Не е за вярване: липа...
Пандемията ни ограби – тя по тази причина бе и пусната на независимост измежду хората. Заключи действителния ни човешки свят, дребните ни притежания, привички, привързаности отвън дома. Опустяха книжарници и кина, самолетите унило клекнаха по летищата. Отне ни всичко, което пожела. Отне го без опозиция. Но и нещо ни върна, проклетницата – може би даже без да го осъзнава. Това ще се осмисля дълго време: полезностите на самотата, невъзможния за отсрочване размисъл за живота, преосмислянето на закоравелите наши човешки практики. В далечните предпандемични времена нормално прекарвах юни в Малта, при децата си от тамошния филиал на семейството. Тази година пропуснахме „ свиждането ” – едвам оня ден отвориха острова за полети от континента. И по този начин, ощетен и отчаян, получих утешителния подарък на бедствието: липата.
На Малта липи не видях. Или цъфтят по-рано, или ги няма напълно.
Всяко лято, като се завърнех от там, сварвах края на софийския им разцвет – едвам усетя загубата на нещо, което смятах, че имам право да усетя и да вдишам. Свързан съм с тези седмици на липата, вписан съм, както би споделил Владо Свинтила. Не можех да допускам, че сезон след сезон ги пропущам и пропущам – изневярата ми бе оправдана, само че все пак ме разстройваше. По-паметливи читатели на „ Нерви и утехи ” евентуално помнят, че всеки юни отбелязвахме в рубриката това угощение на природата, което непроменяемо – в единия единствено мирис –възкресява затъмнени от времето облици и събития.
Няма други феномени във великото нейно наличие, които да са ме така властно заковавали над клавиатурата, както разцъфването на липите и идването на снега. Даже си представях, че групирам всичките си страници от годините в книга „ Липи и снегове ”. Както множеството хрумвания от подобен темперамент и тази в никакъв случай не се сбъдна. Но „ идването ” на липата остана вечно предмет на надълбоко прекарване, даже на изстрадване. Имах насъбрани доста видения от предишното, те се връщаха, евентуално тях и изстрадвах – необичайно сътстояние, примесено с прииждащия извън мирис, като че ли нощта кипваше под прозорците липов чай за будните от неспокойствие души. Почти постоянно в такива нощи си мисля, че някоя такава липа ще е последна. И постоянно си поисквам най-малко още една липа.
Липа в говора на моя роден край е също и събирателно име, всички липи, всичката липа. „ Липата потегли ” споделят пчеларите край Плевен, когато липите зацъфтят. „ Липата гасне ” съобщаваше татко ми, когато цветът прегори и ароматът се разреди, като че ли отвеян от пчелите за последно към кошерите. „ Още една липа ” – това е проклинание, както е проклинание и „ още един сняг ”, а също и мярка за житейско време, което на индивида се отпуска или не. „ Още една липа ” може да е цялостно с вяра, както и с безпокойство – боговете са ревностни, когато става дума за боравенето със периоди.
Странно, само че където и да сме били на нашите софийски адреси, през пролетта майка ми постоянно изпращаше свитък липови листа. За сарми, прочувствено поясняваше в писъмцето, като че ли се извиняваше. Беше ексцентрично, може би единствено плевенско ядене. Листата се берат от ластарите край дънера на липата, там са нежни и големи, съвсем като слънчогледови. Веднъж видях лелка да продава липов лист на пазара в „ Младост ”, стопирах да си купя и тя ме позна, че съм от Северна България. Презрително изясни: тук шопите не са и чували, че този лист става за готвене. Трогваше ни тогава този бедняшки мамин подарък, в този момент липите са под балкона, никой не се сеща да откъсне малко зелено за кухнята.
Уви, тези възпоменания изгубват чара си.
Най-светлите от тях, най-вдъхновяващите към този момент съм ги разказвал. На дъното на паметта са се запазили тези, от които в действителност съм желал да ви предпазя. Например по какъв начин в писателското кафене обаятелната графичка П.П. се опита да спазари някого от компанията, който в бъдеще, в незнайно време, да посади липа на гроба й. Искала да лежи под липа. Да шуми липа над нея, през пролетта цялостна с пчели. „ Ние тук всичките, дето ни виждаш – разубеждаваше я Дончо Цончев – ще умрем преди тебе. А от липата се откажи, тя е дърво грубо и неудържимо, корените й нищо не може да ги спре. Ще раздерат праха ти, това ти го подсигурявам. Не го заслужаваш. ”
Да това бе истина, за корените. Виждал съм зидове и калдъръми, надигнати от липата като с стоманени лостове. Това изобщо не се връзва с нежния, сантиментален облик на уханното, ромолящо под вятъра дърво*. Когато умря татко ми, имах ентусиазъм да засадя липа на гроба му. Липа имаше пред къщи в Плевен, за какво да няма и над последния му дом? Но си спомних оня диалог от кафенето. Не, липата ни е потребна в живота, безразсъдно е да ни следва и в гибелта.
