Лошите момичета на историята: Жените войводи
От древността обликът на дамата се свързва с този на живота, тъй като точно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред дамата е била поставяна в избрани граници, които да я държат надалеч от властта и бойното поле, което не е място за „ нежни “ създания.
И множеството от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, само че не всички. Историята познава не една и две дами, решили да потвърдят, че имат войнски качества наедно с мъжете, било то в преодоляването на бойни техники или в използването на тактики в борби.
В поредност от текстове ще ви представим едни от най-интересните дами, които са обръщали тил на огнището или балните зали, с цел да се включат във военните дейности. Ще се уверите, че безусловно през цялата история има образци за дами, предпочели бойното поле и станали същински bad ass машини.
Словосъчетанието „ жена челник “ извиква в съзнанието хубав, сантиментален и авантюристичен облик. Те имат точния мерник на Робин Худ, хубостта на Афродита, смелостта на Уилям Уолас и нищо не може да ги спре. През целия интервал на османска власт има образци за жени-хайдути, само че най-вече известни имена, над 50 на брой, се срещат в интервала XVIII-XIX в. Те са бродили из гъстите ни гори, правили са набези над османците и са се борили против техните неправди. Те са били войводи, байрактари (знаменосци) и редови хайдути. Някои намерено са показвали кои са в реалност, други са се преобличали и представяли за мъже.
Сведения за нашите амазонки черпим от документи, историческите предания, националните песни, лирика и от други извори за нашата история. Жените войводи не са предвождали единствено чети, формирани от мъже. Има образци за дами войводи, които са били отпред на смесени чети и такива, които са предвождали групи, формирани единствено от дами. Ето някои от имената, които са оставили трайни следи в нашата история и са всявали смут у османците:
„ Дека се чуло, видело,
мома челник да бидит “
Годината е 1776 година и в дома на Стрезо Дичов и Ангелина проплаква малко момиченце. Дават й името Сирма, което етимологически значи „ магия “ или „ сърп “ и й пасва отлично. Тя израства в родното си село Терсанче, Добърско, където татко й е прочут живописец. По-голямата й сестра – Боряна напуща бащиния дом рано и става член на хайдушка тайфа. Сирма е друга и води спокоен живот, досега, в който нейна близка другарка е отвлечена от богат локален османец. Това събитие прекатурва живота на Сирма и тя безусловно хваща гората, оглавявайки няколко четника. Това, което нейните съратници не знаят или по-точно схващат след това е, че Сирма е жена. Това е преломно събитие в дружината, тъй като води до спор – много от мъжете не са съгласни да ги предвожда жена. За да има мир и съгласие, Сирма предлага разнообразни надпревари, в които най-отличилият се да заема поста челник. Комбинация от женска ловкост (тя избира предизвикателствата) и именити умения (улучва пръстен, закачен на дърво), тя побеждава всички и продължава да бъде техен лидер. Едва 20-годишна, Сирма към този момент е отпред на над 70 мъже и стартира да тормози и санкционира османците в Дебърско, Кичевско, Крушевско и региона на Прилеп. Дейността й въобще не е била спонтанна волност, тъй като името на Сирма тормози сънищата на османците в този край в продължение на над 20 години.
През 1818 година Сирма се заселва в Прилеп, където се омъжва за своя байрактар – Вълко. Когато през 1857 година братя Миладинови обикалят из Македония да записват своите песни, те се срещат персонално с тогава 80-годишната Сирма, която им споделя за своя живот и инциденти. Това, което им прави мощно усещане, е че на млади години тя е можела да върви над 18 часа и даже на напреднала възраст държи кобурите си цялостни, а сабите овесени на зида.
За страдание тази буйна бабичка не умира добродушно в съня си. През 1864 година, съвсем 90-годишна, Сирма е убита от османците на пътя сред Прилеп и Варош.
„ – Хайдете, момци, със мене,
със мене, момци, при мене,
я ще ви водим челник! “
Румяна, станала известна като Румена челник, се ражда през 1829 година в дома на Георги Павлов и Милица в Гюешево. Това са бурни времена, следващата Руско-турска война (1828-1829 г.) е към своя край, а българите в Тракия се подвигат на въстание. Говори се, че от дребна е мъжкарана, с избухлив манталитет, която се спречквала и борела с момчетата. Дядо й Павле я учи да стреля с пищови още когато е едвам 7-годишна.
