Някога бяхме малки и наивни и вярвахме, че Дядо Коледа

Някога бяхме дребни и наивни и вярвахме, че Дядо Коледа е същински, мечтаехме да станем космонавти и сляпо се доверявахме на всичко, което родителите ни споделяха, написа каналът  във vbox7. Ето нещата, за които се оказа, че възрастните не са били напълно прави:

" Ще ме схванеш като пораснеш "

Вероятно най-голямата от всички наставнически неистини е фразата " Ще ме схванеш като пораснеш ". Може би поради нейната повсеместност тя сякаш бе автоматизираният отговор на всяко едно зародило фамилно противоречие. И да, в някои връзки се оказа вярна – като да вземем за пример това, че " имаме храна у дома ". Но в никакъв случай няма да разберем и половината от нещата, които родителите ни правеха: от това да се карат със съседите за паркоместа до това да увиват отдалеченото в найлон, с цел да не се издраска... Списъкът е дълъг.

Няма значение какво вършат другите

" Мен не ме интересува на Пепи родителите какво споделят, ти гледай себе си! " е фраза, която всички сме чували като деца. На доктрина това да не ти пука от непознатото мнение е прелестен урок. Проблемът обаче е, че родителите ни сами не го практикуват. Вече пораснали, постоянно сме атакувани от родственици с мнения за това кой бил записал да следва медицина (пък ние видиш ли ще учим изкуство!), къде работело детето на съседката и по кое време най-сетне ще си намерим гадже...

Наученото в учебно заведение ще ти е потребно

Университетската тапия ще ти помогне да си намериш работа. На това можем да кажем единствено: " Де да беше толкоз просто! ". Да, несъмнено, че образованието и положителната обща просвета са значими. Но истината е, че половината познания, преподавани в българските учебни заведения, са недотам потребни отвън класната стая. Надали на някого от нас скоро му се е налагало да опише анатомията на плосък червей, да вземем за пример. Дипломите, от своя страна, са потребни, само че надалеч не са всичко. Усърдието, постоянството и – дано си го признаем, шансът също играят най-малко толкоз значима роля в професионалното ни развиване.

" Като пораснеш, тогава ще си приказваме "

Тази фраза допуска, че родителите ще се вслушат в думите ни, когато навършим избрана възраст: Твърдение, което на доктрина звучи относително рационално. Проблемът обаче идва щом осъзнаеш, че за вашите постоянно ще си " тяхното дете " и част от тях продължава да те вижда като петгодишен. Което значи, че и мнението ти се приема със същата съвестност, както когато беше в детската градина – тоест, никаква...