Навръх 101-ия рожден ден на Анжел Вагенщайн Клуб „Журналист” събра спомени и обич за него
На 17 октомври огромният Анжел Вагенщайн щеше да навърши 101 години, в случай че не беше прекрачил в своята светла безкрайност на 29 юни т. година Негови другари и съидейници се събраха точно на тъкмо 101-ия му рожден ден в Клуб „ Журналист ” на Съюз на българските журналисти, с цел да си спомнят за него с живи и топли разкази за невероятната му персона. И единомислещо да открият, че бунтарят Джеки отхвърля да се подчини и на гибелта, на никое място не си е отишъл, тук и вечно е – в сърцата и несвършващите фантазии за един по-добър свят на всички, които го обичаха.
Вечерта в памет на писателя, сценариста, публициста, хуманиста, общественика, антифашиста и безконечния ремсист Анжел Вагенщайн бе открита и водена от журналистката и член на УС на СБЖ Велиана Христова.
Гост на събитието бе и синът на Джеки – Раймонд Вагенщайн.
Велиана напомни, по какъв начин тя и сътрудниците ѝ Велислава Дърева и Христо Георгиев са били най-близките хора на Джеки в последните му години и всяка събота са се събирали в дома му на дълги диалози за всичко, което го вълнуваше.
Велиана показа, че в паметта ѝ Джеки остава на първо място като другар, по-всеотдаен от който няма. Според Велиана дългият му живот в действителност е побрал няколко живота. Първо, младежката антифашистка битка с изтезанията в пандиза и смъртната присъда, чието осъществяване е избегнато единствено от успеха на антифашистките сили през септември 1944-та. По-нататък следването в Москва, в именития ВГИК – института по кинематография, където е първият задграничен студент и по тази причина дипломата му е с номер 1.
„ После стартира да твори филми. Боже, какви филми! ” – продължи Велиана. И закова вниманието към изключителния „ Звезди ”, който през 1959 година взима Специална премия на кинофестивала в Кан. Но у нас е неразрешен, тъй като споделя за депортирането в нацистките лагери на гибелта на 11 343-ма евреи от Гърция и Македония, в това число 3000 бебета, половината от които измрели по пътя до Треблинка. Всичките охранявани и транспортирани от фашистката власт в тогавашната българска страна – закононарушение, което и през днешния ден не желаят да признаят повтарящите, че в България „ не е имало фашизъм ”. Тази тематика до последно остава изключително мъчителна за огромния създател и държавник.
Общо 52 кино лентата сътворява Джеки – игрални и документални. На множеството е сценарист, някои и режисира.
Междувременно не мълчи и за публичните несправедливости, трансформирайки се в „ неуместен ” за тоталитарните соцвелможи интелектуалец. Идват и измененията през 1989-та, в чийто разгар се хвърля с цялата си отдаденост към идеала за повече правдивост и независимост за народа. Но доста бързо се разочарова – и още веднъж става критик, към този момент на сбъркания преход.
Започва да написа книги, които също жънат огромен триумф. Издадени са на 7-8 езика, по целия свят.
„ Често у нас се чуват съжаления по какъв начин по този начин не сме постигнали да издигнем нобелист по литература. Но още Валентин Караманчев (известен публицист, публицист и издател, умрял през 2022 година – б. р.) постоянно повтаряше: ние си имаме неоспорим нобелист и това е Джеки Вагенщайн. Обаче прекомерно му завиждаха и по този начин и не бе препоръчан за Нобел, ” сподели Велиана.
Тя открои и последната ера в яркия и разнолик живот на Джеки – неговата огромна болежка за съсипването на лявото пространство в България. Нещо, за което също не е мълчал, а постоянно е реагирал с блестящата си журналистика.
Велиана добави, че за нея има две значими неща, с които свързва Джеки. Първото е неговото непроменяемо бунтарство. А другото е една специфична негова дефиниция, която съгласно Велиана единствено той можеше да направи: „ Комунизмът е мелодия. Можеш да забравиш думите на една ария, само че мелодията – в никакъв случай ”.
„ Тази мелодия остана. Той ни я завеща и тя ни държи дружно. Затова сме тук, да си го спомним точно подобен на неговия рожден ден, ” акцентира Велиана.
