Надвечер на пазара
Николай Николов
По-предната вечер чаках рейса на спирката на Женския пазар. Знаете го това площадче пред магазинчетата за цветя. Там са чучнали някаква статуя, изобразяваща кой знае какво - в сумрака детайлите й не се различаваха. Едната скамейка до нея беше заета от възпълна жена и бохчите й, а на другата върху найлон бяха подредени сурвакнички - хубавки, в национален жанр, със заплетени вълма вълна, пуканки и всичко друго, което повелява традицията. Заради лигавото време търговията не вървеше - ръмежът ту почваше, ту спираше, да се чуди човек да затваря ли чадъра, или да го държи над главата си... Рядко някой се позаглеждаше към изложената стока. Сбъркан е този декември - без студ и сняг, поради него вирусите върлуват, а хората вървят сгърбени, окаляни и безмълвни, най-вече някой да се закашля. Откъде празнично въодушевление?
И по този начин, дъждинките проблясваха в жълтеникавата светлина на уличните лампи, а под тях, до момента в който подгизвах постепенно, аз мислех за работата, която не съумях да свърша денем. Не забелязах от кое място се появи фигурата - внезапно изникна пред мен и изломоти нещо завалено, гледайки ме очаквателно. Аз по табиет изхъмках дежурното невнятно опрощение, в смисъл, че нямам пари, и се поотместих... Навъдиха се доста такива - наркомани, бездомници и елементарни лентяи... Просят. Дадеш ли им пари, ще си вземат дрога, или ще ги харижат на тартора на бандата. И по какъв начин да постъпиш? Те сякаш са човешки същества, само че не става нито да ги пожалиш, нито да ги упрекнеш, че по някаква причина са поели по своя бодлив път отвън обществото. Бог да им е на помощ! И на нас най-много! А оня, окаяният, подскачаше на място. Дребен на растеж. Посвлекли се джинси, късо яке, навлечено над мрачен пуловер, червеникава брада, качулката скриваше останалата част от слабото лице. До него се спря жена - и очевидно схвана смисъла на думите му, които аз не разбрах, тъй като го привика:
- Ела, какво искаш да ти взема? - Отведе го до пекарната насреща, откъдето доскоро аз бях купил курабийки. Поклащащият се контур уточни с пръст нещо на витрината. Минувачката заплати баничката и му я подаде.
Не бях виждал толкоз гладен човек. Той не ядеше, не ръфаше, а буташе с ръце храната в устатата и гълташе. И ми стана срамно. Не си схванал какво ти приказва индивидът - добре, само че можеше да го попиташ какво му би трябвало, нали?! Можеше, само че го заобиколи, като че ли е краставо куче. Намерил си на кого да демонстрираш надменност, глухар!
Такива ми ти работи. Живееш, работиш, въобразяваш си, че си основал ред към себе... И внезапно - взрив, казусът те прасва по носа, припомня ти кой си и какъв брой струваш. Гадно е, когато осъзнаеш, че цената ти е пукнат грош.
Послесловът на тази история не би трябвало да се приема като опит за опрощение... Станалото-станало - няма по какъв начин да върнеш времето и да го поправиш.
Наскоро в мрежата прочетох материал за това, че във Франция и Гърция студентите се бунтуват в отбрана на публичните права, до момента в който младежите у нас избират пиянството и веселбите. В мненията изпод някакъв анонимник бе загатнал, че него тук всичко го устройва и не желае да бъде като лумпените, протестиращи на улицата... Безумно е да помислиш нещо сходно, камо ли да го изпишеш! Как става по този начин, че се вторачваме в издутите си търбуси и протичащото се в близост престава да ни вълнува? Не е за хвалене система, в която има небогати и богати, съществуват гета и разделяне, срещат се гладни, нелекувани и отритнати! Всъщност ние всички сме отритнати. Сами сме си били камшика, предоставяйки цялата власт на тлъстите бандити... Клечим в профил и гадаем кой ще се гътне по-скоро - болната страна или болните ние. Какво ти тук празнично въодушевление в това лигаво време?
