``О, щастливи дни`` – промълви тя, за да прогони страха - Нашите автори
На 25.11. с премиерата си „ О, щастливи дни “ проф. Маргарита Младенова ни подари един Бекет, по който ще се равняват от тук насетне. Безрезервно откровен. Безкомпромисно изразителен. Безилюзорно неуместен. За разлика от олекотени версии на „ Happy Days/О, щастливи дни “, който съм гледал в Германия… Които, с цел да създадат Бекет смилаем, го недоразказват. Го разводняват в шаблони на толерантност. Го … опитомяват. Да не плаши. Да не обърква. Да не спохожда в съня. А има ли нещо, което повече да опонира на Самюъл Бекет? На състрадателя на живите - изумените от екзистенциален ужас? За благополучие Маргарита Младенова е надалеч от всичко това. За нея Beckett-Light не е алтернатива. В разводняващия сценичен пейзаж Сфумато резервира силует.
След представлението поговорих с проф. Младенова. Краят на годината за нея е професионален галоп. Премиера след премиера. Престои в Люксембург, където показва своя „ Декалог на паниката “. Декалогът е част от поредност размисли към гибелността на цивилизацията. Около рухването на опорите. Опори, произвеждащи - към този момент предсмъртно …? – от ден на ден бекетов парадокс. Винаги е прелестно да се приказва с проф. Младенова. Винаги е бягство от приспивното лековерие, което си е предписало съвремието. Философия и спектакъл се сливат в еднородната сплав, която са ни завещали още античните. Покрай Бекет диалогът самичък се понесе към какви ли не тематики. Стигнахме и до режисьорския гений. До похабяването му в последно време в комерсиално ласкателство. Хора можещи, които обаче става известно, могат и взаимни отстъпки. Компромиси със сериозността. Компромиси с изкуството. Но най-много - взаимни отстъпки … със себе си. Тъжно е да гледаш евентуален олимпийски първенец по повдигане на тежести да се пъчи с детски гири…
Сетих се за наставленията на Теодор Ушев. Даде ги на премиерата на документалния филм за него. Не било задоволително да си на гребена на вълната. Трябвало да предусетиш идната и чевръсто да я яхнеш.
Северноамерикански нрав в изкуството. Холивудски лъскавини. Не е значимо да замислиш фена, значимо е да го ошашавиш. Колко надалеч от Бекет е този метод на мислене, макар че точно ошашавеният от битието човек е в центъра на бекетовото проучване. „ Да си човек на изкуството “, споделя Бекет, „ значи да се провалиш до степен, до която никой различен не би посмял. “ В друго негово изявление четем следното: „ Някога си опитал. Някога си се провалил. Няма значение. Опитай още веднъж. Провали се още веднъж. Провали се по-добре. Няма да повярваш на какво си кадърен, когато опитваш невъзможното, имайки смелостта неведнъж да се проваляш все по-добре. “ Хитрости за бърз триумф перифразира по този начин: „ Първо танцувай. После премисли. Това е естествения ред на нещата. “ Крайната повеля е: „ Постарай се да влезеш оптимално във вътрешността. Повърхността е зложелател на индивида. “
На 22-ри декември се навършиха 33 години от гибелта на ирландския драматург, романист и стихотворец. Не са малко критиците, които считат, че точно той е най-значимото литературно събитие на 20-ти век. Литературното земетресение, раздрусало затъналия в зло човек, съучастника във Втората международна война – а в този момент подстрекател на Трета…? - да се опомни и завърне назад в човешкото. Авторът, който освобождава от илюзията за смисъл. Илюзия, на която от дребни ни приучават. За значение. За еднопосочно отразяване на действителността от словото. За логичност на усещането. „ Не търси значение в думите. Слушай тишините. “ - е крилатата му фраза.
Бекет не споделя истории. Според него на извънилюзорно равнище това е невероятно. С абстракция като скалпел раздробява речта. Слепва откъслеци, обобщаващи значителното, което ни се изплъзва. Илюстративни фрагменти в слепия поток на живота. Получават се прояснителни вербални колажи. Мандали на парадокса. Абсурд, в който живеем и надълбоко в себе си усещаме, само че ревниво отхвърляме. Има ли по-прикрито човешко чувство – изключително „ за пред света “ – от чувството за парадокс? За личен парадокс! Нали се чака да владеем нещата? Но по какъв начин се овладява абсурд…?
