Македонските и българските учебници по история и техните ценности |
От няколко месеца Институтът за филантропични и обществени науки в Скопие с шеф Катерина Колозова работи над интернационален план за да се намерят пътища за излизане от настоящия блокаж на връзките сред България и Северна Македония. Инициативата е финансирана от Вишеградския фонд и „ Германския фонд Маршал “ и в нея вземат участие учени от Скопие, София, Атина, Варшава, Будапеща и Прага.
В поредност от няколко материала публикуваме заключенията на историка Стефан Дечев, участник в плана. Това е последната, шеста част, но в обособен текст ще бъдат прегледани възраженията, които породиха в обществените мрежи по досегашните изявления.
Очевидно е, че следвайки условията на ЮНЕСКО и Съвета на Европа, от учебниците по история се изисква да дават отговор на избрани правила и полезности. В случая като водещи се обрисуват демокрацията, правата на индивида, интернационално и вътрешно-културно осъзнаване и схващане, възпитаването на сериозно мислене у учениците. Учебникът следва да подтиква културата на мира и способността да живеем дружно. Ето за какво образователното наличие се постанова да бъде тъкмо, уравновесено, без предубеждения и да следва последните достижения на науката, като подкрепя взаимното опознаване и схващане. В самите учебници следва да се показват разнообразни вероятности, като националният и културен пиедестал и насочна точка (наличие към този момент на българска и македонска нация), от който се написа учебника, да бъде изработен транспарантен за учениците. Веднага би трябвало да се отстраняват фактическите неточности, очевидните предубеждения и диалект на ненавист.
Теми, върху които има противоречие, могат да бъдат пропуснати или да се дадат на най-хубавите експерти и да се показа успореден прочит. Например той може да показва за какво за София е значимо, че дадена историческа персона се е изживявала като българин, само че в това време и за какво за Скопие е значимо, че е употребила в творчеството си македонските приказва, легнали един ден в основата на македонския литературен език. За задачата е нужно да има различни тълкования и разкази. И защото, както към този момент се посочи, учебниците няма по какъв начин да не бъдат писани от вероятността на всяко едно общество, по този метод може да се доближи до нов историографски метод на мислене и в двете общества. Той пък ще докара до премахване на очевидния диалект на ненавист и унищожаване на стандартите по отношение на съседа.
За задачата е нужно привличане на експерти, които не са били въвлечени в досегашното писане на учебници и за които ще е проблем да ревизират личното си образователно наличие. Откритията на най-хубавите университетски проучвания по света е нужно да влязат в образователното наличие. Ето за какво достиженията на специалисти би трябвало да бъдат показани на необятната аудитория, а да не оставят в затворени и тесни университетски и академични кръгове (макар в България и районен съд Македония и това да е проблематично). Последното пък включва и смяна на естеството на националния исторически роман като идеология или философия, която стои зад цялостното образователно наличие. Към него можем да прибавим и едно подстрекателство за динамичния, контекстуален и многослоен темперамент на самите идентичности. Защото учебникът не би трябвало да скрива, макар вероятността, от която се написа, че нацията от днешната национална страна (българска и македонска) не е съществувала в предишното като самоосъзната социално-политическа или етническа група. От учебника също би трябвало да проличава, че основополагащите легенди могат да легитимират дадени днешни рискови искания и ползи, които опонират на хуманизма, демокрацията и европейските полезности като цяло. Учебникът е нужно да сътвори и чувството за нереалност на териториалния и времеви континуитет от предишното до сегашното, основано върху визията за някакви извечни характерности на днешния народен колектив. Следва също да се показва на ученика илюзорността на непрекъснатостта на историческия роман във времето и пространството, и по какъв начин отминалата действителност е изпълнена с спирания и празни петна. Ученикът би трябвало да усеща, че създателят на учебника е този, който основава възприятие за непрекъснатост обратно в предишното, с помощта на асортимент на обстоятелства и тяхната организация. Поради това би трябвало да се заобикаля и тенденциозното показване на другата просвета и прилежащите страни, както и да се внушават и задълбочават предубеждения по отношение на другата нация.