По-предната вечер чаках рейса на спирката на Женския пазар. Знаете го това площадче пред магазинчетата за цветя. Там са чучнали някаква статуя, изобразяваща кой знае какво - в сумрака детайлите й не се различаваха. Едната скамейка до нея беше заета от възпълна жена и бохчите й, а на другата върху найлон бяха подредени сурвакнички - хубавки, в национален жанр, със заплетени вълма вълна, пуканки и всичко друго, което повелява традицията. Заради лигавото време търговията не вървеше - ръмежът ту почваше, ту спираше, да се чуди човек да затваря ли чадъра, или да го държи над главата си... Рядко някой се позаглеждаше към изложената стока. Сбъркан е този декември - без студ и сняг, поради него вирусите върлуват, а хората вървят сгърбени, окаляни и безмълвни, най-вече някой да се закашля. Откъде празнично въодушевление?
И по този начин, дъждинките проблясваха в жълтеникавата светлина на уличните лампи, а под тях, до момента в който подгизвах постепенно, аз мислех за работата, която не съумях да свърша денем. Не забелязах от кое място се появи фигурата - внезапно изникна пред мен и изломоти нещо завалено, гледайки ме очаквателно. Аз по табиет изхъмках дежурното невнятно опрощение, в смисъл, че нямам пари, и се поотместих... Навъдиха се доста такива - наркомани, бездомници и елементарни лентяи... Просят. Дадеш ли им пари, ще си вземат дрога, или ще ги харижат на тартора на бандата. И по какъв начин да постъпиш? Те сякаш са човешки същества, само че не става нито да ги пожалиш, нито да ги упрекнеш, че по някаква причина са поели по своя бодлив път отвън обществото. Бог да им е на помощ! И на нас най-много! А оня, окаяният, подскачаше на място. Дребен на растеж. Посвлекли се джинси, късо яке, навлечено над мрачен пуловер, червеникава брада, качулката скриваше останалата част от слабото лице. До него се спря жена - и очевидно схвана смисъла на думите му, които аз не разбрах, тъй като го привика:
- Ела, какво искаш да ти взема? - Отведе го до пекарната насреща, откъдето доскоро аз бях купил курабийки. Поклащащият се контур уточни с пръст нещо на витрината. Минувачката заплати баничката и му я подаде.
Не бях виждал толкоз гладен човек. Той не ядеше, не ръфаше, а буташе с ръце храната в устатата и гълташе. И ми стана срамно. Не си схванал какво ти приказва индивидът - добре, само че можеше да го попиташ какво му би трябвало, нали?! Можеше, само че го заобиколи, като че ли е краставо куче. Намерил си на кого да демонстрираш надменност, глухар!
Такива ми ти работи. Живееш, работиш, въобразяваш си, че си основал ред към себе... И внезапно - взрив, казусът те прасва по носа, припомня ти кой си и какъв брой струваш. Гадно е, когато осъзнаеш, че цената ти е пукнат грош.
Послесловът на тази история не би трябвало да се приема като опит за опрощение... Станалото-станало - няма по какъв начин да върнеш времето и да го поправиш.
Наскоро в мрежата прочетох материал за това, че във Франция и Гърция студентите се бунтуват в отбрана на публичните права, до момента в който младежите у нас избират пиянството и веселбите. В мненията изпод някакъв анонимник бе загатнал, че него тук всичко го устройва и не желае да бъде като лумпените, протестиращи на улицата... Безумно е да помислиш нещо сходно, камо ли да го изпишеш! Как става по този начин, че се вторачваме в издутите си търбуси и протичащото се в близост престава да ни вълнува? Не е за хвалене система, в която има небогати и богати, съществуват гета и разделяне, срещат се гладни, нелекувани и отритнати! Всъщност ние всички сме отритнати. Сами сме си били камшика, предоставяйки цялата власт на тлъстите бандити... Клечим в профил и гадаем кой ще се гътне по-скоро - болната страна или болните ние. Какво ти тук празнично въодушевление в това лигаво време?
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