Онези, които отхвърлят съществуването на коронавируса, изпитват неосъзнат срам и

Онези, които отхвърлят съществуването на ковид, изпитват несъзнателен позор и боязън. Срам от личната уязвимост и боязън да не се разпаднат при досег до вируса, споделя пред психиатърът и психотерапевт Давид Иерохам. Той роден през 1947 година в София, приключва Медицинската академия, където специализира психиатрия, занимава се и с психодрама. Йерохам е академични учител и създател на изявления в региона на психиатрията, психотерапията и културата.

Г-н Иерохам, по какъв начин се отрази пандемичната рецесия върху душевното здраве на обществото ни? Освен като непряк наблюдаващ, какви са персоналните Ви наблюдения от Ваши пациенти?

-Не мога да дам генерализирана оценка или да събирам хората. Всеки реагира доста или малко самостоятелно, съгласно неговия персонален темперамент, история, настройки. Една част показват натурален боязън, оттегляне от живота, затваряне, доста паники и старания да се предпазят. От другата страна стои едно равнодушие, храброст, надменност.

За страдание в нашето общество има дефицит на откровеност, има доста повече двуличие, предумишленост. Има хора, които подценяват, не се опасяват, или просто не обръщат внимание на Ковид-19. Важно е обаче да се почитат страховете на другите.

Антиваксърството и отхвърлянето на ковид не са ли обезщетителни механизми, посредством които се прави опит психически да се премине по-лесно и безболезнено през рецесия от сходен мащаб?

- Зависи от метода, по който се показва това. Да, има едно надменно, вид " телевизионно " антиваксърство, протестно. То е метод да се самоутвърдиш - посредством битка против статуквото и системата. Винаги, когато има свръхизява, свръхнапрегнатост, свръхутвърждаване и недопускане на непознатото мнение, това е обезщетително. Това е несъзнаван механизъм, едно отказване, предпазен механизъм на душeвността, с цел да не се разпадне тя. А когато от време на време отрицателите се допрян до заболяването посредством себе си и своите близки, те се опасяват, че могат да рухнат и да се разпаднат. Това е несъзнаваният боязън. Но прекомерното бранене също е отплата. Проблемът е, че за това ние в никакъв случай не можем да кажем какво е прекомерно, и какво - не. Ковид-19 е един подъл зложелател, той е незнаен, загадъчен, пристъпва безшумно и присяда до нас внимателно, не знаем тъкмо в кой миг става това. Ние не го познаваме.

Съществува ли лесна и налична рецепта за поддържане на душевно здраве в сходна обстановка? Особено, когато тя продължава с години?

- Лесни предписания за психологично здраве не съществуват. Струва си да се означи, че с цел да можем да се пазим, ние би трябвало да имаме грижа за публичното здраве, освен за хората директно към нас, а и за обществото. Ние даваме доста огромни жертви пред вируса. Това е, тъй като сме доста уязвими. Чисто физически сме много заболели, както и социално-икономически. Няма здравна система, институциите боледуват и ние би трябвало да обърнем внимание, че всеки има накърнимост, оголваща се, когато бива атакувана. Всеки човек е слаб в неповторим и самостоятелен аспект на друго място, а вирусът нападна таман там. Трябва да помислим по какъв начин ние като положителни бойци и съ-войници можем да платим своя дан, тъй че обществото да даде по-малко жертви.

Какво е Вашето пояснение за всеобщото отказване на съществуването на вируса и отхвърлянето на имунизациите?

- Не съм в положение да дам приемлив отговор на този въпрос. Все отново мога да посочи една основателна причина - срамът. В нашето общество има прекалено много позор. Срам от предишното, както от близкото, по този начин и от далечното минало. Срам от това да се разболееш, да се страхуваш и плашиш, позор от личната уязвимост. Срам от това, че е допустимо да се грижиш за живота си повече, в сравнение с си мислиш, че би трябвало. Ние не осъзнаваме този позор и го преодоляваме с мисли за величественост, всемогъщество, омнипотентност: ние сме популярен народ, неуязвими, претърпели сме толкоз неща и няма какво да се занимаваме с някакъв малък вирус.

Другото нещо е, че има огромно съмнение в информацията. Всякакви отзиви влизат нефилтрирани в обществото. И заради това, че сме хора, ние постоянно желаеме нещата да са по-добри и малко отвръщаме взор от действителността. А най-голяма драма се претърпява след нереалистични упования.

В година на избори реалистично ли бе упованието политиците да ръководят рецесията по-безпристрастно, без да затъват дотолкоз в популизъм?

- Аз мисля, че когато има рецесия, би трябвало да се работи бързо, уверено, в избран смисъл дори и властническо. Защото в рецесия се изискват бързи решения. А това не може да стане посредством основаването на работни групи. Някой би трябвало да поеме отговорността и следствията за това. Въпросът не е толкоз специалистите да кажат, а политиците да вземат решение, освен това бързо, ефикасно и бих споделил властническо. Това е като при военно състояние, когато армията е в безпорядък, следва някой да поеме отговорността и да стартира да издава заповеди.

А може да се каже, че да не поемаш отговорност е заболяване на нашето общество. И това е освен честен проблем, само че и отзивчив. Отговорност значи и да дадеш отговор.

Едно по-твърдо и поредно политическо държание нямаше ли да получи утвърждение от една немалка част от българите?

- Аз мисля, че да и мога да обясня за какво. Когато се родим, на нашата психологична сцена се явяват властнически фигури. Това са родителите, от които ние подвластен. Ние им се подчиняваме, а откъсването ни от тях става последователно. В ранните стадии на епидемията можеше да се подходи по-твърдо и мисля, че това би имало по-голям триумф. И тогава самите хора биха били подтикнати да взимат по-ясни решения, а не просто да се разделят на " за " и " срещу ".

Броят на жертвите и вредите, които България понесе, водят ли към извода, че сме провалена страна и общественост?

- От позиция на умрелите, техните близки, болката и тъгата им, както и драмата, която претърпяват, евентуално в действителност приличаме на провалена общественост и на провалена страна. Общността е динамична целокупност, в нея има турбулентност. Всички страни дадоха съществени жертви, само че ние - най-вече. И това е трагичното.

Като че ли в нашето общество понижиха претендентите за основни герои, които излизат на сцената. Става въпрос за тези, дефиниращи се като герои и заявяващи, че сюжетът ще се развие към тяхната орис. По-голямата част от нас избират да бъдат в публиката. Да не бъдат нито създатели, нито режисьори, играещи, или даже статисти, а да са в публиката и да гледат. На последните избори две трети седнаха и следиха. Става въпрос за бъдещето на нашето общество, нещата са съществени. И това е доста рисково.

Загиналите от заболяването надвишават жертвите от войни, в които страната е взела участие. Как се лекува сходна контузия?

- Първата стъпка е да забележим какво се е случило, да разберем и да си дадем ясна визия за размерите му. И да го озвучим съгласно мащабите. Следващата е траурът - да оплачем нашите загуби и да преминем през оздравителното тъгуване. След това да се опитаме да се отдалечим от станалото и да си дадем сметка за нашите неточности. И да създадем опит да изправим това, което е счупено.

Виждате ли хора, които да обговорят тази драма на търпим и понятен език и да обяснят през какво прекосяваме?

- Трябва да има такива хора и представители. Ние имаме потребност те да ни просветлят. Но мисля, че в същото време това е и обвързване на всички ни. По своята същина сходно обговаряне е креативна активност. Всички, които смятат, че са създатели в занаята си, би трябвало да го вършат.

Всичко, което би трябвало да знаете за: