На Коледа през 1994 г. в английския футбол се случиха

На Коледа през 1994 година в британския футбол се случиха два прехвърлянето едновременно.

Първо Уест Хем взе чартърен халфа на Страсбург Майкъл Хюз, а при надалеч повече звук Манчестър Юнайтед показа нападателя Анди Коул, платен от Нюкасъл за рекордните 7 млн. паунда.

В идващите месеци Коул означи 12 гола в 18 мача и с помощта на тях Юнайтед оставаше в битката за купата в отсъствието на санкции Ерик Кантона. Преди финалния кръг „ алените дяволи “ изоставаха на 2 т. от Блекбърн, само че получиха златен късмет, откакто Роувърс загуби от Ливърпул на „ Анфийлд “ и играчите на сър Алекс Фъргюсън се нуждаеха единствено да победят слабака Уест Хем, с цел да вземат първото място. 

Малцина се съмняваха в триумфа на Юнайтед против борещия се да не изпадне противник, само че срещата приключи 1:1, а за Уест Хем вкара същият Майкъл Хюз. Анди Коул пък пропусна два пъти самичък против вратаря. 

В последна сметка се оказа, че шампионата е решено от два прехвърлянето, осъществени по средата на сезона.

Трансферните прозорци във футбола през днешния ден ни наподобяват нещо наложително, каквито са да вземем за пример реферът и топката. Струва ни се, че прозорците постоянно са съществували, само че в реалност те се появиха едвам през 2002 година – след няколко години на очакване и горещи разногласия.

На 15 декември 1995 година Жан-Марк Босман завоюва 5-годишен правосъден спор с УЕФА и раздруса системата. Преди него футболистите бяха в позицията на плебеи и принадлежаха на клубовете си даже и след приключването на договорите им. За тях беше невероятно да си тръгнат по лично предпочитание и босовете се възползваха от това, като намаляваха заплатите им и притискаха недоволните. По това време президентите на клубовете можеха да съсипят всяка една кариера.

Случаят „ Босман “ обаче приведе футболните правила в сходство с трудовите стандарти на Европейския съюз. Съдът разреши свободните сътрудници, а лимитът за задгранични играчи престана да важи за такива от Европейския съюз. Футболистите получиха независимост на придвижване в страните от Съюза, а клубовете получиха опцията да купят всяка звезда. Така стартира ерата на суперклубовете и гигантските трансферни суми.

Като разследване от това пристигна внезапното раздуване на ролята на мениджърите. Посредниците по покупко-продажбите се бяха появили още при започване на 80-те, само че след правилото „ Босман “ получиха голяма власт, пари и капацитет за развиване. А неналичието на трансферни прозорци направи опциите им неограничени. Пазарът беше свободен и сътрудниците можеха да доведат състезател когато си изискат, което от време на време ги превръщаше в изнудвачи на клубовете. Логично, шефовете на лигите бяха гневни от появяването на новата мощ.

„ Нуждаем се от надзор над сътрудниците, които непрекъснато провеждат пазарлъци ”, съобщи шефът на Висшата лига Питър Ливър през 1998 година “Освен това е време клубовете да се научат по какъв начин да възнамеряват сезоните авансово. Трансферните прозорци несъмнено имат смисъл. “

Приблизително по същото време се организира срещата на управленията на деветте съществени европейски лиги (топ 5 плюс шампионатите на Белгия, Шотландия, Холандия и Португалия). Те стачкуваха против трансферния безпорядък и заплашиха УЕФА, че ще си основат личен шампионат. Година по-късно от евроцентралата оповестиха, че стартират работа по общоевропейска трансферна система. 

Новите правила трябваше да:

– отслабят силата на играчите и сътрудниците

– да улеснят работата на треньорите, които да могат да разчитат на състав без ненадейно напуснали футболисти

– да усилят възможностите на младите гении, защото при предходната система клубовете заменяха контузените или напусналите с привличането на нови когато и да е

– да подобрят чисто комерсиалната връзка сред почитателите и тима. Най-малкото, като си купят екип с името на някой собствен любим, последователите да знаят, че той ще изкара сезона.

Системата се разработваше в продължение на няколко години, а от време на време беше на ръба на неуспеха. Оказа се, че срещу прозорците са множеството от могъщите британски клубове.

Британците започнаха да разискват трансферните прозорци през 1991 година, почти по същото време, когато беше основана Висшата лига. Придобивайки самостоятелност от федерацията, тимовете търсеха най-удобната за тях система. През сезон 1991/92 въпросът беше подложен на гласоподаване, само че остарялата система завоюва с няколко гласа. Решаващи се оказаха гласовете на дребните клубове, които бяха привикнали да продават по-скъпо в средата на сезона.