Всяка бекетова творба е метафора, разобличаваща общоприетото лицемерно говорене за битието. „ Опитах се да изстена Помощ! Помощ! Но излезе тон на вежлив диалог. “ – споделя той. В друго изявление четем: „ Думите са облеклата, в които са облечени мислите “. Словесните му композиции надлежно са опит за скъсване на речевата завеса. За разсъбличане на мислите и възприятията. Често речта на Бекет наподобяват повече мелодия със собствен темп и звучене. Полифония на разголени – или разгонени? -мисли и усеща. Мантруване. Мистични откровения. В края на професионалния си път от ден на ден загърбва подвеждащото, несбъдващо слово. Експериментира с безсловесното изкуство пантомима.
Същевременно - в това число в „ О, щастливи дни “, демонстрира израждането на съществуването в брътвеж. В безкрайно, компулсивно излияние. В боязън, че завършек на брътвежа би бил завършек на света. Подсказва ли Бекет, че е време за нов исихазъм? Време за притихване? Притихване, замълчаване, самоограничение – това ли е изходът от абсурда…? „ Всяка дума е излишно леке върху тишината и нищото “, написа той. А „ нищо не е по-реално от нищото. “ Брътвежът понастоящем продължава стремително да набъбва. Раздуван от обществени неврози. От нови медии. Опазването на достоверни мисли и усеща - хигиената на мозъка, е затруднена до степен, не бивала в човешката историята. Каква е тази мазохистична сексапил, която ни кара да донадуваме брътвежния балон, в който сме проклети да съществуваме? До по кое време? До спукване? А ще преживеем ли детонацията, каквото и да е тя? Добре е около мислите за избавление на планетата, типовете, архитектурните монументи и т. н. да помислим и за личното оцеляване. Осъзнатият може да прескочи от брътвеж в тишина. Когато задоволително доста осъзнаят, брътвежът ще спихне. Ще бъде развенчан като просташкото държание, което е. Просташкото държание, пречещо на индивида да се обърне към въпроса, с който се ражда: за какво съм тук - какъв е смисълът?…
Колкото и изненадващо самоинициативен да наподобява Бекет, той е част от дълга мисловна традиция. Традиция, датираща от древността. Наясно съм, че не е обичал да бъде пришиван към метафизичен възгледи и системи. Но може ли да се отхвърли непосредственост на бекетовия песимизъм до европейския песимизъм най-малко от Пирон (360 – 270 година прочие Хр.) насетне? А в източната традиция до скептицизма в античната индийска мисъл - изключително до философията на будизма? Като част от европейската културна традиция Бекет е най-малкото последовател на наследствената линия Пирон-Монтен-Хюм-Шопенхауер-Чоран, с цел да назова единствено няколко имена. С последния персонално поддържа връзка в Париж. Още Пирон приканва за epoché, самоограничение от умозаключение, което да излекува поболелия дух, привеждайки го в безчувственост, безразличие – ataraxía, от която пък произлиза богатството безметежност, покой, благополучие (eudaimonía).
Бекет изключително постоянно е тълкуван от позиции на философското течение, преобладаващо времето, в което живее – екзистенциализма. Екзистенциалистките идеологеми за „ подхвълеността на индивида в света “, както и за неговото „ бездомничество в света “, фактически са доста сходни с метафорите, с които ирландецът онагледява. Сходни са и с облиците, които гради. Бекет обаче, който през целия си креативен път отхвърля въпроса „ Какво е желал да каже? “, избира с анархията на комизъм и абстракция да сепва в унеса на навика, в сравнение с да натиква съвременника в следващи мисловни обори. Отказва надлежно да бъде подозиран и в екзистенциализъм. Творбите му желае да бъдат разбирани като сеанси по събуждане. Пробуждане, което всеки фен - или четец - претърпява по собствен несравним метод. Възприятия и съждения на разнообразни пробудени може и да не са в синхрон. Може даже да си опонират. Важно е, че са пробудени.
В диалога с проф. Младенова открих следващо единодушие. Бекет не е човекомразец. Той е другар на индивида. По собствен метод - врач. Не тласка към обезверение – нещо, в което постоянно е набеждаван. Точно противоположното. Осъзнаването на парадокса, който полусъзнателно по този начин или другояче усещаме, е избавление. Проглеждане в дълбочина. Олекване от вътрешната страна. Разкрепостяване извън. Изход от безкрайната пързалка на илюзиите. От пагубните им инерции. С малко зрялост Бекет става основно прекарване. Е - и с малко храброст. Защото инерциите овладяват усещането. Стават привички. А пречупването на привички постоянно е плашещо… „ Животът е табиет “, учи Бекет, „ или по-скоро поредност от привички. “ „ Навикът е товарът, който връзва кучето към личното му повърнато “.