Освен със своята твърдоглавост и мощен глас, Румяна била извънредно известна с хубостта си. Смугла, с тънка талия, черни очи под подписани вежди, карала мъжки сърца да туптят по-бързо, само че заради сприхавия й манталитет се приказва, че множеството представители на мощния пол ги е било боязън от нея. Вероятно, тъй като има най-малко един опит на османец да я отвлече в харема си, татко й Георги я омъжва, когато тя е една на 14 години с вярата да укроти буйния й манталитет и да я защищити от непознатите стремежи. Румяна се съгласява на този организиран живот, ражда наследник и живее спокойно и добродушно до мига в, който следващия османец желае да се възползва от нея и тя го убива.
С надвиснала смъртна присъда, през 1856 година Румена бяга в гората, където събира сподвижници и по този начин поставя началото на хайдушкия си живот. Действа в Осоговския балкан и става известна като „ Планинската кралица “, въпреки да предвожда дребна чета от не повече от 20-тина юнаци. Четири години й трябват, с цел да застане отпред над своята тайфа. Говори се, че даже се е побратимила с всички свои комити. Характерно за четата й е, че нанася бързи и изненадващи удари, придвижва се най-вече под прикритието на нощта, а неочакваните им удари карат враговете им в Кюстендилския край да сънуват кошмари от тях.
През 1862 година информацията за нея се разделя в две посоки. Според версията на Ефрем Каранов, Румена е желала да се причисли към четата на Раковски. Насочила се към Белград, само че тя и нейният ухажор Стоян, който е байрактар, са предадени от ревностен бунтовник – Спасе, който убива и двамата, след което четата се разпада. Според Хайтов, Румена и обичаният й оцеляват и бягат в Букурещ, където се женят и имат щерка. Каквато и да е истината, след 1862 хайдушката активност на Румена челник секва, а датата на гибелта й остава незнайна.
„ – Мъжка съм била, умъртвила съм го,
хитра съм била, искрила съм го;
що търси турчин у мойте двори?
Не съм кръчмарка, вино да давам,
нито хлебарка, хлеб да му меся;
не съм готвачка, че да му сготвям,
ни кафеджийка, кафе да давам;
що търси турчин у мойте двори? “
В края на XVIII в., в с. Манастирище, Врачанско се ражда Янка в рода Кановци. Тя е била мургава, стройна и безстрашна. Легендите си опонират заради коя причина тя става бунтовник. Според едни е умъртвила османец, който се промъква в дома й, съгласно други – потегля да търси брат си Иван, който е похитен от хайдути.
Мотивите са неразбираеми, само че това, което знаем е, че млада постъпва в четата на поп Тарапонти и последователно се издига в хайдушките редици. Първо е елементарен въстаник, след това байрактар, а след гибелта на Тарапонти, хайдутите прогласяват нея за лидер. Сборището на четата през днешния ден е известно като Янкина могила. Хайдутите предвождани от Янка работили основно в региона в сред реките Огоста и Цибрица.
През есента на 1839 година, до момента в който четата събирала сили, подслонена при правилни ятаци, се схванало, че османците са по следите им. Малко по-късно се завързва яростно стълкновение, в което врагът неведнъж превъзхожда по бройка четата на Янка. Това приказва и какъв брой сериозна е била активността им откакто по петите им е изпратен подобен контингент. В хода на дейностите Янка пада убита. Нейните съратници погребват тялото й западно от Вълчедръм, а на гроба й сложили бял каменен монумент, прочут като „ Янкин кръст “. В знак на респект, всяка година нейната чета забивала зелен флаг на гроба й. Това било и мястото където новоприетите хайдути в четата били водени, с цел да положат своята клетва за честност.
Те са имали разтревожен дух, боравели са с оръжия до именито съвършенство, убивали са от отплата и с цел да въздадат правдивост, омайвали са всички с хубостта си и са всявали боязън и смут у враговете единствено при произнасянето на името им. Те въодушевяват писатели, поети и кино дейци, в тяхна чест се издигат скулптури даже в прилежащи страни, а трети даже дават името си на ледници в Антарктида. Облечени в мистиката на легендите, активността и смелостта на жените-хайдути доближава до нас през вековете и ни разкрива още една парченце от родната история.
