Пази боже мъж да се осмели да каже на жена

Пази боже мъж да се осмели да каже на жена си: „ Глей си работата! “ (цели два пъти...) Една кръшна Радичкова история с доста женски яд и добър край.

Гняв божи

Селянката върви два пъти в кръчмата да вика мъжа си и той все й споделяше: „ Глей си работата! “ – без даже да мръдне от стола. Та се ядоса и като се връщаше в къщи, видя кравата на съседите, че яде от тяхната купа сено. Жената взе копралята и наби кравата така хубаво, че повторно надали би се сетила да пристигна отново за сено. После си влезе у дома и видя кучето. То ядеше един цървул, натискаше го с лапи и я попоглеждаше отдолу под редките си вежди. Жената удари кучето с ръжена по главата и ръженът се счупи надве, а кучето се измъкна на открито, като си подвиваше опашката, тъй като се боеше, че опашката му стърчи доста обратно и могат да я застъпят. Селянката се ядоса изключително доста и с остатъка от ръжена подгони кучето, само че то бягаше доста по-бързо и леко от нея, прескочи оградата и изчезна в съседските дворове.

Жената си намерения, че в случай че беше тука мъжът й, той щеше да се разправя с тези неща, и даже й хрумна да отиде отново да го повика, само че се отхвърли, тъй като той отново ще й каже: „ Глей си работата! “ – както към този момент два пъти бе направил това.

Тогава тя чу някакви удари зад себе си. Обърна се и видя в двора, че се бият овните. Овцете си ядяха напълно умерено шумата от листниците, а двата овена, младият и остарелият, се изстъпяха обратно, спускаха се един против различен и удряха главите си. Селянката се спусна към тях, почна да бие остарелия с остатъка от ръжена, само че това не му направи никакво усещане. Той единствено поотьрси кожуха си, припна по снега и блъсна овнешката глава против себе си.

– Господи! – извика дамата. – Какво ще върша с тези побеснели животни!

Тя се въртеше безпомощно и викаше нещо на овцете, само че овцете никак не я поглеждаха, а дъвчеха листковниците. Жената изтича през снега и застана сред двата овена. Те таман се бяха спрели и потръпваха като бегачи на старт, сетне се втурнаха един против различен и блъснаха селянката. Тя не можа да падне, тъй като я удариха по едно и също време от двете страни, само че си намерения незабавно и с смут, че са я сплескали.

Пък те не бяха я сплескали.

Животните се озадачиха, помирисаха въздуха, помирисаха снега, полюляха си опашките и почнаха да отстъпват, проблеяха един път или дваж и отидоха да дъвчат листковници. Селянката раздвижи краката си, видя, че не са счупени, и се втурна у дома. Тя смъкна няколко низи пипер, лютивия, арнаутския, тури го да се пече във фурната на печката, след това домъкна черешовата чутура и я остави на стаята. „ Глей си работата ли?! “ – повтаряше тя, до момента в който шеташе и мислеше за мъжа си, който седеше в кръчмата.

Усещаше по какъв начин целият яд към кучето, към двата овена, към кравата на съседите се насочва към мъжа й. Нека седи там, дано си пуши, колкото ще, тя ще го научи него, тя ще му покаже нему коя е.

Селянката измъкна пипера от фурната. Той бе станал кафяв, стаята се задуши от лютивото. Тя кихна няколко пъти, натъпка пипера в чутурата и взе желязото. При първите удари пиперът подскачаше и се съпротивяваше, само че последователно улегна на дъното и желязото почна да го мачка постепенно, удар след удар, а дамата стискаше сред колене чутурата и блъска от горната страна.

Стаята се извърши с кашлица и кихавица, само че селянката беше държелива жена. Тя биеше с желязото и колкото повече биеше, толкоз повече й олекваше. Струваше й се, че не чука пипер, а че вътре в чутурата скимти кучето, което гризеше цървула и мига под редките си вежди, след това кучето се сви в ъгъл, с цел да отстъпи на двата овена, и селянката ги бъхтеше с желязото, а те проблейваха и стенеха, само че тя не беше по никакъв начин сантиментална. По едно време даже й се стори, че вътре е и мъжът й, с четинестия врат, с полушубката от шаяк – но то бе единствено за един момент.

