен – да има познания и знания за литературната ни история, за процесите на нейното развиване, за създатели и книги. От друга страна – да води мъдро и поредно диалозите с интервюирания, да го провокира и насочва към обстоятелства и събития освен от неговия живот и творчеството му, само че отнасящи се и до историята на народа, до днешния ден и утрешното време.
И най-важното да има рецептори за всичко това, да борави с инструментариума за предаването на споделеното в отговорите на събеседника. До цялостна изповедност! Беше ми прелестно да установя посредством извиращите един от различен въпроси, че те са стойностни и нужни, тъй като са заредени с предварителна информация и дават ключа за отговор – прецизен, обстоен.
Ще си разреша единствено един образец: „ Защо по-голямата част от така наречен литература на социалистическия натурализъм, която е написана професионално доста добре, сега излезе вън от обращение? Включително и книги на огромни писатели, да вземем за пример Павел Вежинов. Две трети от творбите му през днешния ден не са настоящи “. И след късия отговор на Н. Радев, завършващ с думите му: „ Но Павел Вежинов има и хубави книги “, проф. Христов продължава с още по-предизвикателния си въпрос: „ Разбира се, това никой не го оспорва. Той стои при започване на модерната българска психическа прозаичност. „ Бариерата “ да вземем за пример. Но виж какъв брой е забавно. Съвременното общество става все по-урбанизирано, все по-градско, все по-изфинено. Следователно създатели като Павел Вежинов и Богомил Райнов би трябвало от ден на ден да се постановат, нали? А се оказва тъкмо противоположното: писатели като Николай Хайтов и Ивайло Петров са по-популярни сега “.
Бавно преодолявах, прониквах в отговорите на двамата събеседници. Споменах към този момент, че от всяка страница извират имена, всеки с присъединяване в построяването на обществото, създател на богатствата национални, на дребните и величавите духовни храмове на многострадална и свободолюбива България. През мирни и размирни години. Сами разбирате, че е невероятно да посочи имената на всички в тази пребогата изложба от трудови и духовни творители, както и да разкрия събитията, провокирани от тях или от историята. Обещах ви – ще направя опит да ви доверя най-силните си усещания от моя прочит на „ Човекът, който докара бог на земята “: благородникът, родинолюбецът, аристократът-бохема, пазителят и строителят на българското слово, сладкодумникът Никола Радев.
„ Мъж с достолепие и чест, пореден и в борбите, и в грешките си, научил от Атанас Павлов – Корсаря, един от най-ярките капитани на Български морски флот двете доста значими неща: да бъдеш честен и ларш в връзките си с хората и, че завистта е уязвимост, а единственото нещо, което може да го стъписа е човешката измама и дивотия “ (проф. Ивайло Христов).
Пред него Никола Радев споделя: „ Героят на нашето време към този момент не е духовният човек, а новобогаташът, индивидът с пари. Борбата за поединично оцеляване и беззаконието, което се шири на всички места, озвериха огромна част от моя благ народ. “ И двамата са уверени в едно: през днешния ден той е смачкан (морално и материално), народът, който живя в обществена страна и беше междинна класа, каквато в никакъв случай към този момент няма да стане, както скоро няма да забележим и гражданско общество.
И още един щрих прибавя към характерността на интервюирания водещият диалозите: „ Маринистиката на Никола Радев е прозаичност от висок етаж и нов стадий в пресъздаването на това литературно пространство. “ А в своето „ Вместо умозаключение “ Валентин Караманчев спестовно дава висока оценка за неговата човешка и писателска същина: „ Никола Радев е разнолик. Не единствено наследник, татко и дух. Той има повече същности, ипостаси. Единият е – най-известният маринист в нашата литература. Той „ пусна на вода “ цяла флотилия произведения, водени от флагмана на „ Когато бог ходеше по земята “. А по какъв начин другояче, щом бе „ проплавал стотици хиляди благи – от Бахамските острови до нос Добра вяра, Малайския архипелаг и Япония, от Южна Бразилия до Нордкап; претърпял три урагана, два тайфуна и два циклона, изкарал пет месеца и 17 дни в миниран залив на транспортен съд, когато котките и кучетата на него полудяват… “ И да напише „ Седем ключа на вода “, донесла му непреходна популярност. Впрочем той към този момент е прочут измежду моряшкото войнство с написаната на ръка в ученическа тетрадка книга „ Матроска любов “, която издава Военното издателство по рекомендацията на огромния негов покровител Станислав Сивриев.
