Първан Симеонов е роден през 1982 г. в Стара Загора.

Първан Симеонов е роден през 1982 година в Стара Загора. Изследовател в региона на политическите партии, докторант по политология в СУ “Св. Климент Охридски ”. Изпълнителен шеф е на “Галъп Интернешънъл Болкан ”. Част от мрежата на Института по социология “Иван Хаджийски ” и на клуба “Конрад Аденауер ”. Участник в научни проучвания в разнообразни области.
– Доста забавно лято се обрисува – с доста пристрастености, с доста остри разговори. Кое от всичко, което се случи през последните дни ви прави усещане, господин Симеонов?

– Да ви кажа почтено, с изключение на случая Бедечка, нищо друго не ме трогва, само че това е друга и дълга тематика.

– Истиниски заралия сте, без подозрение. Да стартираме с това: Бойко Борисов разгласи, че стартира нова автомагистрала, само че тя не е обвързвана с асфалт и трошляк, а с образованието. Дали страната в лицето на кабинета, най-сетне осъзна, че без науката е заникъде?

– Посоката е вярна, само че да тръгнеш по верния път, не значи, че се движиш по автомагистрала. За да стане автомагистрала, би трябвало дълготрайна стратегия, трябват доста старания и неизменност. Като става дума за гета, когато става дума за интеграция, като става дума за обучение, т.е. като става дума за човешкия капитал на България, ние стигаме до въпроса на въпросите. Това е диалог за бъдещето на страната, тъй като тук става дума за това кой ще създаде пенсиите, кой ще създава по този начин, че прибавяме стойност, тъй че да живеем богато, тъй че да живеем добре и това е въпросът има ли ни и ще ни има ли. Затова споделям, че пътят наподобява неразбираем. Той би трябвало да бъде магистрален и дълъг.

– Ако останем на тематика метафори, вие виждате ли на тази автомагистрала бунища, които горят и мъгли, които вършат засади на пътуващите по нея?

– Първата спънка е кампанийността. В този интервал на политическо безветрие, което се наложи в последно време с една лъжливо безметежна картина, нещо, което беше маркирано и в разбора на института “Иван Хаджийски” в четвъртък, доста се услаждат такива кампанийни действия. Когато няма действителни проблеми, които да се вземат решение, някак си измисляме такива акции от сорта “Забранявам думата “Молба” в администрацията”, “Ще понижим опашките пред КАТ”, няма да има табелки “Внимание, камера на пътя”… Опасенията ми са, че новата тематика – тази с образованието и интеграцията да не се окажат от същата поточна линия. Кампанийността е проблем изобщо. Вторият проблем, втората мъгла на тази автомагистрала е казусът с имиджа, с известността, с политическото его, при които разказът е по-голям от действието. Много български политици в последно време употребяват такова деяние за кратковременно позициониране и знаейки, че такива тематики като промени в обучение, сигурност, защита са тегави, непопулярни, мъчителни и рискови за личния имидж, не ги вършат и избират да описват. Не ги вършат, тъй като знаят, че те ще понесат негатив, а позитивът ще пристигна при идващото или по-следващото ръководство. В политиката имаме потребност от подписа – водачеството, отговорността, а в последно време ставаме очевидци по какъв начин тя се трансформира в рекламно занятие. Политиците търсят по какъв начин да се нареждат по тематики, които сами основават и стартират в обществото. Те намират проблеми даже там, където ги няма, а там където съществуват действително, не вършат нищо. Това се случва към този момент в България.

– Ако сме почтени и в света.

– Да. След като Доналд Тръмп може да бъде президент на Щатите, всичко е допустимо и всичко е възможно в света на политиката. Та, това са главните проблеми по автомагистралата на образованието. Можем несъмнено да прибавим и един трети проблем, едно трето сметище по този път. Когато става дума за обучение и интеграция, съществува една доста мощна и от време на време непотребна реактивност на властта към разнообразни форми на митинг. То е обвързвано с първите два казуса – не се работи дълготрайно и не се работи непрекъснато. Понякога когато тръгне да се прави някаква промяна в образованието – да стане по-прагматично и повече насочено към пазара на труда и по-малко сантиментално. Тогава скачат едни хора и стартират да скандират по какъв начин си желаят сантименталността в образованието. Няма проблем, единствено че от време на време се изисква увереност, макар публичния напън. Ние от ден на ден имаме потребност от управленец, който макар сантименталността и упорството на инерцията, да потвърди на обществото какъв е същинския му интерес и къде е същинската изгода от промените.

