Никога не съм копняла за дете до момента, в който

Никога не съм копняла за дете досега, в който изглеждаше, че може и да не се случи. В двайсетте си години бях прекомерно заета да обикалям света поради работата си. Обичах специалността си и си мислех, че бебетата ще се появят, щом срещна някого.

С Ник се срещнахме в един пъб в Ковънт Гардън. Започнахме да си приказваме... след това да флиртуваме. Той беше на 36, юрист, буен почитател на Уест Хем, аз – на 35 и мразех футбола. На една от първите ни срещи ме заведе на мач. Облечи се в бордо и синьо, сподели той, по тази причина изрових отнякъде наследник копринен шал с червени цветя. Когато вкараха, всички скочихме на крайници, единствено че голът беше анулиран, а аз се оказах единствената изправена и към момента ликуваща. Ужасно неудобно за Ник, само че към този миг към този момент бяхме сродни души.

Купихме си къща, по това време, когато към момента можеше, в зеления Чизуик, където е израснал Ник. Аз съм родена и израснала в Дерби, само че бях живяла дълги години зад граница поради работата си и не познавах Лондон. Доста преди да се оженим започнахме с опитите за дете. Но след няколко години аз към този момент приближавах 40-те и към момента седях по чакалните на летищата. Едва тогава в действителност закопнях за дете. Започна се като ескалираща суматоха, че в никакъв случай няма да изпитам тази обич, че в никакъв случай няма да държа дребна ръчичка в моята и няма да го разхождам в парка, с цел да храним патиците. Съпругът ми също беше почнал да усеща остро този блян.

И двамата се подложихме на редица проби – проучване на яйчниците при мен и на спермата при него. Физическото изражение в моя случай с всички кръвни проби, фотоси и биопсия на матката, бяха разнообразни от тежестта на Ник, само че и двамата бяхме в играта. Всички проби бяха с уклончиви резултати, само че демонстрираха поликистозни яйчници, което допуска опция за понижена фертилност, и ни предложиха инвитро. Така започва 18-месечно изтощително лекуване, което щеше да остави и двама ни прочувствено изцедени.

Всичко стартира с едно малко, безобидно, лилаво шишенце. Трябваше да си закипявам накрайника му в носа и да смъркам течно лекарство, чиято цел беше да затвори яйчниците ми, с цел да може след това други медикаменти да поемат самодейността и да стартират стимулация за произвеждане на яйцеклетки. Не почувствах никакви странични резултати, в действителност и двамата бяхме приповдигнати, че сме почнали, и след седмица към този момент бях подготвена за втора фаза.

Никога няма да не помни първата инжекция

Все още мога да видя иглата сред палеца и показалеца си, казвайки си, че би трябвало да я забия в корема си – в този момент! Все още усещам гаденето от вътрешната страна като отлагах. Биех си инжекции с Gonal-F всеки ден в продължение на две седмици. Алхимията произвеждаше купчини яйцеклетки, които можех да усещам по какъв начин провисват като гроздове от яйчниците ми.

Подложих се на първата си цялостна анестезия, с цел да ги съберат през стените на вагината ми с игла, с която да се вземат една по една. Когато се разсъниха, към момента замаяна, упорито желаех да схвана какъв брой от тях екипът е съумял да събере невредими. Отговорът беше 10 – всички те бяха сложени в чашка петри дружно с капка сперма, очакващи да бъдат оплодени.

Около пет от яйцеклетките ми прескочиха това затруднение и нашият лекар вгради три първокласни ембриона в утробата ми, показвайки ми сивите мехурчета на екран. С Ник към този момент строяхме пясъчни крепости. След това ни споделиха да изчакаме две седмици, с цел да забележим дали е проработило. Може и да си мислите, че това е лесната част, само че това двуседмично очакване беше моментът, в който прочувствената болежка в действителност се появи.

Нямаше нещо, което да е под мое управление, нещо, с което да съм заета, нещо, което да е под мой надзор. Разсейването от чакането е единствената ти вяра, по тази причина прекарвах часове из чатове за инвитро, търсейки „ загуба ”, тъй като по този начин можех да се самоизмъчвам най-добре. Емоционално Ник беше едно вагонче зад мен на рисковото влакче – когато аз бях в пиковете, той се изкачваше, когато аз се бях спуснала надолу, той занапред падаше. Накрая и двамата бяхме победени, предали се на най-лошото. И въпреки всичко, като по знамение, бяхме бременни.

Но еуфорията ни при типа на синята чертичка беше краткотрайна. Няма по-жестоки думи в стресиращия свят на инвитрото от „ Съжалявам, фетусът няма сърдечен темп. ” Последва аборт. Макар че му споделяха „ Д и К ”, което идва от дилатация и кюретаж и звучи изискано на френски, на фактурата от клиниката беше гротескно – евакуация на репродуктивни артикули.

Следващите два цикъла не проработиха и когато след година към този момент бяхме на прага на четвърти, дните ни бяха много мрачни. Изминалата година беше нанесла тежка вреда и на двамата, само че имахме шанса, че връзката ни беше релативно нова и към момента бяхме много влюбени. Нямаше обвинявания, единствено споделена горест и нестихваща вяра, въпреки и към този момент изморена. Често размишлявах какъв брой ли тежко е инвитрото за тези двойки, чиито връзки бяха доста по-напреднали и може би доста по-монотонни.

Инвитрото ме изтощи

Почувствах по какъв начин се обръщам във вътрешността, свивам се на топчица и се затварям в опит за самоотбрана против гневната му офанзива. Ник беше също толкоз разрушен. Погледнато извън, той се справяше с най-различни провокации, чувствайки се безпомощен, искайки да поеме иглите вместо мен.

Четвъртият цикъл беше сполучлив. Дъщерята, за която жадувахме, се появи на бял свят и бяхме изпълнени с благополучие. В мига, в който се роди, лекуването избледня като нещо нищожно. Изхвърлих всички мемоари, отдадох се на насладата и на тежката работа към новото бебе. И за година и половина съумях да изтрия всичко от съзнанието си.

Дори не съм желала второ дете. Приятелка ми показа, че гледката на майки с две деца в парка я унищожава, само че аз не изпитвах същото; усещах се благословена да имам едно. И въпреки всичко приятелите ни даряваха децата си с братче или сестриче, даже майка ми означи за една двойка, че към този момент с две деца са същинско семейство. И някак се оказахме отново в клиниката.

Последваха три нови инвитро опита. По време на първия цикъл бях бременна в 12-а седмица, радвах се на ръчички и краченца на прегледа и в един миг, по време на обяд, прокървих. Лекарят ме извика за ехограф и по-късно деликатно удостовери гибелта на бебето ни. Прибирайки се с таксито, обляна в сълзи, желаех единствено да сграбчи щерка си и да я прегърна. Последните два цикъла ми се губят; нито аз, нито брачният партньор ми имаме мемоари за тях, само че си припомням, че е извънредно време да спрем. Струва ми се, че при инвитрото човек би трябвало да знае по кое време да спре. На 42 години направихме тъкмо това.

Знам, че сме от късметлиите, които съумяха. Дъщеря ни към този момент е младеж, само че от време на време, когато влезе в стаята и се усмихне, се хващам, че към момента я виждам и ѝ се чудя. Най-голямата тъга на двойките, минаващи инвитро, е за тези, които устояват на всичко и остават бездетни. Днес всяка шеста двойка има репродуктивни проблеми, а инвитрото се проваля в 75% от случаите.

Даян Чандлър