Бекет написа „ О, щастливи дни “ в 1960. По света дружно с „ В очакване на Годо “ тя е най-играната му пиеса. Премиерата е в нюйоркския спектакъл Cherry Lane на 17.09.1961 година Там се играе поредно над 100 пъти. Режисьор е роденият в Харков, Украйна, Алън Шнайдер. Година по-късно той сполучливо режисира и премиерата на „ Кой се опасява от Вирджиния Улф “ на Едуард Олби. Има забавна детайлност в биографията на Алън Шнайдер. Начинът по който намира гибелта си. След дългогодишна преписка с Бекет, в Лондон носи да пусне в пощенска кутия следващо писмо до него. Пътьом го блъска мотор. Смъртта на режисьора, обожател на абсурдиста Бекет, е като излязла от бекетова притча за непреодолимата чупливост на индивида. За безконечната му неизбежност. За гибелта, която дебне по петите. Която в съществуването е единствената сигурна препоръка. В мистиката на ирландеца това звучи по този начин: майките „ …раждат яхнали гроб. За момент проблясва светлина. След това още веднъж е нощ. “
Днес пиесата „ О, щастливи дни “ е не по-малко настояща. Въпреки че Бекет опонира на духа на съвремието. Служебен оптимизъм. Фасадна възвишеност. Сляпа самоувереност. Себенараняващ егоцентризъм. Задавящ материализъм. Нихилизъм. Наивни показа, че науката, „ крепко стъпила на разсъдъка “, ще реши проблемите. Ще отстрани нещастието. И всичко това - както стана ясно нагоре - в балон от приказливост. А на рентгеновата фотография, която са творбите на Бекет, ясно се вижда: костната система на съществуването е парадокс. Няма логичност. Не се надявай да получиш това, което очакваш. Не се надявай и на съгласие сред индивидите. Запленени от себенапомпващата хрумка cogito ergo sum/мисля, значи живея, те са докарани - или по-скоро са се докарали - до гротескна безпомощност…
Уини - основната героиня в „ О, щастливи дни “, е застаряваща съвременничка. Амбициозна. Праволинейна. Безкомпромисна. „ Наясно с живота. “ Въобще характерен представител на днешните нрави. Уини е не с единия – на сцената е с двата крайници в гроба. В първия акт играе вкопана до кръста в дребна могила, наподобяваща на гроб. Във втория към този момент стърчи единствено главата ѝ. Пече я безмилостно слънце. Пази се от него с чадър. В някакъв миг чадърът пламва. Остава изцяло беззащитна. Напълно обречена… Въпреки че Бекет я демонстрира полупогребана, със свободната част на тялото си Уини претендира, че всичко е наред. Прави вероятното, с цел да наподобява в добра форма. Поддържа мускулатура с извършения. Демонстрира жизненост в безлично битие сред звънец за пробуждане и звънец за заспиване. Вади от чанта пред себе си банални такъми. Например четка за зъби, чийто надписи търпеливо и усърдно разчита. Ентусиазирано разяснява принадлежностите си, с цел да уплътни времето сред … звънеца за пробуждане и звънеца за сън. Или не схваща, или отхвърля да признае трагикомизма на съществуването си. Самозалъгва се със длъжностен оптимизъм. Прави го с цялата дисциплинираност, на която е научена. Въпреки че е зарита до кръста, а след това и до шията - като че ли погребението ѝ е към този момент започнало… - Уини се самоубеждава, че владее живота. Тя него - не той нея…
В диалога с проф. Младенова ми стана ясно, че, гледайки „ О, щастливи дни “ потокът на мислите ми е поел в посока, друга от нейната. Което съгласно Бекет е напълно законно. Той поучава за персонално прекарване. Лична асоциация съгласно въодушевление, настройки, подсещания и т. н. Няма значение, че е друго от това на съседа. Проф. Младенова вижда в Уини осмислена, виновна, грижовна, бореща се жена. А в моята асоциация тя бе повече или по-малко противоположното – характерен дезертьор от парадокса. Победена, само че агонизираща в механично възпроизвеждани привички. Според Бекет правилно или неверно няма. Има персонално, моментно. „ Изкуството “, разсъждава Бекет, „ няма нищо общо с изясненост. Нито набърква в ясното, нито обяснява. “
Старанието на Уини да наподобява жизнерадостна Бекет демонстрира като гротеска - от начало до край. „ О, щастливи дни “ възкликва понякога затъващата в гроба. Така е научена. Винаги бъди положителен, колкото и да те е разубедил опитът! За представлението си аудитория няма. Сам сами са със брачна половинка си Уили. Като Адам и Ева в опустелия неприятелски свят след падението. Театър в тази ситуация разиграва сама за себе си. Някаква тъжна себемотивация. Не е предумишлено. Прави го по табиет. По инерция. Като нещо, което ѝ е станало втора природа. А първа в миналото имало ли е…?
