Народните поговорки, които свидетелстват за отколешното философско-морално отношение към този

Народните поговорки, които свидетелстват за отколешното философско-морално отношение към този феномен ~ споделено от книгата на Николай Антонов „ Сто години за всеки. Рецептите на Петър Димков “. 

(The Sick Girl, 1892, by Felix Vallotton)

Много нации тачат една и съща сентенция, която без друго считат, че е измислена на първо време при тях. Тя звучи почти по този начин: „ Не крий заболяването си, тъй като ще умреш. “

Страшна закана! Не стига нещастието на заболелия, само че и предизвестието за гибел (по напълно друга причина). Но какво значи тази сентенция? Що за оценка дава тя на феномена „ болест - заболял “?

На болен, който крие заболяването си от другите, поговорката поглежда като на човек, който се е провинил в нещо, само че го премълчава и укрива. Едновременно тя го предизвестява за следствията: премълчаването ще докара до гибел - като наказване за премълчаването. Обратното, в случай че болният в точния момент и на висок глас огласи, че е болен, има шансове да оздравее. В подобен случай оздравяването ще пристигна като тип премия. Но то също носи странни особености - осъзнаване на виновност, провинения, поради които можеш да бъдеш осъден, но и да бъдеш банален, в случай че постъпиш, както се изисква от събитията.

У всички нации тези условия съответстват! Те изискват от заболелия искреност, упорстват за шерване на случилото се, против което дават обещание препоръки и помощ. Но изпъква основното: заболелият се изправя пред обществото с заболяването си съвсем като пред съд, пред който би трябвало да се „ покае “ и осъзнае позволено нарушение.

А на какво се осланя заканата за наказване (при това смъртно!), в случай че болният крие заболяването си? На някакво необичайно, даже злокобно основание, зараждащо в хода на болестта. Защото оповестяването на заболяването, разгласяването - даже в случай че се вземе като мотив и изискване за надлежно лекуване и помощ - въпреки всичко остава неразгадано с тайнствената необяснимост на заканата за гибел, без категорично да се упоменава дали това важи за смъртоносни поначало заболявания, или се отнася до болесттите „ въобще ".

Изпъква основна детайлност в произшествието на боледуването, изразяваща изначало до дъно морално-духовни условия и категории без значение от заболяването, на която се приписва единствено съответният провокативен миг.

Лечителя обръщаше огромно внимание на всички предупреждения, които предизвестяват болния, че с него ще се случи злощастие. Със самото това заболяването се „ приравнява “ с произшествията, с „ белите “ и „ ядовете “, които дават да се узнае за тях - било посредством сънища, било посредством други поличби - още надалеч преди болестта да се появи и „ разгърне “. Тази специфичност също „ приобщава “ заболяванията, болестта към произшествията с по-голямо значение за близките, в сравнение с това наподобява от време на време.

Болестта е събитие, което не може да остане неусетно даже още когато не се е показало. То е „ влезнало “ в индивида, разрушава хармонията на организма му, потиска едни функционалности, предизвиква други, основава „ брожения от сили “, които не могат да се уталожат и в края на краищата неизбежно се отразява и в сънищата. То става ненапълно иносказателно, само че става. Болният е болен още преди да е болен! Собствените му сънища го убеждават в това.

„ Не се преструвай на болен, тъй като ще се разболееш. “ И тази сентенция свидетелства за философско-морално отношение към феномена - освен това прекомерно отколешно. Да се преструваш на болен, е прекомерно комплициран „ вид “. Подбудата може да бъде зевзешка - т. е. основаване раздвижване и неразбирателство там, където може и без него. Преструващият се на болен може да го прави, с цел да изпроси благосклонност, съчувствие, помощ. Морално-духовното нарушение отново е налице. Може да го прави и поради облагата на състраданието, изискващо помощ (материална например). В този случай се намесва и нещо като угодничество. Става дума за вид на много постоянно употребена машинация, наивна на пръв взор, като примерно заграбване на великодушна лепта от някого, който проси, само че си има всичко. Подобно нарушение не остава без последици! Съобразно присъдата на националната сентенция то се санкционира (и какъв брой „ реципрочно! “) таман със болестта, което самият „ пострадал “ си е избрал.

