Имам нужда да обикна някого ♥ Легендата за Нарцис и Ехо
„ Огледалото е освен облик, само че и слово. Затова би трябвало да се опитаме да разберем, че светът на другия не е наш, че няма свят, който можем да поделим. Може да създадем общо пространство за нас двамата. “
~ Хорхе БУКАЙ, „ Пътят на срещата “
(Echo and Narcissus, 1903, John William Waterhouse)
♥ Легендата за Нарцис и Ехо
Нарцис бил толкоз хубав младеж, че даже боговете на Олимп се възхищавали на хубостта му. Веднъж, до момента в който пиел вода от едно езеро, боговете изпратили Купидон, с цел да го прониже с една от стрелите си. Така Нарцис се влюбил в личното си отражение. И то дотолкоз, че никой към този момент не му се коствал прелъстителен, макар че всички се влюбвали в него. Така го санкционирали боговете – да страда безпределно, лишен от насладата да обича.
Нимфата Ехо също била жертва на проклинание – жената на Зевс я била лишила от подарък слово. Афродита, богинята на любовта и хубостта, се смилила над Ехо. Не можела да анулира наказването, само че го смекчила, като й разрешила да приказва, само че единствено с цел да повтаря това, което другите й споделят.
Легендата споделя, че един път Нарцис вървял край брега на една река, печален както постоянно. Видяла го нимфата Ехо, скрита в гъсталака. И тя като всички, които срещали Нарцис, се влюбила в юношата, само че не се осмелила да излезе отсреща му, тъй като не можела да му каже нищо, в случай че той пръв не я заговорел. Заплакала от тъга.
– Кой е там? – попитал Нарцис, когато чул рева й.
– Кой е там? – отвърнала Ехо.
– Аз съм Нарцис. Ти кой си?
– Аз съм – повторила Ехо.
– Излез, желая да те видя – рекъл юношата.
– Искам да те видя – казала Ехо.
– Ела насам! – викнал Нарцис.
– Насам – повторила Ехо, – насам.
Нарцис се уплашил, че това е някоя нова измама на боговете, и не посмял да навлезе в гъсталака.
– Ти не разбираш ли, че нуждая се да обикна някого? - попитал Нарцис.
– Ти не разбираш – отвърнала Ехо, плачейки.
– Ако не излезеш незабавно, тогава си върви... и довиждане – рекъл Нарцис.
– Сбогом – повторила Ехо, – сбогом... довиждане...
Красивият младеж почувствал, че любовта най-сетне стига до сърцето му. Може би тъй като още не бил видял обичаната си и нямало облик, с който да я сравнява; може би тъй като гласът й единствено повтарял личните му думи... само че без някаква особена причина Нарцис най-сетне се бил влюбил.
– Върни се – извикал той. – Обичам те.
Било обаче късно... девойката към този момент не можела да го чуе.
Нарцис седнал на брега на реката и заридал.
Плакал както в никакъв случай до тогава, през целия ден и през цялата нощ. Толкова плакал, че на сутринта, когато слънцето изгряло, тялото му било сухо и той се бил трансформирал в цвете – нарцис, който от този момент пораства по речните крайбрежия, приведен над водата, като че ли плачейки над отражението си.
♥
Това, което Нарцис чувал от Ехо, било отражението на личните му думи, само че защото бил влюбен в личния си облик, той се влюбил и в личните си думи – единственото, което Ехо можела да му каже.
В мита огледалото е освен облик, само че и слово. Външният свят е усещане, абстракция. Ние имаме вътрешен указател на външния свят. Затова би трябвало да се опитаме да разберем, че светът на другия не е наш, че няма свят, който можем да поделим. Може да създадем общо пространство за нас двамата. Външният свят е тласък, а вътрешният е усещането, само че аз не поддържам връзка с външния свят.
Например аз те виждам и за мен ти си подобен, какъвто те виждам. Тогава какъв си ти? Как обаче да знам? Единственото, което знам за теб, е по какъв начин аз те виждам. По същия метод това, което ти знаеш за мен, е това, което виждаш, а не това, което съм. С други думи, няма външен свят, по който да се ориентираме. Възприемането на външния свят е толкоз релативно, че ние интерпретираме нещата според от това по какъв начин ги виждаме.
От: „ Пътят на срещата “, Хорхе Букай, ИК Хермес, 2014 г.
Картина: Echo and Narcissus, 1903, John William Waterhouse, en.wikipedia.org