По-късно селянката изсипа счукания пипер в една тепсия и изпълни отново чутурата. Гърлото й бе пресъхнало, тя изпи една дамаджана вода и отново почна да удря в чутурата. Не бе привикнала с лютивото, тъй като още продължаваше да кашля и киха, само че си мислеше, че в случай че продължи, стаята ще стане толкоз лютива, че носа си не можеш да покажеш в нея.

И така както си чукаше с желязото, селянката чу, че някой дращи върху вратата. Хрумна й сладката мисъл, че туй може да е мъжът й, само че когато повдигна глава, видя, че там стои котката. Котката дишаше бързо и хълбоците й биеха от напрежение. Животното удари главата си във вратата, разкиха се и почна да дращи още веднъж. Жената стана, изтри сълзите си с престилката и потегли към вратата. Котката се сви още повече, като следеше всяко придвижване на своята господарка. От лютивото очите на животното бяха станали сини и козината по гърба се бе наелектризирала.

Селянката отвори вратата и котката се стрелна на открито. Жената отиде до прозореца и я видя по какъв начин се отъркаля в снега, сетне се покатери по стъблото на едно дърво и се сви горе в клоните. Оттатък дървото улицата бе пуста, нямаше го още мъжа й. Овцете ядяха добродушно листковниците, а зад тях през оградата надничаше сивата глава на съседската крава и гледаше към сеното. Макар че кравите нямат добра памет и бързо не помнят, тя още не смееше да мине през оградата. Само кучето не се виждаше никакво. Пък то нямаше и какво да прави измежду тези животни, които ядат сено и шума и заран и вечер отиват на кладенеца да пият вода.

Жената седна още веднъж при своята чутура и хвана отново желязото. Въздухът беше толкоз кондензиран с арнаутски прахуляк, че гледаше към този момент напълно мъчно и трябваше да примижава непрекъснато да трие очите си. По едно време се появиха сини кръгове из стаята, те се въртяха и се стопяваха към тавана, само че дамата не се изтощи, а продължаваше да удря.

Но въпреки и да удряше, тя се ослушваше скрито дали няма да долови стъпки по снега или пък гласа на мъжа си. И както се ослушваше, тя в действителност долови стъпки. Остави желязото и наведена напред, дочу, че снегът поскърцва. Отначало напълно безшумно, а след това по-остро и по-остро, до момента в който най-сетне почувствува тежките стъпки на мъжа си.

Действително това бе мъжът й. Той се спря пред къщата огледа двора, прокашля се и потегли по стълбите. Жената в стаята седеше и чакаше по кое време ще се отвори вратата, та да го види тя него, гдето два пъти върви да го вика от кръчмата, а той два пъти й споделя: „ Глей си работата! “ – без даже да помръдне от стола, и кръчмата, натъпкана със селяни, й се смееше.

И той отвори вратата. Селянката не можа да го види напълно ясно по какъв начин влезе в стаята, тъй като дружно с него вътре нахлу и един облак пара. Тя го зърна измежду парата, той се спря още на първата крачка и кихна така мощно, че стъклата на прозорци звъннаха. После тя видя по какъв начин се сви, притиснал с ръце гърди си, подпря се на стената, смъкна се надолу по нея, а краката му се изтегнаха напред и се вдървиха.

Селянката скочи, а той я гледаше втренчено, без да мига, и по небръснатите му бузи се търкаляха едри сълзи. Жена също почна да плаче, само че плачеше от наслада, тъй като изтьрпя толкоз доста огорчения и толкоз обиди, само че най-сетне бе задоволена.

Тя остави вратата отворена, до момента в който цялата стая се проветри и мъжът й почна да киха и да диша така, както дишат бебетата, новородените. Тогава селянката съжали мъжа си, стана й мъчително за него, подвигна го от земята и го тури върху леглото, той лежеше мирен като бебе и плачеше още от лютивото, това трогваше селянката и тя почна да се суети из стаята.

А селянинът лежеше по тил, мигаше и си мислеше, че дамите са колкото гневни, толкоз и милостиви и че таман по тази причина са дами. Да не приказваме пък, че и по тази причина са прелестни.

Из сборника: „ Скандинавците “, Йордан Радичков, изд. „ Български публицист “, 1985 година
Снимка: Издателство НИКЕ