Ала основано върху тези универсални полезности, образователното наличие би трябвало да остане локално съответстващо и да удовлетворява потребностите на самите български и македонски възпитаници. Ето за какво към бъдещите учебници следва да се слагат и някои напълно съответни условия. Ученикът би трябвало да е в положение да разбере за какво народите, въпреки и прекомерно близки, са въпреки всичко два и имат две истории (през известни интервали от предишното общи), два езика, литератури и словесност. Би могло да се прибегне и до запознаване на учениците с същински родови и фамилни истории, които да показват по явен метод закономерността, легитимността и убедителността и на двете идентичности – българска и македонска, учредени на едно и също предмодерно население.
Някакъв базисен ценностен и интерпретативен консенсус би могъл да се реализира, в случай че се вземат под внимание достиженията на актуалната историография, както и на филантропичните и обществените науки. Тогава българските и македонските историци биха могли да реализират единодушие по следните пунктове: динамичното естество на идентичностите; модерната същина на нациите, появили се в Европа след края на 18 в.; изкуствения развой при стандартизация на всички национални езици; другите средновековни действителности в съпоставяне със съвременността; „ общата история “, обвързвана с динамичните идентичности на елита на възрожденци и революционери от Македония, който минава през българска етническа еднаквост по пътя към обособената, македонска (която се образува по-късно); взаимоотношението на десницата и левицата от ВМОРО с българската войска по време на Първата международна война; последователното съзряване на македонската еднаквост през междувоенния период; комплексната и динамична картина в Македония по време на Втората международна война; господството на македонската еднаквост през военните години; насилствената хомогенизация на македонската еднаквост в Титова Югославия за сметка на маргинализацията, потискането и „ изчистването “ на българското от миналото; напредването на българската историография към великобългарска позиция след края на 60-те години, която скрива културния партикуларизъм на възрожденците, политическия фракционизъм на революционерите и ранните форми на етническо македонско възприятие.
Можем да сложим и някои по-ясни и ценностни фактологични условия, свързани с невралгичния интервал на Втората международна война. Българският исторически роман се нуждае от проверка на налагания през последните към три десетилетия посткомунистически, който на процедура подценява антинацистката и антифашистка традиция на целия български политически набор – от консервативната десница до левицата, и разпознава извинително самия исторически роман с държавното управление на Богдан Филов, неговите дейности и това на тогавашното държавно болшинство. Що се отнася до „ контраверзната “ тематика за Втората международна война коректността изисква на македонското общество да се показа цялата комплицирана и многообразна картина – за известността на самия Адолф Хитлер край Вардар през април 1941 година като екзекутор на кралска Югославия, поставил завършек на сръбския окупационен режим; за акционните комитети (в които има и значително македонски комунисти), които посрещат българската армия през април 1941 година отзивчиво и с цветя, не на последно място и заради известните италиански апетити към Македония; за включването на значително местни деятели в ръководството на страната на българската власт, в това число и от остарели илинденски семейства, близки на Никола Карев, Питу Гули, Гоце Делчев и така нататък Когато си наясно с всичко това по различен метод ще гледаш и на надписите „ българска окупация “ или „ българска фашистка окупация “. Към това би трябвало да се прибавят убийствата и репресирането от югославската комунистическа власт след 1944 година на редица персони, поради българско съзнание, още повече, че както свидетелстват български полицейски документи, те са били през цялата война подозрителни поради автономистките си желания и стремежи за една самостоятелна Македония, в никакъв случай несекналите им контакти с хора от македонската левица.
