Първият фейлетон от цикъла Разни хора, разни идеали“ на Алеко

Първият фейлетон от цикъла „ Разни хора, всякакви идеали “ на Алеко (1863-1897), оповестен през януари 1897 година

Алеко Константинов (1863 ~ 1897)

Нашият асистент на регистратора е заплашителен комедиант. Изпокапваме от смях, когато почне да бомбардира несправедливата орис.

– Е, демон да го вземе – вика той, в позата на Гамбета, – каква е тази управия, не можах да я схвана. И по какъв начин ще я схванеш бе, брате; ами че, апелирам ви се, вземете да вземем за пример мадама Поликсени: преди трийсет години с фаетон се разхождаше и през днешния ден, апелирам ви се, отново с фаетон се разхожда; а пък аз трийсет години се моря и не фаетон – кой ти търси фаетон! – ами една лира, разбираш ли, една турска лира петимен съм да се намира за всеки случай в среднята преградка на кесията ми, и ето на до ден сегашен, брате мой, все петимен си оставам. Не че не са минали през ръката ми пари – минали са; но думата ми е, че тамам когато ти потрябват, бръкнеш – няма!... Иде ти по някой път да кипнеш. Е, туй заслужено ли е в този момент, кажете? И с какво, апелирам ви се, е заслужила мадама Поликсени, а? Да си пълниш и празниш стомаха – туй заслуга ли е, кажете ми? Аз най-малко, кое служител, кое агитацийки, кое туй-онуй, все, знайш, почти ползица за народа. Ами тя?... И на, вземи, че бръкни когато щеш в кесията й – злато с шепа, апелирам ти се. Късмет ли да го наречеш, какво да го наречеш – не знайш! Па вземи и децата й: по-голямото, не го ли знаете, едно голобрадо таквоз, нищо и никакво хлапе, взеха, че му натрапиха една младоженка, разбираш ли, и – кой знай – то ли излезе късметлия, тя ли му донесе благополучие, гледаш ги, живеят бейски.

Па да речеш, че аз съм от ония ветрогони, които бълнуват за някаква си истина и всякакви там, разбираш ли, дивотии – хайде де, а пък аз не съм от тях. Да речеш, че се стеснявам, че се гуша из кьошетата, не, не ми са до такава степен меки очите, и при всичко това, апелирам ти се, виж ме на кой хал съм! И аз сякаш се увирам към големците: Нова година било, имен ден било, все, знайш, кое визити, кое сливовица, кое картички, това-онова, па все гледаш, че другите ме надпреварват; а аз все зад метлата. Чудна работа! Гледаш – дрехите ми облекла, ръкавици чисти, шапка, то се знай, чепици, разбираш ли, връзка кое е и прочие – всичко на мястото си и на, все не мога да си пробия път!... Ето, да вземем за пример лекар Сперандо, какво да кажеш, да го вземе мътната, върви му като на лудо таквозинака... И отгде-накъде, апелирам ти се? Нито е някой разум кой знай какъв, нито е някой, да кайш, юнак, с мустачури, разбиращ ли, с брада някакъв ей такваз – една оскубана сврака с цилиндър и туйто! Па виж по какъв начин той влиза при господина министъра и по какъв начин аз влизам: прислужникът ще се спусне, разбираш ли, ще го съблече, ще му изтърси едно „ заповядайте “, с една дума: уважение! А мен не ще и да ме знае, гледа ме като добиче и остави, че не ми поемва палтото, ами се и подсмива от горната страна. Иде ми, знайш, да го цапардосам, па каквото ще да става... Като вляза при господина министъра, и аз сякаш се старая да се докарам: Вий имахте достойнството, господин министре, да ме назначите за асистент – регистратора – и така нататък, – а той ме гледа през мустак и се усмихва, сякаш дете със сурвакница стои отпреде му. Добър челяк инак, но не знае да си цени хората. А от мене по-предан човек едва ли може да се откри. Вярвай Бога, никой път не съм бил съпротива. На, питай който щеш. И на господина Стамболова съм подавал палтото и в този момент отново го депозирам на нашия министър. Аз имам положително сърце аслъ, никак не съм горд. Колкото за непоколебим – строг съм: писарите и разсилните ги мачкам като фелдфебел. И при всичко това, разбираш ли, все не могат да ме оценят, както би трябвало. Па да не мислиш, че аз кой знае какви чудеса пъдя, да не мислиш, че желая да ставам я шеф, я подначалник. Съвсем не. Зорът ми е да изтикам регистратора. Бре анонимни мемоари ли не щеш, бре доноси ли не щеш, бре заплашвания ли не щеш – нищо не оказа помощ. Еле по едно време, като чух, че тръгнал да си вади очите в Македония, отлекна ми. Той потегли вечерта, аз през нощта като седнах, че като го нацапах в едно писмо до господина министъра, направих го на сол: подправих си, разбираш ли, почерка, шибнах писмото в един плик и хайде в кутията... И то не оказа помощ. И прошение подадох, и ревах като говедо, и всякакви там „ остаряла майка, болна жена, дребни дечица “ – всичко на вятър...

Дрънкат ми някои диванета, че можеш, кай, да напреднеш, но би трябвало да бъдеш, кай, лукавец. Болшаф! Подлец ли!? Архиподлец ти ставам аз тебе, брайно, но де оня шанс! Не ми върви, чорт да го вземе. Види се работата, и лукавец да бъдеш, не е елементарен поминък, все би трябвало да имаш някоя дарбица: кураж ли да го наречеш, темперамент ли да го наречеш, или просто би трябвало да имаш зализана физиономийка. И аз не съм, да кайш, някой противен челяк, единствено че този пусти нос отде се е взел – той ми яде главата, както разбирам аз: не че е кой знае какъв нос; малко ли хора има с бамбашка носове, но де-де – на другите минава, а моят нос като че им вади очите. Па и на регистратора носът мигар е стока; да не е брадата му – пет пари не давам за него... И виж ти в този момент правдивост: на неговата маса има електрически звънец, на моята маса няма. Защо, апелирам ти се! Туй човечност ли е? Защо ме мъчът така, какво бива санким и на мойта маса един звънец да курдисат, огромна работа ли е? Някой път, знайш, до лудост ми дохажда: като видя регистратора, че хем си пуши папироската, хем нататиска звънеца, като че ли че по сърцето ме натиска, иде ми, знайш, да взема едни ножици да изфъкам всичките жици... всичките до една! Страшно ме е гняв!... Па като се ядосам един път, че като се залостя в някой тунел, па дай една бира, дай още една, дай още една; че като се насвяткам, че като почна да ги нарязвам за бяс: туй регистратор, туй архивар, туй подначалник – вдън земя! Добре, че не им обаждят...

Ама и на господин министъра госпожата си няма хас, джанъм; сякаш ми даде обещание, че ще рече да ми турят един звънец, па туй за туй. И аз диване, току й мъкна в петък кошницата от пазар; а пред изборите взех, че пъхнах и три снопа бюлетини в кошницата. Аз ги писах със личната си ръка. Триста бюлетини! Туй не е смешка... И отново нищо, и отново нямам звънец. Управия до коляно! Аслъ долнокачествен народ сме ний, интелигенцията. Ашколсун на мадама Поликсени...

* Публикувано във в. „ Знаме “, бр. 73, 15 януари 1897 година
Снимка: Алеко Константинов (1863-1897), Институт за литература, dictionarylit-bg.eu