С могъщ звук и изказ Уини държи под надзор Уили. Сякаш личи потребност да си потвърди почит и значителност. А … той е единствена аудитория. Мъж и жена интимно. Насаме в парадокса. Животът към този момент е повалил Уили. Жена му обаче не състрадава. Навиците не ѝ разрешават да се поддава на толкоз уязвимост. По-скоро презира неговото примирие. Или неговото примирение? В края на дните си Уили е открил, че най-хубавото, което може да направи от живота, е … да го проспи. До момента, в който бъде приспан вечно. Уини завижда на тази безметежност. Ядосва се, че ѝ е непостижима. Уили пък е намерил метод да отстоява на нейната хиперактивност. В някакво вътрешно отшелничество съвсем през цялото зрелище настойчиво лежи незабележим за публиката в подножието на гробообразния насип, поглъщащ жена му. Неохотно се помества единствено, когато Уини е решила, че най-хубавото за него е да се завре в невидима за публиката дупка. С публикуван над насипа гол гъз - с цел да изрази отношение към командите на жена си? - въпреки всичко следва навигацията ѝ към дупката. Единствено препрочитането на банални вести във вестник оказва помощ на Уили да изтърпи действителността.
Когато в самия завършек на постановката Уили изпълзява на напред във времето, виждаме отпаднал дъртак облечен в мундир и дълги долни гащи. Каквото и да е – най-вероятно „ естествените неща от живота “ - го е трансформирало в окаяно плашило. Гротеска, противоположна на фантазиите и упоритостите, с които е бил въодушевен младият мъж. В финален напор пролазва по насипа, с цел да доближи Уини. Тя - зарита до шията, горещо го окуражава. Това последно изпитание е безрезултатно. Сатира на окончателно угаснала мъжественост…
Впечатляваща е сценографията на Никола Тороманов. Насища фантазията на фена с образна символика. Цялата сцена е траурно черна. (Погребението на падналия човек? На Ева и Адам?) Пиесата се играе в дребен откъслек, представляващ съвършен кръг в средата на сцената. Накрая кръгът се затваря като диафрагма на фотоапарат. С това черното – траурът, дефинитивно завладява сцената. Зрителят осъзнава, че е гледал представлението като през окуляр на фотоапарат. Окуляра на вечността? Осъзнава, че от тази вероятност животът е единствено момент. Примигване. Щракване на кадър. Че в тази краткост всевъзможни тактики и суети губят значение. Че в случай че Уини и Уили биха видели себе си през този окуляр, щяха да са живели друго. Че може би щяха да са били по-малко абсурдни…
Светлана Янчева в ролята на Уини е попадение. С интонация, мимики, жестове безапелационно нюансира агонизиращата си героиня. Минимализмът на Бекет изисква оптимални умения. Такива, като на Светлана Янчева. Бекет като режисьор нормално моли към актьорите си: „ За Бога не играйте спектакъл! / For God’s sake, don’t act! “. Любимата му актриса Били Уайтлоу, която през 1979 година играе ролята на Уини, изяснява какво значи това: „ Продишаш ли думите през тялото като през празен съд, магията е изцяло допустима. “ Залата е цялостна. Поне половината аудитория се състои от младежи с нищожен житейски опит. Колко отдалечен би трябвало да е на тяхната възраст бекетовият абсурд… След представлението оглеждам лицата. Магията на Светлана Янчева е съумяла. Ролята ѝ ще се помни. Въпреки че обликът на Уили е много вторичен, Рашко Младенов го цялостни с плът и кръв. Умело добавя театралната задача на Уини.
На два пъти Уини – инцидентно? – вади от чантата с такъми револвер. Размахва го пред себе си. Ръката механично насочва револвера към челото. Коя е силата, водеща ръката? Такова решение ли подсказва на привидно непобедимата оптимистка? Уини не натиска спусъка. Усеща обаче насочващото се към главата ѝ дуло като обръщение. Казва си: „ Е, добре. Не остана доста Уини, в този момент към този момент не е доста до звънеца за сън. Тогава ти може да затвориш очи. Тогава ти би трябвало да затвориш очи – и да ги държиш затворени… Може и да е безконечната тъма. Черно без край… О, да, обилие от благосклонност. “
През 1969 година Бекет е почетен с Нобелова премия за литература. Напук на светската суетност, отхвърля да участва на церемонията по връчването в Стокхолм. Въпреки многочислените запитвания от целия свят, дава едно-единствено изявление. За шведската телевизия. Според предварителна спогодба в него въпроси не се задават. Заснет е … мълчащият Бекет.