Разбира се, и на българската общност би трябвало да се показа цялата картина за интервала 1941-1944 година - по какъв начин концепцията за самостоятелна Македония към този момент господства, за разлика от времето на Първата международна война; за опасенията на българската власт от традициите на македонския автономизъм; за постепенните разочарования на локалното население от българското управление; за цялостния неуспех на българската власт да завоюва младата македонска генерация, израсла в кралска Югославия; за практическата наложителност на македонското отделяне след лятото на 1944 година Тук би трябвало ясно да се уточни, че има две македонски трендове, които несъмнено надвишават уверено българската. И доколкото едната е по-вярна на Белград, а другата е уверено на страната на македонската автономия и самостоятелност, то българската просто се придържа към втората в блян за оцеляване, още повече, че в напъните си за по-голяма македонска автономия тя е за опазване на автономистката традиция, която е тясно обвързвана с България, българския политически живот и българската просвета. Всъщност, днешният македонски исторически роман е най-много дело на генерацията, израснала в кралска Югославия, която показва възрожденците (преродбениците) и революционерите по някакъв собствен си метод от вероятността на времето сред 50 и 80-те години на XX в.
В образователното наличие са нужни и властни символни жестове. Например да се признае по едно и също време българската отговорност за и съучастничество в Холокоста, и убийствата във Ваташа, дружно с Титовите комунистически репресии в Югославия след края на 1944 година Преподаването на разстрела във Ваташа не може да бъде посредством икономисване, че издалият заповедта Любен Апостолов е хванат от българската власт, предаден на югославската НР Македония и съден. Нужен е най-сетне и жест от македонска страна към македонските българи, борили се за самостоятелна Македония и репресирани за тяхното българофилство и българска еднаквост, или двойна еднаквост. При това не може да не стане ясно, че освен македонските българи са съдействали не по-малко от всеки различен за самостоятелна Македония, само че измежду тях се ражда и концепцията, както и преди този момент тази за автономност, породила и цяла една политическа традиция, която ляга в темелите и на днешната македонска страна. И доколкото вероятността на този исторически роман ще е концепцията за самостоятелна Македония, няма по какъв начин да не се подчертае, че великобългарският план в другите случаи е бил против нея - и 1912, и 1915, и 1941 година, като само в последния случай това се разминава тотално с македонския политически план, доколкото първоначално има нестабилна структура и съмнение на историческите фигури (Тодор Александров, Александър Протогеров, Гьорче Петров, Димитър Влахов и др.) сред двата.
В поредност от няколко материала публикуваме заключенията на историка Стефан Дечев, участник в плана. Това е последната, шеста част, но в обособен текст ще бъдат прегледани възраженията, които породиха в обществените мрежи по досегашните изявления.
Очевидно е, че следвайки условията на ЮНЕСКО и Съвета на Европа, от учебниците по история се изисква да дават отговор на избрани правила и полезности. В случая като водещи се обрисуват демокрацията, правата на индивида, интернационално и вътрешно-културно осъзнаване и схващане, възпитаването на сериозно мислене у учениците. Учебникът следва да подтиква културата на мира и способността да живеем дружно. Ето за какво образователното наличие се постанова да бъде тъкмо, уравновесено, без предубеждения и да следва последните достижения на науката, като подкрепя взаимното опознаване и схващане. В самите учебници следва да се показват разнообразни вероятности, като националният и културен пиедестал и насочна точка (наличие към този момент на българска и македонска нация), от който се написа учебника, да бъде изработен транспарантен за учениците. Веднага би трябвало да се отстраняват фактическите неточности, очевидните предубеждения и диалект на ненавист.
Теми, върху които има противоречие, могат да бъдат пропуснати или да се дадат на най-хубавите експерти и да се показа успореден прочит. Например той може да показва за какво за София е значимо, че дадена историческа персона се е изживявала като българин, само че в това време и за какво за Скопие е значимо, че е употребила в творчеството си македонските приказва, легнали един ден в основата на македонския литературен език. За задачата е нужно да има различни тълкования и разкази. И защото, както към този момент се посочи, учебниците няма по какъв начин да не бъдат писани от вероятността на всяко едно общество, по този метод може да се доближи до нов историографски метод на мислене и в двете общества. Той пък ще докара до премахване на очевидния диалект на ненавист и унищожаване на стандартите по отношение на съседа.
