Кантонер – това звучеше гордо
Път, затрупан с прахуляк и трошляк, само че еднакъв и подреден се вие из полето, поръбен от двете страни с шумнали липи. Между дърветата се редят шубраци, подравнени като бойци за церемониал. А зад тях измежду градина с цветя и овошки се гуши къщичка като че ли излязла от приказките…
Такива идилични картини преди десетилетия можеше да се видят из цяла България. Днес към този момент ги няма. Защото ги няма и майсторите, които ги създаваха. Равните пътища и китните пейзажи край тях бяха дело не на художници, а на мъже с лопати и ножици в ръце. Наричаха ги “кантонери ” – стражи и стопани на пътищата. Асфалтовите платна, мощните машини и високите скорости от дълго време изпратиха тази значима преди време специалност в давност. Но мнозина още помнят самотните служащи, които зиме и лете се грижеха за пътищата като за лични дворове и не допускаха дупки, лед и закъсали пасажери.
“За кантонер се искаше доста умелост и сили. От нас зависеше пътищата да са постоянно проходими. Но кантонерът трябваше да има и очи за хубостта, да я вижда и прави, та да радва хората! ”, споделя един от последните пътни служащи в Северозапада Златко Антов (75 г.) от село Каменна Рикса.
Професията “кантонер ” се е родила дружно със свободата на България в края на XIX век, описват историци. С първите закони за изработка и корекция на държавни и общински пътища Народно заседание изработило и устав за кантонерите, който уреждал надзора и поддръжката на пътищата. Отделени били и имоти за кантони – къщички, в които кантонерите живеели и складирали инструментите си – мотики и лопати, пясък, сол и чукан камък. И без никой да стои над главите им, запълвали дупки, почиствали банкети, отводнявали платната. В кантоните отсядали и пасажери – кой закъсал без транспорт, кой изтощен или премръзнал. Стражите на пътищата делили с тях и самун, и огън. “Кантонерът се радваше на грижи от страната и уважението на хората. Заплатата не беше огромна, само че пък сигурна. Което пораждаше доста пъти и злоба! ”, свидетелстват летописци от това време.
След 1944 година комунистическата власт издигнала още повече престижа на кантонерската специалност, настояват ветерани. Тогава за началник на новосъздаденото ръководство “Пътища ” бил назначен военачалник Иван Винаров – някогашен руски шпионин. Подреден и претенциозен, генералът въвел в службата и по пътищата ред и дисциплинираност като в казарма. Всички били стегнати в униформи, сходни на военни, имали и пагони – да се знае кой е шеф и кой зависещ. По места били изпращани указания, схеми и фотоси – по какъв начин да наподобяват пътищата, отводнителните уреди и зелените пояси край тях.
“Страната беше разграничена на Окръжни пътни ръководства, а окръзите на Районни пътни служби. Те пък имаха обособени пътни сектори, които се деляха на кантонерски сектори. Всеки кантонер отговаряше за към 15 км път, имаше кантон за база и 5-6 служащи ”, спомня си доайенът на Пътното ръководство в Монтана Нелка Томова, която е навъртяла към този момент 46 години в системата. До средата на предишния век кантонерите обикаляли маршрутите си пешком, след това им дали колела. Но цялата работа вършели на ръка. Появи ли се дупка, грабвали лопати и колички и запълвали ямите. Събирали и изхвърляли боклуците, копали канавки за отводняване. А зимно време опесъчавали с лопати баири и завои.
“Ставахме в 3 часа през нощта и тръгвахме да хвърляме пясък. Няма студ, няма снеговеи. Вървим като на фронта. Предварително бяхме складирали край пътя купчини пясък и ги разхвърляхме по платната. Призори първите рейсове с служащи и възпитаници тръгваха без проблеми ”, спомня си бай Златко. Най-мераклиите от кантонерите подрязвали храстите край пътищата освен за видимост, а оформяли от тях фигури на птици и животни. Дори и без въодушевление да са тръгнали, на хората да им стане драго единствено като ги гледат.
През 70-те и 80-те години на предишния век, когато почнало интензивно разширение на републиканските и общински пътища, в строителството поради опита и майсторството им присъединили и кантонерите. Но дружно с новите пътища поправяли и старите пътища.
И като множеството привикнали на тежка работа мъже, след изнурителните часове с лопатите, кантонери обичали да отдъхват юначен – на маса с другари и забава. Събирали се в китните си къщички край пътищата и почвали страшни фиести. “Най-хубаво се празнуваше през зимата. Като разчистим и опесъчим, напалвахме кюмбетата. На жарта цвърчаха мръвки, каните с вино се потяха и на телата и душите ставаше топло! ”, спомнят си тогавашните пътни пазачи. Точно тия кантонерски наслади обаче родили стотици вицове за мързеливите кантонери, които по през целия ден лежат и пият, изясняват съвременници. Даже класикът Чудомир написал роман “Кога пътуваш по държавното шосе и видиш да се вее алено байраче, забучено или в купчина трошляк, или на някой слог, да знаеш, че кантонерът го е побил там, с цел да дефинира от коя страна духа вятърът. Ако духа от север, той ще легне да спи под сянка на същата страна, с цел да не го прашат колите и колите и да си хърка спокойно… ”, реди шегобиецът.
“Чувала съм доста истории за кантонерско безхаберие. Но истината е, че множеството от тези хора бяха работари. И доста почтени! Заплатите им не бяха огромни, само че работеха без работно време и спомагателни пари ”, споделя Нелка Томова. И си спомня, че когато през 1990-91 година закрили кантоните и уволнили последните мохикани на специалността, Стою Първанов, който поддържал сектора от Еловица до Меляне, се прибрал в къщи почернял от тъга и умрял от инфаркт.