Това е най-приятната изненада в самото начало на креативния му път – викат го във Варненското комендантство, където го чака чужд граждански – Христо Минчев, редактор на тази първа негова книга. Тя печели три поредни години анкетата за най-четеното литературно произведение във флота. Макар да му печати няколкократно стихотворения като редактор в списание „ Български войник “ Станислав Сивриев внимателно му показва другият път – към белетристиката.
А Кольо Радев ще запомни още в първите им диалози неговите думи “ Мъж, който не въди душмани, не е мъж! “ И се е възхищавал от общуването сред Сивриев и Константин Паустовски.
Душмани е имал и той, само че не са били доста, а другари, обичани от него елементарни хора, моряци и най-много писатели – дал му бог в обилие. Имал е щастлива орис, че се е родил на историческо място, че е стъпвал крепко на земята, само че е порил и безкрайни водни пространства, че е усетил и обикнал цветната душа на природата и комплицираната психика на българина.
И още – че вместо в български университет, попада в единствения книжовен институт в света – „ Максим Горки “ – Москва, че приема и отстоява на предизвикването да управлява и обърне наобратно едно от най-големите издателства в социалистическа България – „ Профиздат “. То е известно още като Профсъюзното издателство, чиято продукция преди него е 65 % брошури и очерци за ръководители, трудови хора и колективи, с една дума профсъюзна литература и 25 % художествена.
Той обръща тази цифра на: 75 % художествена и 25 % профсъюзна литература, издава някои от най-хубавите книги на Марко Семов, на Станислав Сивриев, книга на мълчалия цели 25 години Коста Павлов, три от най-популярните заглавия на Ивайло Петров, сред които и последния вид на „ Хайка за вълци “; „ Майстора и Маргарита “ на Булгаков и най-хубавата книга против фашизма – съгласно него – „ Капут “. Дава самун в издателството на доста писатели, а като основни редактори – на щат, без да вървят на работа – на Дамян П. Дамянов, Христо Черняев, Георги Мишев, Радослав Михайлов, Лиляна Михайлова, Лада Галина, Климент Цачев, Дончо Цончев, Марко Недялков…
Никола Радев има присъщ нюх и усет за книгите, също така овладява методологията за оценката на всяко от тях. Затова тачи, обича, а някои от създателите издига в фетиш: Станислав Сивриев, Марко Семов, Иван Пауновски, Ивайло Петров, Николай Хайтов, Йордан Радичков, Славчо Красински, Иван Динков…
Но не се поддава на инерцията, а мери с един и същи критерий цената на всяко литературно произведение. Затова и не чете и не издава някои от тези на обичания му Ивайло Петров, който съпоставя с Йордан Йовков. Защитава имената на отминавани или омаловажавани писатели, изключително в наши дни, като назовава „ доста надарен, голям публицист “ Ст. Ц. Даскалов и издава едно представително томче с определени негови разкази. И най-откровено декларира, че „ Гераците “ на Елин Пелин е незабравима негова книга, която препрочита през няколко години.
В тази анкетна книга има всичко и по доста. И незнайни имена и книги, какъвто е казусът с откритата от него Севда Костова и нейната „ Пенелопиада “, най-женската книга, която е прочел през живота си, и за Васил Попов, чийто гроб дълго не могат да открият, за посветилия се правдиво на антифашистката опозиция и нейните герои Давид Овадия с книгите си от „ Партизански дневник “ през „ Леваневски “ до „ Дед или разгромът “. И той е оказвал мощно въздействие върху сензитивната душа на Никола Радев, с цел да напише блестящата си книга „ Истина без отминалост “.
И е прав създателят на анкетата, че „ точно пристрастеността към истината накара той да се обърне към документалната прозаичност “. И да изрече покъртителни думи за героинята му Жечка Карамфилова, чийто убийци я изнасилват и след това свиреп разпорват корема й!
