Николай Лилиев (26 май 1885 г. - 6 октомври 1960

Николай Лилиев (26 май 1885 година - 6 октомври 1960 г.) е един от огромните български поети - символист и драматург. Истинско му име е Николай Михайлов Попиванов. Ето какво написа за него в книгата си " Върхове в историята на българската литература " проф. Юлиан Вучков: " Николай Лилиев е може би най-чистият, най-завършеният български лирик, в случай че имаме поради хубостта на задушевното звучене и огромната изтънченост на стихотворната техника. Докато го чета и прелиствам, аз непрестанно си дублирам, че за него е говорено и писано доста по-малко, в сравнение с той заслужава като стихотворец, като пример на европейско мислене, само че и на национална самородност на езика, като един от забележителните строители на българския спектакъл, като изцяло наличие в нашия нравствен живот. " Нека се докоснем до загатна за брилянтния стих на Лилиев в деня, когато означаваме 62 години от неговата кончина.

КОМУ съдебна експертиза УСМИХВАШ, ЛЮБОВ...

Кому се усмихваш, обич?
Сред тия замислени степи
фантазиите ни към този момент са слепи,
словата ни гаснат без вик.

Зловещо поглеждат към нас
настръхнали вълци, мъглите,
нечути заглъхват молбите,
отронени в мрака без глас.

Под ниския бронзов покровпосрещат ни голите клони,
и злобна буря ни гони.
Кому се отдаваш, обич?

СВЕТЪТ НЕСПИРНО СВОЯ ЛИК МЕНИ...

Светът безспирно своя лик мени,
прошка нашата обич не чака,
годините, кервани в далнини,
изнизват се и стремително чезнат в мрака.

И времето, най-верният ни зложелател,челата ни печални увенчава
на лятото с посърналия злак,
на есента с посърналата популярност.

Жреци, на храм неизграден жреци,
на гордостта под горестното задължение,
кому са нужни модрите венци,
от земните си скърби що плетеме?

ЗАЩО МИ ВДЪХНА...

Защо ми вдъхна тоя чудноват подарък,
пред всеки взор самичък да се разгръщам,
като ненужна жертва да изграям
на любовта пред безконечния олтар;

сърцето ми да бъде гальовен съдна цъфнали очаквания и копнежи
и в своята самота да бележи
измамите измежду земния си път?

Защо ми даде тия светлини,да ме обливат с острия си искра
и да разкриват сънния унес

на дните ми, отплиснали талази,
събудени от делничния вик
на земното, в което линея аз?