Отваря се една врата, излиза момиче в дълга бяла риза,

Отваря се една врата, излиза момиче в дълга бяла риза, с коса съвсем до земята и със свещ в ръцете. Много красиво. Минава през двора като дух. Носи се като вятър. Мълчи... Измислен или действителен е обликът на Елица от " Време разделно ". Днес Антон Дончев отлетя при своята Елица... И откровенията му в едно изявление преди 10 години: В деня на светите братя Кирил и Методий – 24 май, Антон Дончев направи промоция на тогавашния си сюжет „ Еретиците ”, написан към този момент като романа „ Странният рицар на свещената книга ”. Ръкописът отлежава съвсем 30 години в бюрото му. 27-годишни пък са договорите му за екранизацията му с френски, британски, американски, италиански кино къщи, спирани навре­мето от Централен комитет на Българска комунистическа партия. Дори Ричард Бъртън желал да се превъплъти в неговия лайпцигски воин от „ Подпалването на Райхстага ”, а Кърк Дъглас и Карло Понти се надпреварвали да режисират „ Време разделно ”. „ Години наред Централен комитет на Българска комунистическа партия бягаше и от тази екранизация, с цел да не се сбутаме с турците ”, споделя през днешния ден създателят на фамозния разказ, преведен на 25 езика.  За него американската рецензия написа: „ Приветстваме Омировото възприятие на Антон Дончев за еднообразно отношение към българи и към турци. ” В началото на 70-те години в Съединени американски щати го предлагат за най-хубав исторически разказ, само че родни нераз­бории и злоба спрели преписката. Американците били изумени: „ Оставаме с усещане, че България не е заинтересувана от пропагандата на българска литература в Съединени американски щати. ” „ Романът ми за Самуил беше държан под миндера в продължение на 35 години, с цел да не се сбутаме пък с македонците ”, продължава одисеята си Антон Дончев, чийто „ Аспарух ” бе продаден преди време в 650-хиляден тираж. Убеден е, че „ историята може да се пояснява, само че не може да се пренапише.  И изрича остарялото проклинание: „ Който спомене предишното – да ослепее с едното око, който не помни предишното – да ослепее с двете очи. ”  – Занимавайки се с история, не ви ли тежи това проклинание, господин Дончев? – Убеден съм, с турците нямаме проблеми, с гърците – също, само че с македонците ще берем доста грижи, тъй като единственият излаз е да загубим и двете си очи. Затваряме ги и им споделяме: „ На ви Самуил, на ви св. Климент, на ви и Охридската школа, само че спрете да викате! ” – Но това е национално изменничество!– Така е. Не споделям, че по този начин би трябвало да постъпим. Но разправиите и свадите с тях ще бъдат безспир, тъй като тяхната позиция в действителност е отвод от диалози. Какво чакат те от мен – да си подпаля романа за Самуил ли? Няма да стане! – Писането на исторически романи е дълъг развой. Понякога не губите ли нишката на действието?– Човек, като се ожени за една жена, приема и харема. Не може да спи всяка вечер с жена си, нито с дамите от харема, само че значимото е, че го има. Така е и с героите. Те са мои и от самото начало си ходя с тях. И огромната покруса не е когато са с мен, а когато ги дам на читателя.  – В женските ви облици има ли дами, които да не са плод единствено на въображението ви?– Елица от „ Време разделно ”... Беше през 70-те години. Трийсетина писатели отидохме на литературно четене в Момчиловци. Вечерта в селото изгасна токът. Започнаха да ни настаняват по къщите – тук ще спи Андрей Гуляшки, там Емилиян Станев, и т. н. Накрая остана Антон Дончев и като най-млад го пратиха на края на селото... Часът бе 1-2 през нощта. Тъмно. Отиваме до една къща и уредниците започнаха да викат: „ Елице, Елице. ” Отваря се една врата, излиза момиче в дълга бяла риза, с коса съвсем до земята и със свещ в ръцете. Много красиво. Минава през двора като дух. Носи се като вятър. Мълчи. Казват: „ Елице, това е другарят Антон Дончев. ” Тя се обръща, аз потеглям подире. Отваря една доста дребна стаичка, колкото баня, с