Година по-късно тематиката бе повдигната от мениджъра на Тотнъм Тери Венейбълс. Той уточни за образец италианската Серия А, която ограничи пазара доста преди останалите в Европа. Предложението беше просто и се състоеше в това да има два трансферни прозореца: един през лятото, а другият – две или три седмици през декември или януари.

В Италия обаче зимни прехвърляния нямаше. Пазарът през лятото се затваряше при започване на шампионата и се отваряше още веднъж през октомври до 1 ноември. Този способ беше обмислен: клубовете имаха месец, в който да играят и да осъзнаят минусите и потребностите си и да ги поправят в средата на есента. Оттам нататък възнамеряваха състава за целия сезон. Зимните прозорци се появиха в Серия А едвам през 1995 година и се отваряха за месец от 1 декември до 1 януари.

Ръководството на лигата поддържа Венейбълс, само че дребните клубове още веднъж избраха обичайна скица. Постепенно концепцията беше изоставена. Провеждаха се обособени полемики, само че те не водеха до нищо чак до края на 90-те, когато шефовете на Висшата лига взеха присъединяване в срещата на огромните шампионати.

Знаеше се, че УЕФА създава общ трансферен прозорец, само че нещата се оказаха по-сложни: както и при започване на 90-те, управлението на Висшата лига лобира за измененията, само че не и клубовете. Питър Ливър беше уволнен, а лигата стартира борба против трансферните прозорци.

Клубовете си харесваха остарялата система, съгласно която прехвърлянията се правят когато и да е като се изключи април и май (ограничението беше направено по този начин поради тимовете, които към този момент не се бореха за нищо и можеха да печелят спомагателни пари, пускайки звездите си чартърен в края на сезона). През останалото време играчите умерено се преместваха от един тим в различен. Това даваше огромна власт на сътрудниците, само че заради няколко аргументи беше потребно и за клубовете:

– в случай че новодошлият не играеше, го продаваха или го даваха чартърен когато и да е и икономисваха от заплати

– нямаше спънка да се уреждат краткосрочни наеми, които облагодетелстваха тимовете. Така да вземем за пример през декември 1994 година Оксфорд нае Джими Картър от Арсенал. Тимът го взе на 23 декември и на 27-и го пусна в мач против директен съперник. Картър не вкара, само че игра доста мощно и след няколко дни се върна при лондончани

– топ клубовете когато и да е можеха да се снабдят с огромна звезда. Арсенал купи Йън Райт (голмайстор №2 в клубната история) при започване на сезон 1991/92, когато към този момент беше вкарал 5 гола в 8 мача за Кристъл Палас. „ Артилеристите “ знаеха капацитета му и не трябваше да чакат до януари – те го купиха на 24 септември

– дългата аварийна пейка не беше наложителна, защото контузен състезател можеше да бъде сменен когато и да е. Така Ерик Кантона се появи в Манчестър Юнайтед, когато клубът търсеше опция на контузения Дион Дъблин. Французинът беше потърсен от сър Алекс едвам след отхвърли на Алън Шиърър. До края на ноември Кантона беше отбелязал 11 гола в 19 мача за Лийдс, само че беше в спор с треньора. В остатъка от сезона той записа 9 гола и 11 асистенции за Юнайтед, а тимът му стана първенец

– можеха да се подсилят за съответен мач, както Оксфорд и историята с Картър

– по-малките отбори печелеха от водачите, като им продаваха звездите си по време на сезона против много по-високи суми.

През лятото на 2000 година породи и различен проблем. Европейската комисия реши, че сумите за трансфер опонират на Римския контракт и Европейски Съюз предложи въвеждането на общи трудови правила във футбола. Ако това се беше случило, договорите щяха да се трансфорат във условност и играчите да сменят клубовете си, когато пожелаят при преференциални предложения.

УЕФА и ФИФА се опасяваха, че това решение ще унищожи футболната стопанска система. 

От интернационалната централа предложиха на Европейския съюз договорите да са годни най-малко за една година. УЕФА отстояваше по-твърдо позициите си и ангажира клубни шефове и пресата, които разкъсваха предложенията на Европейски Съюз. Единственият компромис, който предложи европейската централа, бяха трансферни прозорци – система, която да контролира големия поток пари във футбола, да оставя известна независимост на придвижване и в това време да пази стопански тимовете.

Европейската комисия го одобри. До края на 2000 година страните на Стария континент се подписаха под новите правила. Трансферните прозорци заработиха през сезон 2002/03 след двугодишен временен интервал, в който Англия беше принудена да се причисли към контракта.

„ Английските клубове харесваха старите правила. Новата система усложнява живота ”, възмути се вицепрезидентът на Арсенал Дейвид Дейн през 2002 година “Наложиха ни го. Ние бяхме изрично срещу, само че УЕФА оказа напън върху нас и не ни остави избор. “