Впрочем Никола Радев се подрежда измежду майсторите на този вид литература. Афинитетът към документалистиката участва в цялостното му творчество, заради което появяването на емблематичната му книга не бе изненада. Тя му отреди едно от най-предните места в актуалната българска литература.
Думите в книгата му са отблясък от истината, която не икономисва даже за себе си, признавайки: „ В моя жанр има и такива, и онакива, има и богати, и небогати, фашисти и комунисти “. И двамата събеседници стигат безапелационна до извода си, че „ социализмът е златното време за българските създатели (писатели) “, а и за целия народ! Те беседват отговорно и безапелационно за концепциите, за личността и пренаписването на историята, за рухването на социализма и замяната му с уродливия капитализъм – за унищожаването на селското стопанство и стопанската система ни по време на ръководството на Съюз на демократичните сили с решителното присъединяване на Жельо Желев, Филип Димитров и Иван Кастов. И още – за Българска социалистическа партия, и за Жан Виденов, за Андрей Луканов и куфарчетата с пари, с догатката, че „ България ще стане бардакът на Европа! “
Особено скъпи и обстойни са беседите им за писателите, писателския труд; за хонорарите и фурия им преди и днес; за гения и характера, за духовните полезности и бездуховното ни време.
Има и любопитни истории като тази – по какъв начин Елисавета Багряна се е срещнала с членове на Нобеловия комитет някъде в Европа, където е бил и Матвей Вълев. Вечерта когато е трябвало да стане годежът с него, Багряна изчезва. Била на вечеря с служители от този комитет. Има и образци с рядко проявяван напоследък човешки морал, какъвто е този с огромния българин, бранител и създател на българското слово Николай Хайтов. И двамата събеседници демонстрират същинското му лице и истината за неговата задача в литературата и битка против набезите за завладяване на единствения Съюз на българските писатели от шепа псевдодемократи – писатели, воглаве с Любен Дилов – татко.
Те разкриват и разграбването на имущество, картини, бюра, документи, всичко в постройката на ул. „ Ангел Кънчев “ 5. Плячкосването е осъществено от Марингеоргиевци, който заграби и в. „ Литературен конгрес “, правоприемник на „ Литературен фронт “. Така Съюз на българските писатели е раздвоен и се основава Сдружението, чиито членове се подреждат край копанките за котлова храна на фондация „ Отворено общество “ и Сорос. Огромна е заслугата на Хайтов за секване кражбата на съюзните парцели, вадейки за 6-7 от тях нотариални актове.
А беше оплюван и набеждаван за преследване на персонални цели за лично облагоденстване. Ами лютите му борби за Закона за българския език и грижите му за членовете на Съюза? Никола Радев просто е обичал Хайтов поради делата и творчеството му и е бил разтресен от неговите думи в края на живота му: „ Човек за индивида е вълк, отивам си с омерзение от този свят! “
С болежка споделя за трагичния край – самоубийството на Тодор Монов в почивната станция на Съюз на българските писатели в Хисаря, чиято чудесна книга „ Смърт няма “ издава в Профиздат. С мъчително безмълвие участва на погребенията на Веселин Андреев и Валентин Даневски, мъчително му е за смяната в държанието на Георги Джагаров, откакто си хвърля партийния билет и на Иван Динков за проявеното от него славолюбие в последните години от живота му. Въпреки, че е обожавал книгите на Йордан Радичков, с мъка повтаря казаното пред него: „ Сметките на Сорос са по-чисти от тези на Левски! “
Оставам на читателите – всичко друго да научат като прочетат тази забележителна книга, която в действителност е отдадена на словото и неговите създатели. За да видят високият растеж и светлия облик на един от най-големите – Никола Радев, оставил ни мостри в литературата най-много посредством „ Истина без отминалост “ и „ Когато бог ходеше по земята “ с които се е гордеел. Който боготвореше магията на словото и постоянно е заявявал: „ Не мога да си показва живота без литература! “ Казва го и в тази – най-хубава анкетна книга, сътворена от проф. Ивайло Христов и Никола Радев.
Да уточня и аз – диалозите сред двамата са водени преди петнадесетина години – през 2005-2006-та, само че заради разнообразни аргументи, книгата излиза на бял свят пет години след неговата кончина – през предходната 2021-ва.
