Джаз оркестърът на Нацистка Германия
На фона на пасмината главорези, социопати, убийци и свръх некомпетентни хора на високи постове, съставляващи военното управление на нацистка Германия, Йозеф Гьобелс се откроява. Първо, той в действителност е образован – има докторат по сантиментална литература, преди да стане началник на пропагандата на Хитлер. От друга страна, той схваща, че неговата работа би трябвало да направи освен това от просто да разгласява идеологията на фюрера.
Гьобелс знае, че би трябвало да се ангажира с все по-уморената от войната немска общност и със съюзническите военнослужещи, чийто морал се стреми да подкопае. Тази ясно изразена цел го довежда до някои любопитни решения. Никое обаче не е толкоз необичайно, колкото опитите му да употребява рисковите изкушения на танцовата музика в идеята на Хитлер. Това е изпитание, което довежда непосредствено до основаването на този оксиморон: утвърден от нацистите, спонсориран от страната джаз бенд, прочут като Чарли и неговият оркестър (Charlie and His Orchestra).
До края на 30-те години суингът и джазът са най-популярната музика – за танци и за слушане. Но, произхождащи от Съединени американски щати и с най-малък принос от арийски музиканти, нацистите ги ненавиждат. Официалната партийна линия е, че този род е entartete musik („ изродена музика “) и че такива песни рискуват да подкопаят немската непорочност и дисциплинираност. В обществени изявления нацистите слагат нещата по-грубо от това: „ Джазът “, упорства Гьобелс, „ не е нищо друго с изключение на музика от джунглата “.
През всички военни години немската политика е да потиска музиката или най-малко да я управлява. Това води до някои забележителни постановления, измежду които правила за възбрана, публикувани от нацистките управляващи в Бохемия и припомнена от чешкия отстъпник Йозеф Скворски в увода към новелата му „ Басовият саксофон “. Струва си да се цитират напълно:
1. Парчетата във фокстрот темп (т. нар. суинг) не би трябвало да надвишават 20% от репертоара на леките оркестри и танцови групи.
2. В този по този начин наименуван репертоар от джаз преимущество би трябвало да се дава на композиции в мажорна тоналност и с текстове, изразяващи наслада от живота, а не на еврейска мрачна лирика;
3. Що се отнася до темпото, преимущество би трябвало да се дава и на оживените композиции пред бавните (така наречените блусове); темпът обаче не би трябвало да надвишава избрана степен на алегро, съизмерима с арийското възприятие за дисциплинираност и сдържаност. В никакъв случай негроидните ексцесии в темпото (т. нар. парещ джаз) не се толерират;
4. Така наречените джаз композиции могат да съдържат най-вече 10% синкопация; останалата част би трябвало да се състои от естествено придвижване легато, лишено от истеричните ритмични обрати, присъщи за варварските раси и проводящи към тъмни инстинкти, непознати на немския народ;
5. Категорично неразрешено е потреблението на принадлежности, непознати на немския дух, както и всички, които трансформират благородния тон на духовите принадлежности в еврейско-масонски;
6. Забранени са също по този начин наречените барабанни паузи, по-дълги от половин такт в четири-четвърти (освен при военни маршове);
7. Контрабасът би трябвало да се свири само с лъка в по този начин наречените джаз композиции;
8. Шляпането на струните е неразрешено, защото е нездравословно за инструмента и е нездравословно за арийската музикалност; в случай че по този начин нареченият резултат pizzicato е безусловно належащ за характера на композицията, би трябвало да се внимава, с цел да не се остави струната да се удря върху грифа на инструмента, което занапред е забранено;
9. На музикантите също е неразрешено да вършат вокални импровизации;
10. Всички леки оркестри и танцови групи са съветвани да лимитират потреблението на саксофони от всички тоналности и да ги заменят с цигулката, виолончело, виола или вероятно подобаващ национален инструмент.
Възможно е да се наблюдава страхът на нацистите от джаза и суинга най-малко до времето на радикалните нощни клубове във Ваймарска Германия, които Гьобелс разказва в дневника си като „ Вавилон на прегрешението “. Но райхсминистърът също по този начин признава, че „ Националсоциализъм, надъхан към музика, не е това, което множеството слушатели желаят, когато включат радиостанциите си “, а когато години на война се врязват в немския морал и бомби унищожават немски градове, той стартира да прави взаимни отстъпки, които биха били немислими преди 1939 година.
Зад кулисите обаче шефът на пропагандата на Хитлер измисля сюжет: музиката, считана за несъответствуваща за достойните германци, да бъде употребена, с цел да помогне на напъните на нацистката война. Тук се оиявява един джаз маниак на име Лютц Темплин, елегантен саксофонист, началник на една от най-хубавите немски суинг групи преди войната.
Оркестърът Темплин, преименуван на Чарли и неговия оркестър в чест на новия си вокалист, стартира да действа през януари 1940 година като част от пропагандното шоу „ Политическо кабаре “. Вдъхновението за групата идва от немския войник ас Вернер Мьолдърс, разпален почитател на джаза, който слуша танцовите стратегии на BBC, до момента в който минава под Ламанша, с цел да се бие в Битка за Англия. Хитлер има уязвимост към водачи и когато Мьолдърс се оплаква от застоялата музика по немското радио, Хитлер приказва с Гьобелс по този въпрос.
