Епохите, в които доминира отрицанието, не оставят много ценности на бъдещето
От фейсбук профила на Огнян Минчев
Няма да разясня " златната арка " на площада - не съм експерт по всичко, а и какъвто и да е коментар би влезнал напълно в издълбания шаблон сред " цялостно отричане - страхливо приемане ". Мога обаче да установявам, че от доста дълго време насам не си припомням каквато и да е оригиналност в градската среда - архитектурна, скулптурна, градоустройствена или ситуационна - да е породила спокойна, нюансирана оценка. Всеки нов артефакт в общественото пространство поражда яростно - саркастично отричане. Е, несъмнено има много посредствени, даже някои бездарни творби на обществено творчество в София. Но чак пък всичко да е кич, " селяния ", експанзия против обществения усет, " седмокрил пентапенис "...? Идва ми допълнително. И не е въпрос единствено на добър или неприятен усет - архитектурен, артистичен... Въпрос е на просвета на другарство, образование на присъединяване в публичното мнение.
За едни играенето на хоро пред Народния спектакъл един път седмично е тяхно право на жители. За други - отвратително навлизане в персоналното им пространство. Е, персонално - само че на площада. За едни скулптура със светещи очи е скулптура на върколак, на ниска цена кич, за други - автентично артистично решение. Примерите могат да продължат. Всяко обществено събитие, всяка обществена експозиция, поражда благосклонности и отрицания. Гражданското образование изисква да ги изричаме с сдържан звук и със схващане за обстоятелството, че ние - доста разнообразни хора - обитаваме една единна градска, социална среда и би трябвало цивилизовано да я споделяме. Когато в Париж е издигната Айфеловата кула, възмущението на всички почитатели на класическата школа доближава точка на шупване. Но за броени години кулата се трансформира в желан знак на града, без значение, че не дава отговор на главно предписание на класицизма - всеки детайл от една комбинация да бъде хубав, с цел да бъде красива и цялата комбинация.
Не мисля, че " златната арка ", паметникът на Самуил или хорото пред Народния спектакъл могат да се трансфорат в знак на София. Но при този господстващ дух на обществено отричане, ще бъде ли изобщо допустимо да има знак на София - с изключение на античните и одобрени нейни знаци? Защото всяка ера би трябвало да остави своето креативно наличие в средата на публично обитаване. Епохите, в които господства духът на отричане, не оставят доста полезности на бъдещето.
Има обществени артефакти, които би трябвало да бъдат отхвърлени тъй като символизират публично и гражданско оскърбление - като МОЧА да вземем за пример. Но даже и тези артефакти не трябва да се отхвърлят, а просто да се реалокират - в резервати и музейни експозиции, с цел да служат за урок на бъдещите генерации. Но ние и такива проблеми не можем да решаваме цивилизовано. Една от фракциите на тоталното публично отричане - комунистическата - с пяна на уста пази правото си да господства градската среда с могъщи знаци на своята отминала репресивна власт. Тези знаци последователно се трансформират в призраци, безусловно вампирясват, само че остават по местата си като знаци на тоталното публично - гражданско недоразумение сред българите.
През тези дни върху българското обучение се изляха доста горчиви упреци - дано не прибавям още мъка. Мисля, че би било доста потребно, в случай че още от началния и от прогимназиалния курс бъдат включени уроци по гражданско обучение с една съществена цел: децата да научат и да схванат, че им следва да живеят в общество с доста разнообразни хора - по цвят, по дух, по усет и по полезности. Трябва да образуват у себе си дарба за цивилизовано другарство с другите - без значение дали си сътрудничат с тях, дали се конкурират, дали водят публични борби или поддържат връзка с единомишленици. Без възпитаване на тази дарба за цивилизовано съвместяване на публичната среда, прогрес в която и да е област е мъчно постижим
Няма да разясня " златната арка " на площада - не съм експерт по всичко, а и какъвто и да е коментар би влезнал напълно в издълбания шаблон сред " цялостно отричане - страхливо приемане ". Мога обаче да установявам, че от доста дълго време насам не си припомням каквато и да е оригиналност в градската среда - архитектурна, скулптурна, градоустройствена или ситуационна - да е породила спокойна, нюансирана оценка. Всеки нов артефакт в общественото пространство поражда яростно - саркастично отричане. Е, несъмнено има много посредствени, даже някои бездарни творби на обществено творчество в София. Но чак пък всичко да е кич, " селяния ", експанзия против обществения усет, " седмокрил пентапенис "...? Идва ми допълнително. И не е въпрос единствено на добър или неприятен усет - архитектурен, артистичен... Въпрос е на просвета на другарство, образование на присъединяване в публичното мнение.
За едни играенето на хоро пред Народния спектакъл един път седмично е тяхно право на жители. За други - отвратително навлизане в персоналното им пространство. Е, персонално - само че на площада. За едни скулптура със светещи очи е скулптура на върколак, на ниска цена кич, за други - автентично артистично решение. Примерите могат да продължат. Всяко обществено събитие, всяка обществена експозиция, поражда благосклонности и отрицания. Гражданското образование изисква да ги изричаме с сдържан звук и със схващане за обстоятелството, че ние - доста разнообразни хора - обитаваме една единна градска, социална среда и би трябвало цивилизовано да я споделяме. Когато в Париж е издигната Айфеловата кула, възмущението на всички почитатели на класическата школа доближава точка на шупване. Но за броени години кулата се трансформира в желан знак на града, без значение, че не дава отговор на главно предписание на класицизма - всеки детайл от една комбинация да бъде хубав, с цел да бъде красива и цялата комбинация.
Не мисля, че " златната арка ", паметникът на Самуил или хорото пред Народния спектакъл могат да се трансфорат в знак на София. Но при този господстващ дух на обществено отричане, ще бъде ли изобщо допустимо да има знак на София - с изключение на античните и одобрени нейни знаци? Защото всяка ера би трябвало да остави своето креативно наличие в средата на публично обитаване. Епохите, в които господства духът на отричане, не оставят доста полезности на бъдещето.
Има обществени артефакти, които би трябвало да бъдат отхвърлени тъй като символизират публично и гражданско оскърбление - като МОЧА да вземем за пример. Но даже и тези артефакти не трябва да се отхвърлят, а просто да се реалокират - в резервати и музейни експозиции, с цел да служат за урок на бъдещите генерации. Но ние и такива проблеми не можем да решаваме цивилизовано. Една от фракциите на тоталното публично отричане - комунистическата - с пяна на уста пази правото си да господства градската среда с могъщи знаци на своята отминала репресивна власт. Тези знаци последователно се трансформират в призраци, безусловно вампирясват, само че остават по местата си като знаци на тоталното публично - гражданско недоразумение сред българите.
През тези дни върху българското обучение се изляха доста горчиви упреци - дано не прибавям още мъка. Мисля, че би било доста потребно, в случай че още от началния и от прогимназиалния курс бъдат включени уроци по гражданско обучение с една съществена цел: децата да научат и да схванат, че им следва да живеят в общество с доста разнообразни хора - по цвят, по дух, по усет и по полезности. Трябва да образуват у себе си дарба за цивилизовано другарство с другите - без значение дали си сътрудничат с тях, дали се конкурират, дали водят публични борби или поддържат връзка с единомишленици. Без възпитаване на тази дарба за цивилизовано съвместяване на публичната среда, прогрес в която и да е област е мъчно постижим
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