Докато те е срам от постъпките ти, които знаеш само ти - значи душата ти е още жива ♥ Станка ПЕНЧЕВА
Някои хора ми наподобяват на дом с необятно разтворени порти: всеки влиза-излиза когато си желае, посрещат го задушевно, изпращат го без горест. Дори – без да са запомнили лицето или името му.
Тогава си поисквам дом, на чиято врата дълго да тракам, до момента в който ми отворят – но след това да ми се стори, че там са чакали точно мен, само мен. И да не ме пуснат да си отида.
***
Истински положителни са ония твои действия, за които никой в никакъв случай не е разбрал. Добре ще е и ти да ги забравиш.
Никому не ще разкажеш и за най-лошите – те са твоят скришен позор, невидими злокачествени формирания, с които паметта ти се бори цялостен живот. Опитваш се да ги изрежеш, в случай че може, пък даже и с живо месо към тях… Не пердах се: до момента в който те е позор от постъпките ти, които знаеш единствено ти – значи душата ти е още жива.
***
Друг път си мисля: а може основен белег на остаряването да е равнодушието към другите, затварянето в себе си. Сякаш стопанинът на огромен дом, като не може към този момент да го подържа, е заковал основните порти, спуснал е завесите и заключил множеството стаи, като си е оставил за обитаване единствено една – относително топла и подредена. Не обича посетители, от време на време единствено сяда до прозореца и наднича през прашното перде, едвам се възмути от шума, суетенето, гръмогласието и безсрамието на света отвън…
Познавах някои огромни дами, които инстинктивно разбираха всичко това. И до сетния си ден те поддържаха усърдно дома на душата си, те си знаеха на каква цена. Бляскавите му светлини загасяваше най-после гибелта. Едната от тях бе споделила: „ …да не оставя нищо за гибелта, когато пристигна! ”
От: „ Тук съм ” том 2, Станка Пенчева, ИК Жанет 45
Снимка: Фотоархив на ИЛ-БАН,