Така „ изпросената “ ( а би могло да се каже и „ хитро изиграна роля на страданието “) се трансформира в своята диаметралност - „ механизъм “, необятно публикуван и поучителен в връзките сред хората.

По принцип законите на човешкото държание (на човешките взаимоотношения) позволяват човек да се прави на това, което не е, само че при безапелационната заръка: „ Да не ощетява никого по никакъв метод “. А защото заболяването не всеки път е „ комфортна " за разиграване на сходен вид, тя в това нейно „ олицетворение “ попада измежду „ възбраните на човещината “.

Противопоказана е даже в случаите, когато човек желае или може да се прави на болен, просто с цел да покаже, че е в положение да го прави. В живота сходни „ превземки “ се позволяват. Дори са необятно публикувани - дотолкоз, че всеки живее съвсем не по този начин, както би трябвало, и прави най-често тъкмо това, което не трябва да прави. Но в тези случаи той получава наставление от различен жанр - т. е. не по този начин съдбовно, както би могло да се окаже (и се оказва), когато в държанието на индивида се намесва мислено заболяване. Описани са безчет случаи от най-известни създатели - да вземем за пример Монтен - в описа за младежа, който се преструвал, че ослепял с едното око, поставил си превръзка и когато след няколко дни я снел, окото му в действителност било сляпо.

Този проблем е значим и ясновиден, тъй като е родствено обвързван с това положение, познато на всички и изживявано от всички, когато по време на зараза или разпространяване на някоя болест всекиму се коства, че няма да бъде отминат, даже стартира да „ усеща “ признаците на болестта и в края на краищата заболява - като че ли става жертва на подбудената у самия него къса уязвимост („ единодушие “ да се разболее при огромна заплаха това все едно да стане).

Този миг е изключително значим в държанието на индивида, той е водоразделен - допустимо е и друго развиване - т. е. амбивалентно положение, което се провокира от заплахата на всяка разпространяваща се болест. И какво тъкмо ще се случи, зависи от волята, желанието, вярата и прочие на пострадалия.

Лечителя смяташе въпросния миг за изключително значим, с голямо прогностично (ясновидско) значение. Той го бе свел до една златна максима: „ Човек не би трябвало да боледува. “ А не следва да боледува, тъй като естественото му съществуване от единствено себе си изключва произшествието, приключението, тестването на заболяването, с изключение на в случаите, когато е налице съществено нарушаване на естествения закон. Но таман то е и основанието този закон, сравнен с човешкото съществуване, да „ отминава “ болестта, да изключва заболяването - и неизбежната, и „ пожелаваната “.

Човек се ражда, с цел да бъде здрав - подобен е изводът, мнението на всеки, който обмисля метафизичен този проблем. Би било неуместно и въпиещо нелогично да се сътвори напълно знамение, каквото е индивидът с неизчерпаемите, удивителни благоприятни условия на неговата мисъл, и тъкмо в него да „ бодне “ заплахата или нуждата от боледуване.

Когато индивидът е „ надалеч “ от всяко заболяване и заплаха да заболее, ангажирането на мисълта му с въображаемата болест нормално се насочва срещу самия него и дава подтик на заболяването, колкото тя да е илюзорна или далечна в даден миг.

Може да се случи тъкмо противоположното - при противоположното отношение към заболяването - мислена или настъпила. Оказва се, че това е надали не най-важното в отношението на индивида с заболяването!

Лечителя го бе разбрал и изучил в тежки тествания.

Избрано от: „ Сто години за всеки. Рецептите на Петър Димков “, Николай Антонов, изд. Гея-Либрис
Картина: The Sick Girl, 1892, by Felix Vallotton, chinaoilpaintinggallery