След представлението поговорих с проф. Младенова. Краят на годината за нея е професионален галоп. Премиера след премиера. Престои в Люксембург, където показва своя „ Декалог на паниката “. Декалогът е част от поредност размисли към гибелността на цивилизацията. Около рухването на опорите. Опори, произвеждащи - към този момент предсмъртно …? – от ден на ден бекетов парадокс. Винаги е прелестно да се приказва с проф. Младенова. Винаги е бягство от приспивното лековерие, което си е предписало съвремието. Философия и спектакъл се сливат в еднородната сплав, която са ни завещали още античните. Покрай Бекет диалогът самичък се понесе към какви ли не тематики. Стигнахме и до режисьорския гений. До похабяването му в последно време в комерсиално ласкателство. Хора можещи, които обаче става известно, могат и взаимни отстъпки. Компромиси със сериозността. Компромиси с изкуството. Но най-много - взаимни отстъпки … със себе си. Тъжно е да гледаш евентуален олимпийски първенец по повдигане на тежести да се пъчи с детски гири…
Сетих се за наставленията на Теодор Ушев. Даде ги на премиерата на документалния филм за него. Не било задоволително да си на гребена на вълната. Трябвало да предусетиш идната и чевръсто да я яхнеш.
Северноамерикански нрав в изкуството. Холивудски лъскавини. Не е значимо да замислиш фена, значимо е да го ошашавиш. Колко надалеч от Бекет е този метод на мислене, макар че точно ошашавеният от битието човек е в центъра на бекетовото проучване. „ Да си човек на изкуството “, споделя Бекет, „ значи да се провалиш до степен, до която никой различен не би посмял. “ В друго негово изявление четем следното: „ Някога си опитал. Някога си се провалил. Няма значение. Опитай още веднъж. Провали се още веднъж. Провали се по-добре. Няма да повярваш на какво си кадърен, когато опитваш невъзможното, имайки смелостта неведнъж да се проваляш все по-добре. “ Хитрости за бърз триумф перифразира по този начин: „ Първо танцувай. После премисли. Това е естествения ред на нещата. “ Крайната повеля е: „ Постарай се да влезеш оптимално във вътрешността. Повърхността е зложелател на индивида. “
На 22-ри декември се навършиха 33 години от гибелта на ирландския драматург, романист и стихотворец. Не са малко критиците, които считат, че точно той е най-значимото литературно събитие на 20-ти век. Литературното земетресение, раздрусало затъналия в зло човек, съучастника във Втората международна война – а в този момент подстрекател на Трета…? - да се опомни и завърне назад в човешкото. Авторът, който освобождава от илюзията за смисъл. Илюзия, на която от дребни ни приучават. За значение. За еднопосочно отразяване на действителността от словото. За логичност на усещането. „ Не търси значение в думите. Слушай тишините. “ - е крилатата му фраза.
Бекет не споделя истории. Според него на извънилюзорно равнище това е невероятно. С абстракция като скалпел раздробява речта. Слепва откъслеци, обобщаващи значителното, което ни се изплъзва. Илюстративни фрагменти в слепия поток на живота. Получават се прояснителни вербални колажи. Мандали на парадокса. Абсурд, в който живеем и надълбоко в себе си усещаме, само че ревниво отхвърляме. Има ли по-прикрито човешко чувство – изключително „ за пред света “ – от чувството за парадокс? За личен парадокс! Нали се чака да владеем нещата? Но по какъв начин се овладява абсурд…?
Всяка бекетова творба е метафора, разобличаваща общоприетото лицемерно говорене за битието. „ Опитах се да изстена Помощ! Помощ! Но излезе тон на вежлив диалог. “ – споделя той. В друго изявление четем: „ Думите са облеклата, в които са облечени мислите “. Словесните му композиции надлежно са опит за скъсване на речевата завеса. За разсъбличане на мислите и възприятията. Често речта на Бекет наподобяват повече мелодия със собствен темп и звучене. Полифония на разголени – или разгонени? -мисли и усеща. Мантруване. Мистични откровения. В края на професионалния си път от ден на ден загърбва подвеждащото, несбъдващо слово. Експериментира с безсловесното изкуство пантомима.
