Отиде си. Небето се разплака ~ Богомил РАЙНОВ
Отиде си. Небето се разплака,
скръбта приведе старите ели,
и вятърът засвири измежду букака.
С две думи, времето се скапе.
Камината във стаята запуши
и тъга, и пушек очите насълзи.
Стоя и треперя и с скука чувам
по какъв начин псето против вятъра ръмжи.
Така се всичко завчас промени:
боровете са като че ли непознати,
далечните мъгливи планини
по този начин наподобяват непознати в тишината.
Стоят с прозорци заковани хижите
и няма цветни рокли, песни, смях;
с език леден мъглите единствено лижат
поляната, де нявга с теб седях.
Отивам си. Какво в този момент ще следа
измежду този край, де пада мракът чер
и единствено мокри клони дирижират
напразно дивашкия концерт?
* Любовен календар, 1942
Снимки: bogomilraynov.penko.ru