Възрастен сътрудник ми разказваше за погребението на Николай Лилиев. Когато отзвучали траурните слова и предали поета на земята, пратеници на родния му град разпръснали върху прясната пръст листа от известните в българската лирика старозагорски липи. Лилиев е умрял през октомври, значи гробът му е бил поръсен с благородните цветове на листопада – последно довиждане от Града на поетите и на липите. Бил съм в този град през юни – в действителност мощен, изтощителен мирис на липи, само че не по-ясен и безапелационен, да вземем за пример, от липата на „ Славейков ” и „ Солунска ”. Всичко е от литературното подстрекателство.
Затова пък там неизбежно и отчетливо си припомних Лилиев:
Моята душа безгрешна бди край тъмните липи,
възродена ще те срещне и смирена ще заспи.
Липата изцъфтява, отминава. Но при нея това в никакъв случай не е вечно. Тя ще натрупа под кората нов годишен кръг и ще нахлуе отново във въздуха на кафенета и мансарди, в мислите, в очакванията. След всичко осквернено, разрушено, неразрешено, анулирано в живота ни липата шуми, диша в нашия неблагоразумен свят, опора за всяко сепнато човешко създание. Може би по тази причина всякога ни изненадва: отново ли, в действителност ли? Наситени на липа, или към момента жадни, ние я одобряваме като мярка на човешкото ни време и ще я чакаме да се завърне с нашето смирено и възторжено проклинание: до другата липа!
Понякога, налегнат от пакостно любознание, съм се запитвал: а липата дали си пожелава нещо, когато гледа... нас? Но този отговор е недосегаем. Ако липата изиска да го узнаем, тя някой ден сама ще даде ключ на човечеството към своя загадъчен шепот..
____________________________
*Съседът ми И. К. разказваше по какъв начин в неговия роден Делиорман ромите унищожават липите по къра и в гората. Повалят ги с моторните резачки и след това обират цвета – да вземат някой лев. За да не се затрудняват да се катерят, намират го за нерентабилно.
На Малта липи не видях. Или цъфтят по-рано, или ги няма напълно.
Всяко лято, като се завърнех от там, сварвах края на софийския им разцвет – едвам усетя загубата на нещо, което смятах, че имам право да усетя и да вдишам. Свързан съм с тези седмици на липата, вписан съм, както би споделил Владо Свинтила. Не можех да допускам, че сезон след сезон ги пропущам и пропущам – изневярата ми бе оправдана, само че все пак ме разстройваше. По-паметливи читатели на „ Нерви и утехи ” евентуално помнят, че всеки юни отбелязвахме в рубриката това угощение на природата, което непроменяемо – в единия единствено мирис –възкресява затъмнени от времето облици и събития.
Няма други феномени във великото нейно наличие, които да са ме така властно заковавали над клавиатурата, както разцъфването на липите и идването на снега. Даже си представях, че групирам всичките си страници от годините в книга „ Липи и снегове ”. Както множеството хрумвания от подобен темперамент и тази в никакъв случай не се сбъдна. Но „ идването ” на липата остана вечно предмет на надълбоко прекарване, даже на изстрадване. Имах насъбрани доста видения от предишното, те се връщаха, евентуално тях и изстрадвах – необичайно сътстояние, примесено с прииждащия извън мирис, като че ли нощта кипваше под прозорците липов чай за будните от неспокойствие души. Почти постоянно в такива нощи си мисля, че някоя такава липа ще е последна. И постоянно си поисквам най-малко още една липа.
