Написах този текст, понеже зная какво става в моята родина

Написах този текст, тъй като зная какво става в моята татковина в дните към 3 март, националния ни празник. Зная по какъв начин ще стартират да се връчват ордени и оценки на министри, депутати, политици. За “вярно ” служене на…народа. Зная, че българската угодливост край няма. Че постоянно на респект у нас е мощният на деня, арогантният, нахалният тарикат… Зная и това, че никой, както към този момент 31 години, не ще се сети за тях, Майките. За тях, ненужните в България… За мен те са героините на страната ни. За тях е и този мой текст.

—- Снимката ме зашемети!Една от гурбетчийките… Една от Майките на България! Най-достойните! И най-отритнатите… Народ, който праща майките си на гурбет до дълбока напреднала възраст, който им изяжда с кеф кървавите парички, на който никак не му пука за тях, не е народ, а бездушна навалица. Която мисли единствено за личния си тулум и его. Вижте я! Там, в центъра на Рим! Семпличко, само че чисто облечена, там, на площада, измежду италианците, измежду хората… Моята вярна читателка Христина Маркова, която от години чете всяка моя книга и всеки мой текст тук. Която ми изпрати оня ден 50 евро с думите: “Вие заслужавате доста повече за труда си! Вие ми давате вяра! А аз съм привикнала към този момент да си заплащам за всичко, да почитам труда на другия… Чета Вашите книги и съм в моята България…. ” Христина от над 20 години е в Италия. Чисти, пере, готви…На италианците… И е …доволна. Защото те, нейните работодатели, й дават това, което родната страна не й дава – от малко малко положително възнаграждение и по-важното – уважението! И чувството, че си нужна на някого… Милата жена ми написа: “От 21 год. съм в Италия,работила съм в ресторант, също и като детегледачка, обгрижване на остарели хора, заболели от Алцхаймер. Не е елементарно да си в чужбина и Вие го знаете. Италианците постоянно са се отнасяли добре с мен, тъй като може би приказвам добре езика им и съм относително дружелюбна и добра с тях, виновна съм и правилна, а те ценят това. Тук пристигнах да оказа помощ на двамата си сина, които по стичане на събитията отгледах сама. После всеки от тях пое по своя път, нямаха повече потребност от моята помощ. И тъй като и двамата работят в чужбина, аз останах тук, в България нямам никого. Майка ми я погребаха без мен. ” Тук изтръпвам! Дъхът ми стопира. Защото и аз по този начин погребах мама Янка. По телефона. В един ужасяващ януарски ден… И написах описа “Помен за мама ”. Който роман е в действителност роман и за майката на Христина… И за майките на гурбетчийките. И гурбетчиите. На чедата на България, разпръснати по света. И май за всички български майки… Христина продължава: “Така минават годините… Отдавна не рева, мисля,че съм мощен човек, аз съм безвъзвратен оптимист и имам вяра, че един ден всичко ще се подреди. За мен е наслаждение да се разхождам, върша дълги преходи, когато почивам, а то е в четвъртък следобяд и неделя. Кое ме избавя? Удовлетворението, че все пак, аз съм потребна на някого, обичам да се грижа за някого, не мога да заставам със скръстени ръце. Колко хубаво щеше по този начин да бъде и в България! Там да си даваме труда… Но ние отново се събираме. Пак си вършим наши, дребни Българии… Тук множеството дами работим това – грижа за остарели хора или почистване на къщите им. Няма срамна работа! Срамно е да крадеш, да ограбваш бедните и болните, да ги лъжеш, да трупаш, трупаш, а за родителите да няма милост… Гледам снимката… Рим. Площадът на света. И тя, една от Майките на България в чужбина! Колко са красива! Винаги красиви, постоянно добре облечени, постоянно усмихнати… Въпреки всичко. Да, усмихнати… Но когато ги срещнете, вгледайте се в очите им… Нима не виждате тъгата в тях? Тъгата от тъжната им орис да погребват майките си по телефона, да бъдат надалеч от деца и внуци, да бъдат принудени да живеят противоестествено, Защото колкото и да е положително, непознатото легло си е непознато, непознатият самун си е чужд… Майките на България! Майките на света! Да са благословени! И нека да доживеят мига, когато тяхната татковина ще ги…погали. Те нищо друго не желаят. Нищичко друго. Просто единствено едно погалване.И да легнат в родната пръст, когато им пристигна времето … Поне това са заслужили, нали? Те, майките, които хранят България и поддържат изстрадалата й душа със своите “малки Българии ”… Пак поглеждам фотографията. И я резервирам. Там, в сърцето си. И си давам обещание – най-малко до момента в който вдишвам, аз, вашият публицист, ще бъда с вас, както и до момента, благи майки. С вас и с това – да, там, в ъгъла на очите ви… Честит празник, Майки!    Автор: Димо Райков, фб