И популярност Богу, с цел да я има днешният ден и бъдещето на българската художествена литература.
КНИГА – ВЪЗКРЕСЕНИЕ НА ЕДИН ПОЗАБРАВЕН ЖАНР
Този позабравен, а и поизоставен род е Литературната анкета. Които помнят – знаят, а които не знаят – да научат.
През далечната 1977 година бе поставена основата на едно удивително дело на тогавашния Институт за литература с първата анкетна книга на Иван Сарандев с Емилиян Станев. Тя бе прочее началото на емблематичната поредност, в която за към двайсет години излязоха 38 книги с литературни анкети в едно и също графично и художествено оформление.
Самият Иван Сарандев бе вдигнал високо летвата с другите три свои анкети – с Елисавета Багряна, Дора Габе и Валери Петров. Без подозрение той е имал за образец предходни мостри на „ Разпитната метода “, сред които са Иван-Шишмановите мемоари за Иван Вазов, психографията на Яворов от Михаил Арнаудов и диалозите на Спиридон Казанджиев с Йордан Йовков.
После пристигна „ великата смяна “, непризнат бе насъбрания престиж на института през годините, а обичайна анкета залиня. Неин финален акомпанимент бяха последните две книги: „ Найден Вълчев “ на Панко Анчев и „ Леда Милева “ от Ивайло Христов.
Разбира се, че епизодично се появяват и до през днешния ден книжки и книги с определението анкетни, само че те са много надалеч от влезлите в златния фонд на българската литература книги от поредицата на Института за литература в ония отминали години. Групата сътрудници – писатели в института, а и литературни служащи отвън него, горещи последователи на концепцията за реализирането на тази поредност, ръководеше точно Иван Сарандев. Той бе изработил и „ катехизиса “ – въпроси - в случай че не наложителни, то изрично целесъобразни. Те обаче се оказаха недопустим образец за взискателни създатели, продължаващи развиването на литературната анкета. И не се съобразяваха с него.
Най-впечатлителна бе анкетата на Михаил Тошков с Ламар, която бе повече дневник, писан много години. Но за изненада на всички стана най-четената. Един от „ пренебрегналите „ катехизиса “ на Сарандев – създател на три анкети – Тодор Коруев ни напомня, че за анкетата на Тошков Иван Руж споделил на висок глас: „ Да, това е Ламар! “
А аз, откакто прочетох и не преустановявам да се връщам към нейните страници, книгата „ Човекът, който докара бог на земята “ с възхита си рекох: „ Да, това е той, същинският Никола Радев! “ Тя е в действителност възкресението на позабравения, на поизоставения род Литературна анкета.
И е жалон по магистралния път на неговото развиване, подложен от литературния историк-изследовател и критик, академични учител проф. Ивайло Христов.
Тази книга би трябвало да се прочете, безусловно да се прочете. Не единствено поради богатия живот и многокаратовото литературно творчество на Никола Радев, а и поради златната опция да пропътуваме времето, обитаемо с хора и белязано със значими събития и човешки ориси. И най-много да станем очевидци на срещи сред създатели ва словото от най-голям сан и интервюирания техен другар, минал почтено в заветната им орбита. Каква многолюдна изложба от имена и книги, оживели в разказите-отговори на интервюирания в диалозите му с анкетиращия проф. Ивайло Христов.
Професионалният оценител на този книжовен род би написал цяла студия за „ Човекът, който докара бог на земята “, аз пък с прекаляване бих ви приказвал с часове за нея. А в сегашния собствен отзвук ще споделя с вас, нейните читатели, единствено най-силните си усещания, които ми дават съображение да я наредя измежду най-значимите, измежду знаковите анкетни книги през всичките минали години. Чий дял от приноса за нейния голям триумф е по-голям? Това няма значение, щом и аз не открих отговор на този въпрос. Явно тандемът питащ и отговарящ в извънредно забавните беседи е равносилен. Водещият пределно е знаел, че би трябвало – от една страна – да познава допустимо най-добре живота на индивида, личността на своя събеседник и целия му креативен свят.