Същевременно - в това число в „ О, щастливи дни “, демонстрира израждането на съществуването в брътвеж. В безкрайно, компулсивно излияние. В боязън, че завършек на брътвежа би бил завършек на света. Подсказва ли Бекет, че е време за нов исихазъм? Време за притихване? Притихване, замълчаване, самоограничение – това ли е изходът от абсурда…? „ Всяка дума е излишно леке върху тишината и нищото “, написа той. А „ нищо не е по-реално от нищото. “ Брътвежът понастоящем продължава стремително да набъбва. Раздуван от обществени неврози. От нови медии. Опазването на достоверни мисли и усеща - хигиената на мозъка, е затруднена до степен, не бивала в човешката историята. Каква е тази мазохистична сексапил, която ни кара да донадуваме брътвежния балон, в който сме проклети да съществуваме? До по кое време? До спукване? А ще преживеем ли детонацията, каквото и да е тя? Добре е около мислите за избавление на планетата, типовете, архитектурните монументи и т. н. да помислим и за личното оцеляване. Осъзнатият може да прескочи от брътвеж в тишина. Когато задоволително доста осъзнаят, брътвежът ще спихне. Ще бъде развенчан като просташкото държание, което е. Просташкото държание, пречещо на индивида да се обърне към въпроса, с който се ражда: за какво съм тук - какъв е смисълът?…
Колкото и изненадващо самоинициативен да наподобява Бекет, той е част от дълга мисловна традиция. Традиция, датираща от древността. Наясно съм, че не е обичал да бъде пришиван към метафизичен възгледи и системи. Но може ли да се отхвърли непосредственост на бекетовия песимизъм до европейския песимизъм най-малко от Пирон (360 – 270 година прочие Хр.) насетне? А в източната традиция до скептицизма в античната индийска мисъл - изключително до философията на будизма? Като част от европейската културна традиция Бекет е най-малкото последовател на наследствената линия Пирон-Монтен-Хюм-Шопенхауер-Чоран, с цел да назова единствено няколко имена. С последния персонално поддържа връзка в Париж. Още Пирон приканва за epoché, самоограничение от умозаключение, което да излекува поболелия дух, привеждайки го в безчувственост, безразличие – ataraxía, от която пък произлиза богатството безметежност, покой, благополучие (eudaimonía).
Бекет изключително постоянно е тълкуван от позиции на философското течение, преобладаващо времето, в което живее – екзистенциализма. Екзистенциалистките идеологеми за „ подхвълеността на индивида в света “, както и за неговото „ бездомничество в света “, фактически са доста сходни с метафорите, с които ирландецът онагледява. Сходни са и с облиците, които гради. Бекет обаче, който през целия си креативен път отхвърля въпроса „ Какво е желал да каже? “, избира с анархията на комизъм и абстракция да сепва в унеса на навика, в сравнение с да натиква съвременника в следващи мисловни обори. Отказва надлежно да бъде подозиран и в екзистенциализъм. Творбите му желае да бъдат разбирани като сеанси по събуждане. Пробуждане, което всеки фен - или четец - претърпява по собствен несравним метод. Възприятия и съждения на разнообразни пробудени може и да не са в синхрон. Може даже да си опонират. Важно е, че са пробудени.
В диалога с проф. Младенова открих следващо единодушие. Бекет не е човекомразец. Той е другар на индивида. По собствен метод - врач. Не тласка към обезверение – нещо, в което постоянно е набеждаван. Точно противоположното. Осъзнаването на парадокса, който полусъзнателно по този начин или другояче усещаме, е избавление. Проглеждане в дълбочина. Олекване от вътрешната страна. Разкрепостяване извън. Изход от безкрайната пързалка на илюзиите. От пагубните им инерции. С малко зрялост Бекет става основно прекарване. Е - и с малко храброст. Защото инерциите овладяват усещането. Стават привички. А пречупването на привички постоянно е плашещо… „ Животът е табиет “, учи Бекет, „ или по-скоро поредност от привички. “ „ Навикът е товарът, който връзва кучето към личното му повърнато “.