След това даде думата на Велислава Дърева, която прочете свое доста въодушевено есе за Джеки и за чудесата в дома му, което беше озаглавила „ Френският балкон (ескиз) ”. То е оповестено настрана и целият му текст може да се прочете тук. Сега предлагаме единствено няколко фрагмента:
„...Този благосклонен присмехулник най-обича да се надсмива над себе си, и ни разправя, че тъй като бил и е с две леви ръце (леви във всевъзможен смисъл) и по причина на това, че един кюнец не можел да направи, не станал тенекиджия, ами се отдал на литературата, хвърлил се в нейните прегръдки, само че след това паднал в изкушения заради слаби анЖели и кръшкал от време на време с кинодраматургията. От всички тези завършения и похождения се нароили истории всякакви – сладкогорчиви, тъжносмешни, възвишени и трагични, минало-бъдещни и заради това оракулски... ”
„...в продължение на 100 и недостатък дни Джеки бил притежател на една 30-килограмова верига, която влачил 100 и недостатък дни из коридорите на сливенския затвор, веригата вдигала застрашителен тътнеж, та всички килии разбирали, че минава страшният болшевик, въобще – където Джеки, там и веригата, а нощем се разполагала до него тя, тая студена змия, и чакала 100 и недостатък нощи да извикат името на Джеки, че да го обесят и веригата да се отърве от него най-накрая.
Веригата отнесли в музея, обаче музея го разтурили, както и всевъзможни такива неправилни и зловредни музеи, и всички пушки, пищови, карабини, позиви, фотоси и впрочем неприлични артефакти изчезнали все едно ги е нямало. Веригата отишла за претопяване и някой е припечелил за шише ракия и кутия цигари. Толкова костват историята и времето съгласно днешния безсрамен ценоразпис. Веригата я няма, обаче Валтерът го има. Джеки не го е дал в музея. Вярно, обезопасен е и не стреля, но той и Джеки не е изстрелял ни един патрон.
Понякога проговаря на ладино, оня звучен сефарадски език, донесен от Кордоба и Толедо преди 500 години, а когато е в положително разположение на духа може и всички революционни песни на света да изпее.... ”
„...Най-голямото знамение е самият Джеки, който следва своя път към Храма, дори и Храм да няма, и изключително в случай че Храмът е отвлечен, оплячкосан и трансфорат в руини, из които бродят сенките на поруганите очаквания... ”
След Велислава думата взе Михаил Миков , някогашен ръководител на Българска социалистическа партия – партията, на която Анжел Вагенщайн даде доста от своите сили и сила, само че която в последните години мощно го наскърби. Михов сподели, че за него Джеки се асоциира с три думи: сърце, мощ, разсъдък. „ Това са и дефицитите на нашето време. – посочи Миков. – Той ги запълваше с оня взор на човек, който е бил със смъртна присъда, включван, изключван от партията, правил демократични промени, разочаровал се, видял доста. Но освен поради мъдростта, а и поради това огромно сърце, които постоянно даваше кураж, намираше добра дума и можеше да се пошегува и с най-големите лошотии в нашия живот. ”
Миков продължи: „ Чест беше за мен. Можехме да поддържаме връзка с него, дори сме спорили. Нека в този момент да си спомняме уроците му. Честит първи рожден ден, Джеки! Той постоянно празнуваше 17 октомври като първи рожден ден, а 8 септември, когато през 1944-та го пускат от пандиза и се отървава по този начин от смъртната присъда, за него беше вторият рожден ден. И се отнасяше доста съществено към отбелязването му. Винаги го поздравявах за 8 септември. ”
Преди да даде думата на идващия участник във възпоменателната вечер, Велиана описа, че Анжел Вагенщайн е бил доста известен и уважаван и в прилежаща Македония, където даже го разпознавали по улиците. В архива си тя пази фотоси от тяхно пътешестване в Скопие и Охрид, на които Джеки щастливо развява алено знаме.
Свои доста вълнуващи мемоари за Вагенщайн показа и известният фотограф Иво Хаджимишев , който е бил шурей на различен огромен ляв създател – незабравимия Валери Петров, също към този момент гражданин на вечността, обвързван приживе с топло другарство с Джеки. „ Трудно ми е още да приема, че тези двамата мушмороци ги няма – Валери и Джеки, ” сподели Иво. Той уточни, че в последните си години те са били по-близки между тях, в сравнение с по времето, когато Джеки е бил на процедура изгонен в тогавашната Германска демократична република, „ с цел да се избави там от извънредно тежката атмосфера, основана у нас против него ”. Иво описа също по какъв начин към близостта сред Валери и Джеки са се сближили и задачите им фамилии.