И освен – да има познания и знания за литературната ни история, за процесите на нейното развиване, за създатели и книги. От друга страна – да води мъдро и поредно диалозите с интервюирания, да го провокира и насочва към обстоятелства и събития освен от неговия живот и творчеството му, само че отнасящи се и до историята на народа, до днешния ден и утрешното време.
И най-важното да има рецептори за всичко това, да борави с инструментариума за предаването на споделеното в отговорите на събеседника. До цялостна изповедност! Беше ми прелестно да установя посредством извиращите един от различен въпроси, че те са стойностни и нужни, тъй като са заредени с предварителна информация и дават ключа за отговор – прецизен, обстоен.
Ще си разреша единствено един образец: „ Защо по-голямата част от така наречен литература на социалистическия натурализъм, която е написана професионално доста добре, сега излезе вън от обращение? Включително и книги на огромни писатели, да вземем за пример Павел Вежинов. Две трети от творбите му през днешния ден не са настоящи “. И след късия отговор на Н. Радев, завършващ с думите му: „ Но Павел Вежинов има и хубави книги “, проф. Христов продължава с още по-предизвикателния си въпрос: „ Разбира се, това никой не го оспорва. Той стои при започване на модерната българска психическа прозаичност. „ Бариерата “ да вземем за пример. Но виж какъв брой е забавно. Съвременното общество става все по-урбанизирано, все по-градско, все по-изфинено. Следователно създатели като Павел Вежинов и Богомил Райнов би трябвало от ден на ден да се постановат, нали? А се оказва тъкмо противоположното: писатели като Николай Хайтов и Ивайло Петров са по-популярни сега “.
Бавно преодолявах, прониквах в отговорите на двамата събеседници. Споменах към този момент, че от всяка страница извират имена, всеки с присъединяване в построяването на обществото, създател на богатствата национални, на дребните и величавите духовни храмове на многострадална и свободолюбива България. През мирни и размирни години. Сами разбирате, че е невероятно да посочи имената на всички в тази пребогата изложба от трудови и духовни творители, както и да разкрия събитията, провокирани от тях или от историята. Обещах ви – ще направя опит да ви доверя най-силните си усещания от моя прочит на „ Човекът, който докара бог на земята “: благородникът, родинолюбецът, аристократът-бохема, пазителят и строителят на българското слово, сладкодумникът Никола Радев.
„ Мъж с достолепие и чест, пореден и в борбите, и в грешките си, научил от Атанас Павлов – Корсаря, един от най-ярките капитани на Български морски флот двете доста значими неща: да бъдеш честен и ларш в връзките си с хората и, че завистта е уязвимост, а единственото нещо, което може да го стъписа е човешката измама и дивотия “ (проф. Ивайло Христов).
Пред него Никола Радев споделя: „ Героят на нашето време към този момент не е духовният човек, а новобогаташът, индивидът с пари. Борбата за поединично оцеляване и беззаконието, което се шири на всички места, озвериха огромна част от моя благ народ. “ И двамата са уверени в едно: през днешния ден той е смачкан (морално и материално), народът, който живя в обществена страна и беше междинна класа, каквато в никакъв случай към този момент няма да стане, както скоро няма да забележим и гражданско общество.
И още един щрих прибавя към характерността на интервюирания водещият диалозите: „ Маринистиката на Никола Радев е прозаичност от висок етаж и нов стадий в пресъздаването на това литературно пространство. “ А в своето „ Вместо умозаключение “ Валентин Караманчев спестовно дава висока оценка за неговата човешка и писателска същина: „ Никола Радев е разнолик. Не единствено наследник, татко и дух. Той има повече същности, ипостаси. Единият е – най-известният маринист в нашата литература. Той „ пусна на вода “ цяла флотилия произведения, водени от флагмана на „ Когато бог ходеше по земята “. А по какъв начин другояче, щом бе „ проплавал стотици хиляди благи – от Бахамските острови до нос Добра вяра, Малайския архипелаг и Япония, от Южна Бразилия до Нордкап; претърпял три урагана, два тайфуна и два циклона, изкарал пет месеца и 17 дни в миниран залив на транспортен съд, когато котките и кучетата на него полудяват… “ И да напише „ Седем ключа на вода “, донесла му непреходна популярност. Впрочем той към този момент е прочут измежду моряшкото войнство с написаната на ръка в ученическа тетрадка книга „ Матроска любов “, която издава Военното издателство по рекомендацията на огромния негов покровител Станислав Сивриев.
