Няма човек, който да обгърне Родопа с един поглед. Няма

Няма човек, който да обгърне Родопа с един взор. Няма връх, на който да се изкачиш, та да я познаеш с един взор. Трябва да я извървиш и да я изстрадаш, та след това да я събереш в сърцето си и да я погледнеш – но би трябвало да имаш сърце на орел.

Не можеш да видиш Родопа с очите си, би трябвало да я видиш със сърцето си. Със … затворени очи, в себе си.

– Сине, ти си виждал цитадела. Светът е разграничен от голяма крепостна стена. От край до край. Вътре в крепостта седят хора, а извън налита злото. Всеки човек стои сред два зъбера и пази една крачка стена. Не зная, може да има огромни хора, пълководци, които пазят 100 зъбера. Може да има един огромен военачалник, който знае какво става по цялата стена. Аз виждам моята крачка. И зная, че би трябвало нея да пазя. Ако аз не я защитя, кой ще я отбрани? И ти би трябвало да се биеш. Всеки пред себе си. Не знаеш какво става в близост, в прилежащата крачка. Не виждаш. Гледаш единствено пред себе си и удряш ръцете и лицата на злите хора, които желаят да се изкачат на стената. Може би таман при твоята врата злото се надява да пробие. Ти би трябвало да се биеш и нито за момент да не отстъпваш от зъбера си, да не се утешаваш, че след момент ще се върнеш на него. Мръднеш ли, злото ще влезе. И когато умреш, твоето тяло да запречи вратите сред двата зъбера.

Тъмницата мълчеше.

Тогава отвъд детският глас запита:

– Татко, какво е зло?

Мълчание. И след това – Маноловият глас:

– Зло е това, което разделя хората.

И по-късно:

– Добрите хора.

Станах и си отидох. Манол ми отговори.

Отдясно камък, отляво камък и по средата – ти. Да, на вратата е застанал всеки от нас, всеки пази врата, през която може да влезе злото. Аз бях опразнил своята и в този момент се връщах на нея.

Усетиш ли сянката на страха, би трябвало да намериш бездна и да застанеш с тил към нея по този начин, че сянката да падне в пропастта. Ако успееш да стъпиш на самия борд, ще откъснеш цялата сянка. Ако си надалеч, колкото остане, ще те мъчи. Но сянката може да те повлече в пропастта, то ще рече, че ориста ти е поставена на везни – от едната страна ти, от другата страхът ти. Ако страхът ти е по-тежък от тебе, за какво постоянно да трепериш?

Опипах добре скалистия бряг – въпреки всичко и в лудостта не вреди човек да е внимателен. Пристъпих заднишката и увиснах с пети над пропастта. Страхът падна от гърба ми. Още един път, след пет години, щях да застана на ръба на друга бездна и да оцелея.

През деня успявах да победя тая мисъл, нощем тя ме побеждаваше. Сега беше вечер и не можех да дефинира кое беше по-силно – дали насладата, че имам мига, или страхът, че човек не може да има нищо.

Когато обезсърчение залее сърцето ти, вдигни взор към небето. Там постоянно летят птици. И помни, че една от тях носи богатствата новина.

Време е към този момент хората освен да работят, а да се оглеждат какво са създали. Време е хората да не повтарят по 100 пъти едни и същи неточности и като гледат що стaва в близост им, да се извиняват и срамят, че са хора, а да видят делата на други хора, живели преди тях, и да се гордеят, че са индивиди!

Антон Дончев е актуален български публицист, роден на 14 септември 1930 година в Бургас. От 2003 година е учен на Българска академия на науките.

Завършва гимназия във Велико Търново през 1948 година и право в Софийския университет през 1953 година Отказва се от влиятелния пост на великотърновски арбитър и се заема с писане.

Известен е в страната и в чужбина с романа си „ Време разделно “. Романът получава номинация в Съединени американски щати от фондацията „ Джейн и Ървинг Стоун “ за най-хубав исторически разказ. 

През месец юни 2015 година акомодацията на романа, дело на режисьора Людмил Стайков е оповестена за най-любим филм на българските фенове.

goodreads