Продължи: „ Всеки един от нас има своята визия за този човек. Беше толкоз друг, повсеместен, необикновен космополит. Личност, каквато не се ражда всеки ден в България. ”
Иво засегна и болната тематика за огорчението на Джеки от Българска социалистическа партия в последните години: „ Мъчно ми е, че тази партия, за която той толкоз е направил, се държа с него по този начин безобразно в последните години. ” Хаджимишев изкоментира и ориста на вестник „ Дума ”, чиито обичаи и общностен дух са били опропастени от „ хора, които злоупотребяват с мястото, където спекулативно, със договорка, са попаднали ” и които „ като че ли ги е боязън да поддържат връзка с персони, по-интелигентни от тях ”.
Иво Хаджимишев описа и собствен спомен, по какъв начин на идната заран след среднощното подпалване на Партийния дом в София през август 1990-та измежду още димящия разгром вътре влизат тримата с Джеки и Стефан Продев. „ Няма да не помни погледа на Джеки... ” – показа огромният фотограф. Разтърсващите фотографии, направени тогава от Иво, са оповестени във вестник „ Дума ”.
Най-вълнуващата история, обвързвана с Джеки, която Хаджимишев сервира на публиката в Клуб „ Журналист ”, беше опредметена от един часовник, който той смъкна от ръката си. Обясни: „ Това ми е подарък от Джеки. Това е часовникът, който е бил на ръката му, когато е бил в обграждане през 1943-та. Цял един ден е стоял с другарите си безшумно, без да мърда. Чакали са нощта, с цел да се опитат да се изтеглят. Осъзнавал е, че може би са последните моменти от живота му. И с цел да не му вземе някой часовника от ръката, когато към този момент ще е мъртъв, е решил да изрисува върху циферблата сърп и чук, виждате ли? А на задния похлупак, колкото да се вижда, е издълбал с ножчето: Смърт на фашизма! Победата ще бъде за поробените. 7 август 1943 година Този часовник работи и в този момент. Показва тъкмо времето. Това е, Джеки продължава да е с нас. ”
Иво Хаджимишев направи и предложение паметта на Анжел Вагенщайн и на Валери Петров да се увековечи с техните статуи, седнали на скамейка като че ли в сладостен диалог. А в компанията им да се впише и още „ една огромна големина ” –сценаристът и антифашист Христо Ганев, „ застанал прав, погледнал ги малко през рамо ”. Идеята бе посрещната с одобрителни овации.
Велиана реагира на казаното от Иво за обстановката с Българска социалистическа партия по този начин: „ В последните години постоянно отнемаха думата на Джеки в партията, само че ще ви кажа, че неговият глас се чуваше доста. Той написа няколко публицистични публикации, които бяха и метафизичен по едно и също време. В тях пределно ясно споделяше какво се случва с партията и че тя не може да бъде оставена в орбитата на един човек. Сигурно помните, той написа и едно намерено писмо, в което непосредствено сподели: Корнелия, апелирам те, подай си оставката! Поне 15 души по-късно ме питаха: но правилно ли е написал такова писмо? Да, написа го. Защото беше Джеки, той не търпеше да мълчи. Казваше всичко намерено. Този негов глас и в този момент се чува, убеждавам ви. Хората не престават да търсят публицистиката му в интернет, да я четат. И оферират да съберем всичко от него на едно място, с цел да е по-лесно налично, да се чете и препрочита. Помнят го. Имат потребност от честното му слово. ”
Велиана даде думата и на шефа на Клуб „ Журналист ” – поета, бард и журналист Ивайло Диманов, който също описа вълнуваща история. Той означи, че, несъмнено, също е познавал и се е възхищавал на Джеки Вагенщайн, само че по-интригуващият сюжет на ориста е, че неговият, на Ивайло, чичо – Михал Диманов, брат на татко му, е бил също наказан на гибел антифашист и е лежал в една и съща килия на смъртници в Сливенския затвор дружно с Джеки и с още шестима други борци с фашизма. Също като Джеки, чичото на Ивайло оцелява, тъй като на 8 септември 1944-та, пред настъпващата към този момент на българска територя Червена войска и ден преди успеха на антифашисткото въстание на 9 септември, вратите на пандизите се отварят и идва свободата.