Бекет написа „ О, щастливи дни “ в 1960. По света дружно с „ В очакване на Годо “ тя е най-играната му пиеса. Премиерата е в нюйоркския спектакъл Cherry Lane на 17.09.1961 година Там се играе поредно над 100 пъти. Режисьор е роденият в Харков, Украйна, Алън Шнайдер. Година по-късно той сполучливо режисира и премиерата на „ Кой се опасява от Вирджиния Улф “ на Едуард Олби. Има забавна детайлност в биографията на Алън Шнайдер. Начинът по който намира гибелта си. След дългогодишна преписка с Бекет, в Лондон носи да пусне в пощенска кутия следващо писмо до него. Пътьом го блъска мотор. Смъртта на режисьора, обожател на абсурдиста Бекет, е като излязла от бекетова притча за непреодолимата чупливост на индивида. За безконечната му неизбежност. За гибелта, която дебне по петите. Която в съществуването е единствената сигурна препоръка. В мистиката на ирландеца това звучи по този начин: майките „ …раждат яхнали гроб. За момент проблясва светлина. След това още веднъж е нощ. “
Днес пиесата „ О, щастливи дни “ е не по-малко настояща. Въпреки че Бекет опонира на духа на съвремието. Служебен оптимизъм. Фасадна възвишеност. Сляпа самоувереност. Себенараняващ егоцентризъм. Задавящ материализъм. Нихилизъм. Наивни показа, че науката, „ крепко стъпила на разсъдъка “, ще реши проблемите. Ще отстрани нещастието. И всичко това - както стана ясно нагоре - в балон от приказливост. А на рентгеновата фотография, която са творбите на Бекет, ясно се вижда: костната система на съществуването е парадокс. Няма логичност. Не се надявай да получиш това, което очакваш. Не се надявай и на съгласие сред индивидите. Запленени от себенапомпващата хрумка cogito ergo sum/мисля, значи живея, те са докарани - или по-скоро са се докарали - до гротескна безпомощност…
Уини - основната героиня в „ О, щастливи дни “, е застаряваща съвременничка. Амбициозна. Праволинейна. Безкомпромисна. „ Наясно с живота. “ Въобще характерен представител на днешните нрави. Уини е не с единия – на сцената е с двата крайници в гроба. В първия акт играе вкопана до кръста в дребна могила, наподобяваща на гроб. Във втория към този момент стърчи единствено главата ѝ. Пече я безмилостно слънце. Пази се от него с чадър. В някакъв миг чадърът пламва. Остава изцяло беззащитна. Напълно обречена… Въпреки че Бекет я демонстрира полупогребана, със свободната част на тялото си Уини претендира, че всичко е наред. Прави вероятното, с цел да наподобява в добра форма. Поддържа мускулатура с извършения. Демонстрира жизненост в безлично битие сред звънец за пробуждане и звънец за заспиване. Вади от чанта пред себе си банални такъми. Например четка за зъби, чийто надписи търпеливо и усърдно разчита. Ентусиазирано разяснява принадлежностите си, с цел да уплътни времето сред … звънеца за пробуждане и звънеца за сън. Или не схваща, или отхвърля да признае трагикомизма на съществуването си. Самозалъгва се със длъжностен оптимизъм. Прави го с цялата дисциплинираност, на която е научена. Въпреки че е зарита до кръста, а след това и до шията - като че ли погребението ѝ е към този момент започнало… - Уини се самоубеждава, че владее живота. Тя него - не той нея…
В диалога с проф. Младенова ми стана ясно, че, гледайки „ О, щастливи дни “ потокът на мислите ми е поел в посока, друга от нейната. Което съгласно Бекет е напълно законно. Той поучава за персонално прекарване. Лична асоциация съгласно въодушевление, настройки, подсещания и т. н. Няма значение, че е друго от това на съседа. Проф. Младенова вижда в Уини осмислена, виновна, грижовна, бореща се жена. А в моята асоциация тя бе повече или по-малко противоположното – характерен дезертьор от парадокса. Победена, само че агонизираща в механично възпроизвеждани привички. Според Бекет правилно или неверно няма. Има персонално, моментно. „ Изкуството “, разсъждава Бекет, „ няма нищо общо с изясненост. Нито набърква в ясното, нито обяснява. “
Старанието на Уини да наподобява жизнерадостна Бекет демонстрира като гротеска - от начало до край. „ О, щастливи дни “ възкликва понякога затъващата в гроба. Така е научена. Винаги бъди положителен, колкото и да те е разубедил опитът! За представлението си аудитория няма. Сам сами са със брачна половинка си Уили. Като Адам и Ева в опустелия неприятелски свят след падението. Театър в тази ситуация разиграва сама за себе си. Някаква тъжна себемотивация. Не е предумишлено. Прави го по табиет. По инерция. Като нещо, което ѝ е станало втора природа. А първа в миналото имало ли е…?