Липа в говора на моя роден край е също и събирателно име, всички липи, всичката липа. „ Липата потегли ” споделят пчеларите край Плевен, когато липите зацъфтят. „ Липата гасне ” съобщаваше татко ми, когато цветът прегори и ароматът се разреди, като че ли отвеян от пчелите за последно към кошерите. „ Още една липа ” – това е проклинание, както е проклинание и „ още един сняг ”, а също и мярка за житейско време, което на индивида се отпуска или не. „ Още една липа ” може да е цялостно с вяра, както и с безпокойство – боговете са ревностни, когато става дума за боравенето със периоди.
Странно, само че където и да сме били на нашите софийски адреси, през пролетта майка ми постоянно изпращаше свитък липови листа. За сарми, прочувствено поясняваше в писъмцето, като че ли се извиняваше. Беше ексцентрично, може би единствено плевенско ядене. Листата се берат от ластарите край дънера на липата, там са нежни и големи, съвсем като слънчогледови. Веднъж видях лелка да продава липов лист на пазара в „ Младост ”, стопирах да си купя и тя ме позна, че съм от Северна България. Презрително изясни: тук шопите не са и чували, че този лист става за готвене. Трогваше ни тогава този бедняшки мамин подарък, в този момент липите са под балкона, никой не се сеща да откъсне малко зелено за кухнята.
Уви, тези възпоменания изгубват чара си.
Най-светлите от тях, най-вдъхновяващите към този момент съм ги разказвал. На дъното на паметта са се запазили тези, от които в действителност съм желал да ви предпазя. Например по какъв начин в писателското кафене обаятелната графичка П.П. се опита да спазари някого от компанията, който в бъдеще, в незнайно време, да посади липа на гроба й. Искала да лежи под липа. Да шуми липа над нея, през пролетта цялостна с пчели. „ Ние тук всичките, дето ни виждаш – разубеждаваше я Дончо Цончев – ще умрем преди тебе. А от липата се откажи, тя е дърво грубо и неудържимо, корените й нищо не може да ги спре. Ще раздерат праха ти, това ти го подсигурявам. Не го заслужаваш. ”
Да това бе истина, за корените. Виждал съм зидове и калдъръми, надигнати от липата като с стоманени лостове. Това изобщо не се връзва с нежния, сантиментален облик на уханното, ромолящо под вятъра дърво*. Когато умря татко ми, имах ентусиазъм да засадя липа на гроба му. Липа имаше пред къщи в Плевен, за какво да няма и над последния му дом? Но си спомних оня диалог от кафенето. Не, липата ни е потребна в живота, безразсъдно е да ни следва и в гибелта.
Възрастен сътрудник ми разказваше за погребението на Николай Лилиев. Когато отзвучали траурните слова и предали поета на земята, пратеници на родния му град разпръснали върху прясната пръст листа от известните в българската лирика старозагорски липи. Лилиев е умрял през октомври, значи гробът му е бил поръсен с благородните цветове на листопада – последно довиждане от Града на поетите и на липите. Бил съм в този град през юни – в действителност мощен, изтощителен мирис на липи, само че не по-ясен и безапелационен, да вземем за пример, от липата на „ Славейков ” и „ Солунска ”. Всичко е от литературното подстрекателство.
Затова пък там неизбежно и отчетливо си припомних Лилиев:
Моята душа безгрешна бди край тъмните липи,
възродена ще те срещне и смирена ще заспи.
Липата изцъфтява, отминава. Но при нея това в никакъв случай не е вечно. Тя ще натрупа под кората нов годишен кръг и ще нахлуе отново във въздуха на кафенета и мансарди, в мислите, в очакванията. След всичко осквернено, разрушено, неразрешено, анулирано в живота ни липата шуми, диша в нашия неблагоразумен свят, опора за всяко сепнато човешко създание. Може би по тази причина всякога ни изненадва: отново ли, в действителност ли? Наситени на липа, или към момента жадни, ние я одобряваме като мярка на човешкото ни време и ще я чакаме да се завърне с нашето смирено и възторжено проклинание: до другата липа!
Понякога, налегнат от пакостно любознание, съм се запитвал: а липата дали си пожелава нещо, когато гледа... нас? Но този отговор е недосегаем. Ако липата изиска да го узнаем, тя някой ден сама ще даде ключ на човечеството към своя загадъчен шепот..
____________________________
*Съседът ми И. К. разказваше по какъв начин в неговия роден Делиорман ромите унищожават липите по къра и в гората. Повалят ги с моторните резачки и след това обират цвета – да вземат някой лев. За да не се затрудняват да се катерят, намират го за нерентабилно.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