Ивайло добави: „ Чичо ми Михал Диманов е един от основателите на партийната организация в Перник. Когато си отиде от тоя свят, същата партийна организация и едно цвете не му сервира... ”
Ивайло изясни, че родното село на татко му и на чичо му – Горна Секирна в Пернишки окръг, е яташко, постоянно партизаните на Славчо Трънски намирали храна и заслон там.
С чичо му години по-късно си говорили за ония месеци в килията на смъртниците дружно с Джеки, който и тогава излъчвал омагьосване и харизма. Всяка заран сред 4 и 6 часа, когато нормално се правили езкекуциите, всички се смразявали и се вслушвали в стъпките на надзирателите: за кого ли идват този път?... „ Умирали са всяка заран по малко, което е изключително грубо. Все си мисля, че да загинеш в пердах е някак по-лесно, ” сподели Ивайло Диманов. И за край прикани многочислените съвременни „ звезди ” в днешната ни литература да четат повече, в сравнение с пишат – изключително да четат Джеки Вагенщайн...
Думата бе дадена и на Румен Петков , основен редактор на уеб страницата „ Поглед-инфо ”, който постоянно е предоставял естрада за публикации на Анжел Вагенщайн. Той показа и свои мемоари от общите им срещи, на които „ сме разговаряли доста, смели сме се доста ”. „ И до момента не мога да повярвям, че Джеки си е отишъл. Човек остава в съзнанието на другите с това, което е сътворил, ” заключи Румен Петков.
За Анжел Вагенщайн приказва и Михайлина Попова, главна редакторка на вестник „ Еврейски новини ” и журналистка в стратегия „ Христо Ботев ” на БНР. Тя описа, че въпреки години наред да са общували от близко и неведнъж да го е интервюирала, респектът ѝ към личността му до последно я карал да му приказва на „ господин Вагенщайн.
Михайлина Попова показа и няколко свои персонални прекарвания с огромния създател – по какъв начин я „ избавил ”, когато неин очакван посетител в студиото на БНР за предаване онлайн не могъл да пристигна, и тогава Джеки незабавно го заместил; по какъв начин двамата дружно пътували от Толедо до Пловдив; по какъв начин били отново дружно и в Москва, където той представял свои издадени на съветски книги... По мотив последното добави, че в случай че има нещо от общите им истории с Вагенщайн, което би желала да се повтори, „ това е да ме разхожда из Арбат и да ми го споделя ”...
Накрая Попова даде и свое пояснение за какво Джеки е избрал да закачи в коридора в дома си тогавашна табелка от към този момент преименуваната софийска улица „ Поп Андрей ” и да разгласи този собствен кулоар за „ най-късата улица в света ”, посочена персонално от него на революционния духовник от Септемврийското въстание. „ Все съм се чудила: за какво тъкмо поп Андрей? И най-после ми просветна. Когато въстанието е потушено и попът е качен на бесилото, той самичък си поставя въжето на врата. Припомнете си какъв брой пъти в дългия си живот и Вагенщайн също самичък си е слагал въжето на врата... ” – приключи Михайлина Попова.
След това думата взе проф. Ивайло Груев, който от години живее в Канада и преподава там политология. Професорът изясни, че не е познавал персонално Вагенщайн, само че постоянно е следял с удивление неговото творчество и публичната му активност. Допълни, че с Джеки се е познавал татко му, който в миналото е ръководел Клуба на културните дейци. Проф. Груев посочи, че вижда Анжел Вагенщайн във времето като непрекъснат „ честен компас, без значение от политическата обстановка ”.
Велиана Христова даде думата и на мен, Къдринка Къдринова , тъй като по този начин се получи, че навръх мен Джеки даде последното си обстойно изявление, оповестено към този момент след гибелта му. Разбира се, незабавно разясних, че това не беше тъкмо изявление, а записан на два пъти негов дълъг роман най-много за антифашистката му младост – единствената тематика, за която в последната година от живота си продължаваше да приказва с ненаситност. Потъването на Българска социалистическа партия отпред с актуалното ѝ управление и международното полудяване около войната в Украйна му причиняваха прекомерно огромна болежка и отхвърляше да ги разяснява.
