Имам труден характер, когато някой ме приема за даденост - ДЖУДИ ДЕНЧ
Определяна от мнозина критици като „ най-хубавата актриса от войната насам “, Джуди Денч има зад тила си голям брой награди и номинации за играта си в театъра, киното и малкия екран.
Денч има известност на велика актриса освен във Англия. Все отново сякаш е най-обичана точно там, защото по-голямата част от кариерата ѝ се развива в театъра. Често я назовават „ национално богатство “, въпреки и това да не ѝ харесва изключително.
На 81-годишна възраст се снабдява и с първата си татуировка, която гласи Carpe diem – един от сигналите, че надалеч не има намерение да съобщи младежкия си дух.
Родената на 9 декември 1934 година Джуди Денч се е трансформирала в знак на великолепие, колорит и кинематографичен подвиг.
Чар в никакъв случай не ѝ е липсвал с това нейно лъчение, комбинация от топлина, искреност и пакостлива шеговитост. Всичките ѝ актьорски рефлекси са изцяло инстинктивни. Не ѝ се постанова да обмисля, да опитва едно или друго. Всичко ѝ идва от вътрешната страна.
Покрила е всички дисциплини в актьорството – играла е в мюзикъли, типичен пиеси, модерни пиеси, даже в ситкоми. Единствено, към момента, не се е пробвала в пантомимата.
Характерът е не това, което говорите, а това, което е сред думите. Това са мислите. Затова одобрявам киното. Камерата е способна да улови мислите.
Най-искрените страсти съм видяла в огледалото на моята театрална съблекалня.
Най-хубавото в ролята на Жулиета е онази наносекунда, в която разбираш, че са ти я предложили.
Трябва да приемаш своята работа съществено, само че не и себе си. Това е най-хубавото комбиниране.
Омръзна ми да ми споделят, че съм прекомерно стара, с цел да опитам нещо. Би трябвало да мога да вземам решение сама дали не мога да върша неща и никой да не ми споделя, че ще не помни репликите си или че ще се спъна и ще падна на снимачната площадка.
Възрастта е число. Това е нещо, което ти е наложено… Подлудява ме, когато хората споделят: „ Ще се пенсионираш ли? Не е ли време да си починеш? Или кажи ми годините си.
Неотдавна ме оповестиха за национална горделивост на Британия. И знаете ли какво? Веднага се почувствах като безполезна прашна дрипа, сложена на полицата на остарял бюфет.
Имам сложен темперамент, когато някой ме приема за даденост.
Преди година слушах изявление по радиото с жена, която бе навършила 105 години. Когато я оповестиха, чаках да чуя слаб, пресипнал гласец, само че нейният глас беше корав и прелестен. Тя сподели: „ Разбрах едно – остаряваш ли, не спирай с живота. Аз в никакъв случай не стопирах да върша това, което върша, тъй като зная, че в никакъв случай повече няма да имам шанса да се върна към нещо, което е отминало. “
Все още не съм се дала прошка със сцената. Искам да изиграя афганистанска жена, която се учи да върви по въже, а в последното деяние, се трансформира в змей. Но къде е тази пиеса?
В „ Гордост и предубеждения “
Последвайте ЧЕТИЛИЩЕ в Телеграм :
Вижте още: Остаряването е доста съкровен преподавател по обич към себе си – АНДИ МАКДАУЪЛ