За задачата е нужно привличане на експерти, които не са били въвлечени в досегашното писане на учебници и за които ще е проблем да ревизират личното си образователно наличие. Откритията на най-хубавите университетски проучвания по света е нужно да влязат в образователното наличие. Ето за какво достиженията на специалисти би трябвало да бъдат показани на необятната аудитория, а да не оставят в затворени и тесни университетски и академични кръгове (макар в България и районен съд Македония и това да е проблематично). Последното пък включва и смяна на естеството на националния исторически роман като идеология или философия, която стои зад цялостното образователно наличие. Към него можем да прибавим и едно подстрекателство за динамичния, контекстуален и многослоен темперамент на самите идентичности. Защото учебникът не би трябвало да скрива, макар вероятността, от която се написа, че нацията от днешната национална страна (българска и македонска) не е съществувала в предишното като самоосъзната социално-политическа или етническа група. От учебника също би трябвало да проличава, че основополагащите легенди могат да легитимират дадени днешни рискови искания и ползи, които опонират на хуманизма, демокрацията и европейските полезности като цяло. Учебникът е нужно да сътвори и чувството за нереалност на териториалния и времеви континуитет от предишното до сегашното, основано върху визията за някакви извечни характерности на днешния народен колектив. Следва също да се показва на ученика илюзорността на непрекъснатостта на историческия роман във времето и пространството, и по какъв начин отминалата действителност е изпълнена с спирания и празни петна. Ученикът би трябвало да усеща, че създателят на учебника е този, който основава възприятие за непрекъснатост обратно в предишното, с помощта на асортимент на обстоятелства и тяхната организация. Поради това би трябвало да се заобикаля и тенденциозното показване на другата просвета и прилежащите страни, както и да се внушават и задълбочават предубеждения по отношение на другата нация.
Ала основано върху тези универсални полезности, образователното наличие би трябвало да остане локално съответстващо и да удовлетворява потребностите на самите български и македонски възпитаници. Ето за какво към бъдещите учебници следва да се слагат и някои напълно съответни условия. Ученикът би трябвало да е в положение да разбере за какво народите, въпреки и прекомерно близки, са въпреки всичко два и имат две истории (през известни интервали от предишното общи), два езика, литератури и словесност. Би могло да се прибегне и до запознаване на учениците с същински родови и фамилни истории, които да показват по явен метод закономерността, легитимността и убедителността и на двете идентичности – българска и македонска, учредени на едно и също предмодерно население.
Някакъв базисен ценностен и интерпретативен консенсус би могъл да се реализира, в случай че се вземат под внимание достиженията на актуалната историография, както и на филантропичните и обществените науки. Тогава българските и македонските историци биха могли да реализират единодушие по следните пунктове: динамичното естество на идентичностите; модерната същина на нациите, появили се в Европа след края на 18 в.; изкуствения развой при стандартизация на всички национални езици; другите средновековни действителности в съпоставяне със съвременността; „ общата история “, обвързвана с динамичните идентичности на елита на възрожденци и революционери от Македония, който минава през българска етническа еднаквост по пътя към обособената, македонска (която се образува по-късно); взаимоотношението на десницата и левицата от ВМОРО с българската войска по време на Първата международна война; последователното съзряване на македонската еднаквост през междувоенния период; комплексната и динамична картина в Македония по време на Втората международна война; господството на македонската еднаквост през военните години; насилствената хомогенизация на македонската еднаквост в Титова Югославия за сметка на маргинализацията, потискането и „ изчистването “ на българското от миналото; напредването на българската историография към великобългарска позиция след края на 60-те години, която скрива културния партикуларизъм на възрожденците, политическия фракционизъм на революционерите и ранните форми на етническо македонско възприятие.