Това е най-приятната изненада в самото начало на креативния му път – викат го във Варненското комендантство, където го чака чужд граждански – Христо Минчев, редактор на тази първа негова книга. Тя печели три поредни години анкетата за най-четеното литературно произведение във флота. Макар да му печати няколкократно стихотворения като редактор в списание „ Български войник “ Станислав Сивриев внимателно му показва другият път – към белетристиката.
А Кольо Радев ще запомни още в първите им диалози неговите думи “ Мъж, който не въди душмани, не е мъж! “ И се е възхищавал от общуването сред Сивриев и Константин Паустовски.
Душмани е имал и той, само че не са били доста, а другари, обичани от него елементарни хора, моряци и най-много писатели – дал му бог в обилие. Имал е щастлива орис, че се е родил на историческо място, че е стъпвал крепко на земята, само че е порил и безкрайни водни пространства, че е усетил и обикнал цветната душа на природата и комплицираната психика на българина.
И още – че вместо в български университет, попада в единствения книжовен институт в света – „ Максим Горки “ – Москва, че приема и отстоява на предизвикването да управлява и обърне наобратно едно от най-големите издателства в социалистическа България – „ Профиздат “. То е известно още като Профсъюзното издателство, чиято продукция преди него е 65 % брошури и очерци за ръководители, трудови хора и колективи, с една дума профсъюзна литература и 25 % художествена.
Той обръща тази цифра на: 75 % художествена и 25 % профсъюзна литература, издава някои от най-хубавите книги на Марко Семов, на Станислав Сивриев, книга на мълчалия цели 25 години Коста Павлов, три от най-популярните заглавия на Ивайло Петров, сред които и последния вид на „ Хайка за вълци “; „ Майстора и Маргарита “ на Булгаков и най-хубавата книга против фашизма – съгласно него – „ Капут “. Дава самун в издателството на доста писатели, а като основни редактори – на щат, без да вървят на работа – на Дамян П. Дамянов, Христо Черняев, Георги Мишев, Радослав Михайлов, Лиляна Михайлова, Лада Галина, Климент Цачев, Дончо Цончев, Марко Недялков…
Никола Радев има присъщ нюх и усет за книгите, също така овладява методологията за оценката на всяко от тях. Затова тачи, обича, а някои от създателите издига в фетиш: Станислав Сивриев, Марко Семов, Иван Пауновски, Ивайло Петров, Николай Хайтов, Йордан Радичков, Славчо Красински, Иван Динков…
Но не се поддава на инерцията, а мери с един и същи критерий цената на всяко литературно произведение. Затова и не чете и не издава някои от тези на обичания му Ивайло Петров, който съпоставя с Йордан Йовков. Защитава имената на отминавани или омаловажавани писатели, изключително в наши дни, като назовава „ доста надарен, голям публицист “ Ст. Ц. Даскалов и издава едно представително томче с определени негови разкази. И най-откровено декларира, че „ Гераците “ на Елин Пелин е незабравима негова книга, която препрочита през няколко години.
В тази анкетна книга има всичко и по доста. И незнайни имена и книги, какъвто е казусът с откритата от него Севда Костова и нейната „ Пенелопиада “, най-женската книга, която е прочел през живота си, и за Васил Попов, чийто гроб дълго не могат да открият, за посветилия се правдиво на антифашистката опозиция и нейните герои Давид Овадия с книгите си от „ Партизански дневник “ през „ Леваневски “ до „ Дед или разгромът “. И той е оказвал мощно въздействие върху сензитивната душа на Никола Радев, с цел да напише блестящата си книга „ Истина без отминалост “.
И е прав създателят на анкетата, че „ точно пристрастеността към истината накара той да се обърне към документалната прозаичност “. И да изрече покъртителни думи за героинята му Жечка Карамфилова, чийто убийци я изнасилват и след това свиреп разпорват корема й!
Впрочем Никола Радев се подрежда измежду майсторите на този вид литература. Афинитетът към документалистиката участва в цялостното му творчество, заради което появяването на емблематичната му книга не бе изненада. Тя му отреди едно от най-предните места в актуалната българска литература.