Такива идилични картини преди десетилетия можеше да се видят из цяла България. Днес към този момент ги няма. Защото ги няма и майсторите, които ги създаваха. Равните пътища и китните пейзажи край тях бяха дело не на художници, а на мъже с лопати и ножици в ръце. Наричаха ги “кантонери ” – стражи и стопани на пътищата. Асфалтовите платна, мощните машини и високите скорости от дълго време изпратиха тази значима преди време специалност в давност. Но мнозина още помнят самотните служащи, които зиме и лете се грижеха за пътищата като за лични дворове и не допускаха дупки, лед и закъсали пасажери.
“За кантонер се искаше доста умелост и сили. От нас зависеше пътищата да са постоянно проходими. Но кантонерът трябваше да има и очи за хубостта, да я вижда и прави, та да радва хората! ”, споделя един от последните пътни служащи в Северозапада Златко Антов (75 г.) от село Каменна Рикса.
Професията “кантонер ” се е родила дружно със свободата на България в края на XIX век, описват историци. С първите закони за изработка и корекция на държавни и общински пътища Народно заседание изработило и устав за кантонерите, който уреждал надзора и поддръжката на пътищата. Отделени били и имоти за кантони – къщички, в които кантонерите живеели и складирали инструментите си – мотики и лопати, пясък, сол и чукан камък. И без никой да стои над главите им, запълвали дупки, почиствали банкети, отводнявали платната. В кантоните отсядали и пасажери – кой закъсал без транспорт, кой изтощен или премръзнал. Стражите на пътищата делили с тях и самун, и огън. “Кантонерът се радваше на грижи от страната и уважението на хората. Заплатата не беше огромна, само че пък сигурна. Което пораждаше доста пъти и злоба! ”, свидетелстват летописци от това време.
След 1944 година комунистическата власт издигнала още повече престижа на кантонерската специалност, настояват ветерани. Тогава за началник на новосъздаденото ръководство “Пътища ” бил назначен военачалник Иван Винаров – някогашен руски шпионин. Подреден и претенциозен, генералът въвел в службата и по пътищата ред и дисциплинираност като в казарма. Всички били стегнати в униформи, сходни на военни, имали и пагони – да се знае кой е шеф и кой зависещ. По места били изпращани указания, схеми и фотоси – по какъв начин да наподобяват пътищата, отводнителните уреди и зелените пояси край тях.
“Страната беше разграничена на Окръжни пътни ръководства, а окръзите на Районни пътни служби. Те пък имаха обособени пътни сектори, които се деляха на кантонерски сектори. Всеки кантонер отговаряше за към 15 км път, имаше кантон за база и 5-6 служащи ”, спомня си доайенът на Пътното ръководство в Монтана Нелка Томова, която е навъртяла към този момент 46 години в системата. До средата на предишния век кантонерите обикаляли маршрутите си пешком, след това им дали колела. Но цялата работа вършели на ръка. Появи ли се дупка, грабвали лопати и колички и запълвали ямите. Събирали и изхвърляли боклуците, копали канавки за отводняване. А зимно време опесъчавали с лопати баири и завои.
“Ставахме в 3 часа през нощта и тръгвахме да хвърляме пясък. Няма студ, няма снеговеи. Вървим като на фронта. Предварително бяхме складирали край пътя купчини пясък и ги разхвърляхме по платната. Призори първите рейсове с служащи и възпитаници тръгваха без проблеми ”, спомня си бай Златко. Най-мераклиите от кантонерите подрязвали храстите край пътищата освен за видимост, а оформяли от тях фигури на птици и животни. Дори и без въодушевление да са тръгнали, на хората да им стане драго единствено като ги гледат.
През 70-те и 80-те години на предишния век, когато почнало интензивно разширение на републиканските и общински пътища, в строителството поради опита и майсторството им присъединили и кантонерите. Но дружно с новите пътища поправяли и старите пътища.
И като множеството привикнали на тежка работа мъже, след изнурителните часове с лопатите, кантонери обичали да отдъхват юначен – на маса с другари и забава. Събирали се в китните си къщички край пътищата и почвали страшни фиести. “Най-хубаво се празнуваше през зимата. Като разчистим и опесъчим, напалвахме кюмбетата. На жарта цвърчаха мръвки, каните с вино се потяха и на телата и душите ставаше топло! ”, спомнят си тогавашните пътни пазачи. Точно тия кантонерски наслади обаче родили стотици вицове за мързеливите кантонери, които по през целия ден лежат и пият, изясняват съвременници. Даже класикът Чудомир написал роман “Кога пътуваш по държавното шосе и видиш да се вее алено байраче, забучено или в купчина трошляк, или на някой слог, да знаеш, че кантонерът го е побил там, с цел да дефинира от коя страна духа вятърът. Ако духа от север, той ще легне да спи под сянка на същата страна, с цел да не го прашат колите и колите и да си хърка спокойно… ”, реди шегобиецът.
“Чувала съм доста истории за кантонерско безхаберие. Но истината е, че множеството от тези хора бяха работари. И доста почтени! Заплатите им не бяха огромни, само че работеха без работно време и спомагателни пари ”, споделя Нелка Томова. И си спомня, че когато през 1990-91 година закрили кантоните и уволнили последните мохикани на специалността, Стою Първанов, който поддържал сектора от Еловица до Меляне, се прибрал в къщи почернял от тъга и умрял от инфаркт.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