Можем да сложим и някои по-ясни и ценностни фактологични условия, свързани с невралгичния интервал на Втората международна война. Българският исторически роман се нуждае от проверка на налагания през последните към три десетилетия посткомунистически, който на процедура подценява антинацистката и антифашистка традиция на целия български политически набор – от консервативната десница до левицата, и разпознава извинително самия исторически роман с държавното управление на Богдан Филов, неговите дейности и това на тогавашното държавно болшинство. Що се отнася до „ контраверзната “ тематика за Втората международна война коректността изисква на македонското общество да се показа цялата комплицирана и многообразна картина – за известността на самия Адолф Хитлер край Вардар през април 1941 година като екзекутор на кралска Югославия, поставил завършек на сръбския окупационен режим; за акционните комитети (в които има и значително македонски комунисти), които посрещат българската армия през април 1941 година отзивчиво и с цветя, не на последно място и заради известните италиански апетити към Македония; за включването на значително местни деятели в ръководството на страната на българската власт, в това число и от остарели илинденски семейства, близки на Никола Карев, Питу Гули, Гоце Делчев и така нататък Когато си наясно с всичко това по различен метод ще гледаш и на надписите „ българска окупация “ или „ българска фашистка окупация “. Към това би трябвало да се прибавят убийствата и репресирането от югославската комунистическа власт след 1944 година на редица персони, поради българско съзнание, още повече, че както свидетелстват български полицейски документи, те са били през цялата война подозрителни поради автономистките си желания и стремежи за една самостоятелна Македония, в никакъв случай несекналите им контакти с хора от македонската левица.
Разбира се, и на българската общност би трябвало да се показа цялата картина за интервала 1941-1944 година - по какъв начин концепцията за самостоятелна Македония към този момент господства, за разлика от времето на Първата международна война; за опасенията на българската власт от традициите на македонския автономизъм; за постепенните разочарования на локалното население от българското управление; за цялостния неуспех на българската власт да завоюва младата македонска генерация, израсла в кралска Югославия; за практическата наложителност на македонското отделяне след лятото на 1944 година Тук би трябвало ясно да се уточни, че има две македонски трендове, които несъмнено надвишават уверено българската. И доколкото едната е по-вярна на Белград, а другата е уверено на страната на македонската автономия и самостоятелност, то българската просто се придържа към втората в блян за оцеляване, още повече, че в напъните си за по-голяма македонска автономия тя е за опазване на автономистката традиция, която е тясно обвързвана с България, българския политически живот и българската просвета. Всъщност, днешният македонски исторически роман е най-много дело на генерацията, израснала в кралска Югославия, която показва възрожденците (преродбениците) и революционерите по някакъв собствен си метод от вероятността на времето сред 50 и 80-те години на XX в.
В образователното наличие са нужни и властни символни жестове. Например да се признае по едно и също време българската отговорност за и съучастничество в Холокоста, и убийствата във Ваташа, дружно с Титовите комунистически репресии в Югославия след края на 1944 година Преподаването на разстрела във Ваташа не може да бъде посредством икономисване, че издалият заповедта Любен Апостолов е хванат от българската власт, предаден на югославската НР Македония и съден. Нужен е най-сетне и жест от македонска страна към македонските българи, борили се за самостоятелна Македония и репресирани за тяхното българофилство и българска еднаквост, или двойна еднаквост. При това не може да не стане ясно, че освен македонските българи са съдействали не по-малко от всеки различен за самостоятелна Македония, само че измежду тях се ражда и концепцията, както и преди този момент тази за автономност, породила и цяла една политическа традиция, която ляга в темелите и на днешната македонска страна. И доколкото вероятността на този исторически роман ще е концепцията за самостоятелна Македония, няма по какъв начин да не се подчертае, че великобългарският план в другите случаи е бил против нея - и 1912, и 1915, и 1941 година, като само в последния случай това се разминава тотално с македонския политически план, доколкото първоначално има нестабилна структура и съмнение на историческите фигури (Тодор Александров, Александър Протогеров, Гьорче Петров, Димитър Влахов и др.) сред двата.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