– Това, което аз виждам е следното: Захваща се държавното управление с битката против злополуките, и първото нещо, което ни се предлага е да се махнат едни знаци, които подсказват, че има камери. Захваща се против в действителност мухлясалата административна система за обслужване на жителите и акцента, който виждаме е “Махаме думата “Молба”… Сега връщаме всички в учебно заведение! Без да се замислим какво се случва там, за какво има принуждение, за какво има безредие тук-там.

– Действието в действителност е палиативно. Ако останем на това равнище, нищо няма да се реализира. Сега ще изрека една еретична мисъл. Циганският въпрос е наш въпрос. Когато да вземем за пример приказваме за гетата и интеграция на малцинствата, които живеят в паралелна социална действителност, явно е, че там трява да се обърне внимание предпочитано. Много ще кажат, че така и така на тези малцинства им се обръща предпочитано внимание и по този начин нататък. Ще кажат “събаряйте им къщите”, “вкарайте ги в затвора”, “те са лентяи”. За да може обаче страната да реши един въпрос, би трябвало да му обърне предпочитано внимание. Тук идва и най-важното нещо. Иначе да не се промотира някакво мнимо обучение там, да се образоват някакви фиктивни и хипотетични ромски водачи, да мимикрираме със угриженост към децата – това е псевдо активност. Няма какво да се лъжем, още повече, че практиката демонстрира по какъв начин се харчат големи пари в такава измислена активност, освен това изцяло безсмислено.

– Какво значи тогава понятието “приоритетно”?

– Това значи със средствата на легалната, законната държавна насила да се обезпечи образованието на тези хора.

– Защо казвате, че това е еретична мисъл?

– А по какъв начин ще го приемем ние? Как ще приемем и ще банкет ли роми да живеят в уредените ни жилищни комплекси, блокове, входове? Можем ли? Готови ли сме като общество? Не съм сигурен. Как ще приемем ромите в учебните заведения? Ние споделяме, че ромите не желаят да се интегрират измежду нас, а ние желаеме ли?

– Искаме ли да живеят измежду нас риторичен въпрос.

– Да, по този начин е. Затова страната ще бере кахъри, само че същинският управленец е този, който е подготвен да понесе това задължение година, две, петилетка, с цел да може идващият след него да усети позитивните резултати.

– Историята на българския политически обичай демонстрира, че който прави черната работа, по-късно го зачертават в историята. Един проектира автомагистралата, различен реже лентичката.

– Така е. Нека не забравяме по кое време се случиха структурните промени в стопанската система и по кое време бяха правени действителни промени в обособени браншове. От десетилетия беше ясно, че България би трябвало да строи своя капитализъм и дългото отсрочване докара до неговите уродливи форми. Това, че ние унищожихме работещата жива стопанска система, вместо да я раздържавим вярно докара до крайния резултат, че сега имаме една входно-изходна стопанска система, в която главният метод за замогване беше шмекерията, тъй като стопанска система към този момент нямаше. Сега се чудим за какво живеем най-бедно в Европейски Съюз. Живеем оскъдно, тъй като отложихме горчивия момент на промените, когато те имаха смисъл. Онези, които ги отлагаха промените са в небитието на историята, също както и тези, които се осмеляваха да ги стартират. Историята е безпощадна, само че на мен ми се коства, че през днешния ден повече от всеки път имаме потребност от същинско водачество.

– Какво значи същинско водачество, съгласно вас?

– Отговорност даже на инат на загубата на рейтинг при непопулярни дейности.

– Кой ценящ себе си политик обаче би позволил да се лиши от националната обич? Би ли позволил Бойко Борисов да не бъде обичан да вземем за пример?

– Борисов си обезпечи обичането. Ако погледнем социологическите данни, ще забележим, че той се употребява с много удобна среда. Разбира се под повърхността гният всичките тези проблеми, само че откакто си си обезпечил мястото в историята и любовта на народа, няма по-удобно време да се правят непопулярни промени, които ще донесат разцвет в вероятност – обучение, опазване на здравето, сигурност, просвета. В момента има редица зарязани в безвремие браншове, които се нуждаят от оживление, от промени.

На мен ми се коства, че приносът на Борисов мъчно би могъл да бъде оспорен от който и да е било. Комфортът на Борисов е безспорен, той се е слял в политическия пейзаж. Може някои да го гледат даже с подигравка, само че го гледат. Сега обаче идва време в действителност да има действителен принос в измененията. Защото, в случай че бъдем почтени пред себе си, ние, както споделя моят преподавател Петър-Емил Митев, се занимаваме с нищоправене.

Едно изявление на Емил Спахийски, в. Труд