С могъщ звук и изказ Уини държи под надзор Уили. Сякаш личи потребност да си потвърди почит и значителност. А … той е единствена аудитория. Мъж и жена интимно. Насаме в парадокса. Животът към този момент е повалил Уили. Жена му обаче не състрадава. Навиците не ѝ разрешават да се поддава на толкоз уязвимост. По-скоро презира неговото примирие. Или неговото примирение? В края на дните си Уили е открил, че най-хубавото, което може да направи от живота, е … да го проспи. До момента, в който бъде приспан вечно. Уини завижда на тази безметежност. Ядосва се, че ѝ е непостижима. Уили пък е намерил метод да отстоява на нейната хиперактивност. В някакво вътрешно отшелничество съвсем през цялото зрелище настойчиво лежи незабележим за публиката в подножието на гробообразния насип, поглъщащ жена му. Неохотно се помества единствено, когато Уини е решила, че най-хубавото за него е да се завре в невидима за публиката дупка. С публикуван над насипа гол гъз - с цел да изрази отношение към командите на жена си? - въпреки всичко следва навигацията ѝ към дупката. Единствено препрочитането на банални вести във вестник оказва помощ на Уили да изтърпи действителността.
Когато в самия завършек на постановката Уили изпълзява на напред във времето, виждаме отпаднал дъртак облечен в мундир и дълги долни гащи. Каквото и да е – най-вероятно „ естествените неща от живота “ - го е трансформирало в окаяно плашило. Гротеска, противоположна на фантазиите и упоритостите, с които е бил въодушевен младият мъж. В финален напор пролазва по насипа, с цел да доближи Уини. Тя - зарита до шията, горещо го окуражава. Това последно изпитание е безрезултатно. Сатира на окончателно угаснала мъжественост…
Впечатляваща е сценографията на Никола Тороманов. Насища фантазията на фена с образна символика. Цялата сцена е траурно черна. (Погребението на падналия човек? На Ева и Адам?) Пиесата се играе в дребен откъслек, представляващ съвършен кръг в средата на сцената. Накрая кръгът се затваря като диафрагма на фотоапарат. С това черното – траурът, дефинитивно завладява сцената. Зрителят осъзнава, че е гледал представлението като през окуляр на фотоапарат. Окуляра на вечността? Осъзнава, че от тази вероятност животът е единствено момент. Примигване. Щракване на кадър. Че в тази краткост всевъзможни тактики и суети губят значение. Че в случай че Уини и Уили биха видели себе си през този окуляр, щяха да са живели друго. Че може би щяха да са били по-малко абсурдни…
Светлана Янчева в ролята на Уини е попадение. С интонация, мимики, жестове безапелационно нюансира агонизиращата си героиня. Минимализмът на Бекет изисква оптимални умения. Такива, като на Светлана Янчева. Бекет като режисьор нормално моли към актьорите си: „ За Бога не играйте спектакъл! / For God’s sake, don’t act! “. Любимата му актриса Били Уайтлоу, която през 1979 година играе ролята на Уини, изяснява какво значи това: „ Продишаш ли думите през тялото като през празен съд, магията е изцяло допустима. “ Залата е цялостна. Поне половината аудитория се състои от младежи с нищожен житейски опит. Колко отдалечен би трябвало да е на тяхната възраст бекетовият абсурд… След представлението оглеждам лицата. Магията на Светлана Янчева е съумяла. Ролята ѝ ще се помни. Въпреки че обликът на Уили е много вторичен, Рашко Младенов го цялостни с плът и кръв. Умело добавя театралната задача на Уини.
На два пъти Уини – инцидентно? – вади от чантата с такъми револвер. Размахва го пред себе си. Ръката механично насочва револвера към челото. Коя е силата, водеща ръката? Такова решение ли подсказва на привидно непобедимата оптимистка? Уини не натиска спусъка. Усеща обаче насочващото се към главата ѝ дуло като обръщение. Казва си: „ Е, добре. Не остана доста Уини, в този момент към този момент не е доста до звънеца за сън. Тогава ти може да затвориш очи. Тогава ти би трябвало да затвориш очи – и да ги държиш затворени… Може и да е безконечната тъма. Черно без край… О, да, обилие от благосклонност. “
През 1969 година Бекет е почетен с Нобелова премия за литература. Напук на светската суетност, отхвърля да участва на церемонията по връчването в Стокхолм. Въпреки многочислените запитвания от целия свят, дава едно-единствено изявление. За шведската телевизия. Според предварителна спогодба в него въпроси не се задават. Заснет е … мълчащият Бекет.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