Не се ли плашиш от оня час, когато те извикат

„ Не се ли плашиш от оня час, когато те извикат за отплата убитите с толкоз свирепост твои вери и очаквания? “

(Димчо Дебелянов, Национала библиотека „ Св. св. Кирил и Методий “)

♥ Писмо до себе си

Ето ти си в Ихтиман и писмото, писано от тебе до тебе, те намира. Какви нови събития запълниха през вчерашния ден и през днешния ден пустотата на твоето обезсмислено от черна тъга битие? Продължаваш ли да гориш стъпалата, по които възлизаш към върха на кулата, отдето ще видиш великата панорама на великото всесветско безмислие? Осмиваш ли злъчно, невидимо за другите всяка нова наслада, която те зове към отмора? Къде бързаш ти? Не се ли плашиш от оня час, когато те извикат за отплата убитите с толкоз свирепост твои вери и очаквания? Аз зная, че зад твоя смях постоянно се крие тъмната тъга на изтощения безбожник – аз зная, че ти  жалиш от време на време за първата пролет, напусната от тебе с копнежа за други земи и други съкровища. Къде бързаш ти? Къде ще спреш? – не знаеш, ти не знаеш.

♥ 

Из писмо до поета и непосредствен другар Николай ЛИЛИЕВ 
27 май 1910 година

Не зная, Николай, какво ще се прави. Едно време имах вяра в стихотворството. Просторът, който би се разкрил пред мене, когато изляза на свят, мислех тогава, ще ме опияни и ще ми даде нова мощност за нови устреми. Това мина. Нужно ли е да ти дублирам, че извинен в този момент аз смятам това за детинска, дребнава фантазия, и че дори да бих станал всесветска звезда – приказвам за търсенето на популярност, - не бих бил удовлетворен. След това аз повярвах във всеизцелителната велика мощ на любовта. То минава, в случай че не е минало към този момент. Виждам в този момент, че аз доста съм очаквал, и по тази причина дочаканото ме разочарова. И в случай че в този момент седна да пиша или писмо, или стихотворение на или за оная, която е надалеч, аз чувствувам, че неистина и себе си, и нея. И се повличам без ненаситност да пребивавам, само че и без мощ да затворя прозорците, които гледат към живота. 

♥ 

Из писмо до Николай ЛИЛИЕВ
София, 15 септември 1910 година

Аз работя отново в „ Ден “, съвсем нищо не чета. Ден из ден загивам като човек, тъй като глупея, издребнявам и оставам обратно във всяко отношение. Но за какво ти пиша това? Тоя развой у мене почна още когато ти беше тука. Но дружно с упадъка ми се усилва и вярата в някакво чудно в бъднините, в разцвета на сили, които единствено краткотрайно са били спрени. Кой знае? Ще дойдат може би дни, в когато аз ще вдъхна свободно, само че няма ли да видя още в първия ми час, че тия сили не са били спрени, а вечно похабени. И в този момент, когато ти пиша това, аз не разбирам дали то е откровен израз на накипяла тъга или предпочитание да се пишат единствено красиви изречения. Това, от което ме е най-вече боязън, е опцията да изгубя даже и способността да преценям изгубеното и да скърбя по него. Николай, Николай, за какво ние, всичките, се оплитаме във въпроси – за другите най-лесно разрешими, а за нас, страшни като гибел? Да знаеш къде си, всеки ден да се изправяш пред спорове със самия себе си и вместо гордостта, че живееш най-малко малко по-висш нравствен живот, да изпитваш самопрезрението на безволния?

♥ 

Из писмо до Николай ЛИЛИЕВ
6 август 1914 г. 

Скъпи, скъпи Николай,

Навярно ти ще си спомниш едно стихотворение на Брюсова, в което бедата, скръбта и гибелта са показани като разбойници, които дебнат пасажерите в един планински завой. Бедата и Смъртта, коства ми се, могат да бъдат показани така, тъй като те атакуват ненадейно и ние не така явствено ги чувствуваме до себе си в своя път, както скръбта. Тя потегля неведнъж с нас – приказвам за оная дълбока тъга, на която аргументите никой не знае – още от самото ни рождение. От нея аз не съм се плашил, нито се тревожа. Веднъж дори, когато пред мене се разтваряха златните порти на дълго упованието благополучие, изтръпнал пред мисълта, че мойто замайване може да се свърши в миналото, аз безшумно си споделих: когато насладата се свърши, аз отново ще имам спътница най-вярна от всички. Ще се върне мойта тъга при мене по-мила и по-неразделна, в сравнение с е била преди.

(Портрет на Димчо Дебелянов от художника Георги Машев)

Из: „ На Бога най-светлия наследник “, Съчинения, Димчо Дебелянов, изд. „ Захарий Стоянов “
* Портрети: Национала библиотека „ Св. св. Кирил и Методий “, chitanka