едно легло. Оставя свещта и излиза. Дума не обелва. Лягам да дремя. На сутринта ставам. Една баба прави катми на огнището: „ На ти, синко. ” Почвам да хапвам. Гледам наляво, надясно – няма момиче. „ А бе, бабо, нощес едно момиче Елица... ”, предприемам приказка. „ Какво момиче? Ти си сънувал. Няма никакво момиче ”, отвръща ми бабата. Явно, че го скри. Така видях Елица от „ Време разделно ”. А любовта на Самуил, Роксана, съм я срещал в живота... Бях доста млад, тя беше прелестна жена. Просто трансформирах истинското  име... Може би би трябвало да направя книга единствено с женски облици. Жената е велико нещо.  – Кой оплождаше вашия дух?– (Донася от библиотеката си остаряло издание на Библията.) Това е остарялата ми Библия, която е толкоз окъсана, че към този момент не може да се чете. А ето и новата. (Слага ръка върху тях.)  Ето, това ме оплождаше всеки божи ден. Всяка заран я разтварям, все едно че се акордирам към някакъв инструмент, и когато почти докарам тоналността, започвам деня. Препоръчвам ви да го вършиме и вие. Ако пък нямате време, прочитайте по един псалм за душевно тактуване...(Продължаваме да приказваме за литература, за герои и неосъществени романи.) Трагедията ни е, че възприемаме изкуството като хубава жена – просваме я, умъртвяваме я и почваме да я режем. – Нима за вас това е определението за любовта?– Любовта е като пирамида. Може да я възприемате като духовно премеждие, като секс, като предизвикателство и битка сред половете. Зависи от съперника, от времето. За мен всяка жена е една планета. Колкото можеш да опознаеш една планета за един живот, толкоз можеш да опознаеш и една жена. Пътешествията към дамите са като да отидеш на Марс или на Луната. – Генчо Стоев признава, че обича да бъде покоряван от дамите. А вие?– Никой не може да покори различен човек или пък, в случай че това стане – попада в неприятни връзки, каквито има сред стопанин и плебей. Между мъжа и дамата може да има единствено равновесие. – А нали знаете, че влюбеният човек е и малко плебей? – Той е плебей на възприятието си, а не на другия, който, в случай че е задоволително интелигентен, няма да го заробва. За любовта би трябвало доста внимание и уместно време. Може да срещнеш една жена в неприятен интервал на живота  – да е обезверена, да е засегната, и единствено като я пипнеш, тя да скочи: „ Олеле, боли ме! ” И би трябвало да изчакаш, в случай че прецениш, че си заслужава. То е същото като да прецениш дали да си купуваш къща, или да вървиш на хотел. Аз съм последовател на къщата. Но като отидеш във Франция да вземем за пример, си заставен да спиш на хотел, нали? (Смее се.) Това обаче не е определящо – би трябвало да имаш къща, в която да се върнеш.Ако пък си доста богат душевно, може да имаш доста къщи.И мъжът би трябвало да гледа да не ги загуби. Човек не трябва да бъде лаком, тъй като си отива от този живот с два квадратни метра градинска леха, в която могат да раснат два храста рози и малко теменужки. При това в случай че има кой да ги засади! – И в този момент, след „ Еретиците ”, какво идва?– Ами имам в главата си още 10 подготвени книги. Почвам да пиша сега, в който знам цялата история и я пиша разхвърляно. Знам всяка сцена и според от настроението си, сядам върху белия лист. Ако имате време, ето тук сядаме и ще ви опиша 10 романа, които не са исторически: 5-6 авантюристичен и 2-3 фантастични. Чудя се от кое място да стартира... (Антон Дончев се затваря в мансардата си. Обича самотата. Развлича се с брид­ж и шах на компютъра. И е уверен, че от дълго време е посадил своето дръвче на живота.) Но още не е написал книга единствено с женски облици. Има време. Колкото пъти ме срещне, засичаме се на литературни министър председатели или на височайши приеми, все ми споделя: „ Момиче, стига си работила! Взимай повече от живота! Сега ти е времето. ” Не промени на навика си и когато през октомври 2007 година на премиерата на романа му  „ Трите живота на Кракра ” му сервирах образец за подпис.