Думите в книгата му са отблясък от истината, която не икономисва даже за себе си, признавайки: „ В моя жанр има и такива, и онакива, има и богати, и небогати, фашисти и комунисти “. И двамата събеседници стигат безапелационна до извода си, че „ социализмът е златното време за българските създатели (писатели) “, а и за целия народ! Те беседват отговорно и безапелационно за концепциите, за личността и пренаписването на историята, за рухването на социализма и замяната му с уродливия капитализъм – за унищожаването на селското стопанство и стопанската система ни по време на ръководството на Съюз на демократичните сили с решителното присъединяване на Жельо Желев, Филип Димитров и Иван Кастов. И още – за Българска социалистическа партия, и за Жан Виденов, за Андрей Луканов и куфарчетата с пари, с догатката, че „ България ще стане бардакът на Европа! “
Особено скъпи и обстойни са беседите им за писателите, писателския труд; за хонорарите и фурия им преди и днес; за гения и характера, за духовните полезности и бездуховното ни време.
Има и любопитни истории като тази – по какъв начин Елисавета Багряна се е срещнала с членове на Нобеловия комитет някъде в Европа, където е бил и Матвей Вълев. Вечерта когато е трябвало да стане годежът с него, Багряна изчезва. Била на вечеря с служители от този комитет. Има и образци с рядко проявяван напоследък човешки морал, какъвто е този с огромния българин, бранител и създател на българското слово Николай Хайтов. И двамата събеседници демонстрират същинското му лице и истината за неговата задача в литературата и битка против набезите за завладяване на единствения Съюз на българските писатели от шепа псевдодемократи – писатели, воглаве с Любен Дилов – татко.
Те разкриват и разграбването на имущество, картини, бюра, документи, всичко в постройката на ул. „ Ангел Кънчев “ 5. Плячкосването е осъществено от Марингеоргиевци, който заграби и в. „ Литературен конгрес “, правоприемник на „ Литературен фронт “. Така Съюз на българските писатели е раздвоен и се основава Сдружението, чиито членове се подреждат край копанките за котлова храна на фондация „ Отворено общество “ и Сорос. Огромна е заслугата на Хайтов за секване кражбата на съюзните парцели, вадейки за 6-7 от тях нотариални актове.
А беше оплюван и набеждаван за преследване на персонални цели за лично облагоденстване. Ами лютите му борби за Закона за българския език и грижите му за членовете на Съюза? Никола Радев просто е обичал Хайтов поради делата и творчеството му и е бил разтресен от неговите думи в края на живота му: „ Човек за индивида е вълк, отивам си с омерзение от този свят! “
С болежка споделя за трагичния край – самоубийството на Тодор Монов в почивната станция на Съюз на българските писатели в Хисаря, чиято чудесна книга „ Смърт няма “ издава в Профиздат. С мъчително безмълвие участва на погребенията на Веселин Андреев и Валентин Даневски, мъчително му е за смяната в държанието на Георги Джагаров, откакто си хвърля партийния билет и на Иван Динков за проявеното от него славолюбие в последните години от живота му. Въпреки, че е обожавал книгите на Йордан Радичков, с мъка повтаря казаното пред него: „ Сметките на Сорос са по-чисти от тези на Левски! “
Оставам на читателите – всичко друго да научат като прочетат тази забележителна книга, която в действителност е отдадена на словото и неговите създатели. За да видят високият растеж и светлия облик на един от най-големите – Никола Радев, оставил ни мостри в литературата най-много посредством „ Истина без отминалост “ и „ Когато бог ходеше по земята “ с които се е гордеел. Който боготвореше магията на словото и постоянно е заявявал: „ Не мога да си показва живота без литература! “ Казва го и в тази – най-хубава анкетна книга, сътворена от проф. Ивайло Христов и Никола Радев.
Да уточня и аз – диалозите сред двамата са водени преди петнадесетина години – през 2005-2006-та, само че заради разнообразни аргументи, книгата излиза на бял свят пет години след неговата кончина – през предходната 2021-ва.
И популярност Богу, с цел да я има днешният ден и бъдещето на българската художествена литература.
Източник: epicenter.bg
КОМЕНТАРИ