Когато му споделих, че желая да го интервюирам във връзка 100-годишнината му, той дори се ядоса: „ Никакви изявленията! На всички медии съм отказал! Ти разбираш ли какво значи да си на 100 години?! Не желая никакви разправии и обяснявания! Стига! Ти записвай каквото искаш, само че няма да е изявление, да знаеш! ”
Приех, естествено. Така се получиха двата записа, всеки по към един час, които направих при двете си гостувания в дома на Джеки малко след стотния му рожден ден. Говорихме си най-свободно, той разказваше, каквото душата му желае, аз от време на време задавах уточняващи въпроси. Това бяха на първо място епизоди от борческата му младост, само че имаше и забавни случаи от творчеството му в киното, както и от безконечното му дисидентство.
Всички тези истории ги беше разказвал и различен път, доста от тях бе описвал в книгите си, само че тъй като това беше Джеки, никой негов роман на приличаше на различен, всичко сглобяваше като в нов сюжет, изиграваше го по този начин, че да си го представиш и на екран – незабравимо прекарване!
Дешифрирах записите, подредих ги като за щемпел, изпратих ги по мейла и на самия Джеки, и на внучката му Жаклин Вагенщайн, директорката на издателство „ Колибри ”, с цел да останат и за техния фамилен списък. А след няколко месеца Джеки си отиде... И тогава получих от Жаклин позволение да обявявам тези негови последни откровения, които сякаш бяха за предишното, само че все пак в тях прозираха и доста препратки към най-парливото ни настояще... Публикацията излезе в „ Барикада ”.
На възпоменателната вечер в Клуб „ Журналист ” описах и за едно друго, по-ранно посещение в дома на Джеки, когато при започване на 2022-р отидохме при него дружно с колежката испанистка Мария Пачкова, с цел да му връчим присъденото му от нашето Сдружение на испаноговорещите публицисти в България (СИЖБ) почетно отличие „ Обединител на култури ”. Тогава направихме и видеозапис с него, който е включен в общия филм с всички насители на награди на СИЖБ за 2021 година
Джеки беше в чудесно въодушевление при онази наша среща. Прие ни в кабинета си, изпълнен със фотоси, книги, креативен и държавни оценки, мемоари. Говорихме си за испанския език в България и за историческите му носители у нас – прокудените от Испания през 1492 година сефарадски евреи, открили се на Балканите и съхранили оня остарял испански в своя обичаен език ладино или джудезмо. Малко преди тогавашната ни среща Джеки беше получил и висок кралски медал за цивилен заслуги от испанския дипломат у нас Н. Пр. Алехандро Поланко – следващото задгранично самопризнание измежду многочислените ордени, медали, награди и от други страни.
Нашето отличие „ Обединител на култури ” го зарадва най-много с наименованието си и посланието си – тъй като в действителност е мъчно да се откри на българския креативен хоризонт по-голям обединител на култури от Джеки, цялостен живот хвърлял мостове посред им с човечност, великодушие, ярък морал. Именно това, което така ни липсва през днешния ден, посред войните и омразата.
Възпоменателната вечер в Клуб „ Журналист ” продължи с разгорещено изявление на Елена Димитрова , телевизионна журналистка и общоприет шеф на кинофестивала „ Славянаска приказка ”. Тя е българка, родена в Русия, която живее у нас от 19 години със брачна половинка си проф. Димитър Димитров, също приключил ВГИК като Анжел Вагенщайн и добър другар с него.
Елена Димитрова описа, че преди три години, когато Джеки е бил на 98 година, е имала щастието да вземе дълго три и половина часа изявление с него, което е било записано и на видео. След като той си отишъл на 29 юни т. година, дружно с оператора решили да създадат от неповторимия видеоматериал филм за Джеки. Направили го и той бил показан на фестивала „ Славянска приказка ”. Във кино лентата приказва единствено Вагенщайн. Другият тон е написана особено за продукцията музика. Елена Димитрова изрази предпочитание филмът да бъде показан и на по-широка българска аудитория, с подобаваща премиера. Предложението ѝ бе посрещнато с утвърждение от всички присъстващи, а Ивайло Диманов сподели, че Клуб „ Журналист може семейства на такава премиера.
Емил Бехар от списание „ Ново време ”, което неведнъж е отпечатвало публицистични публикации на Анжел Вагенщайн, напомни по какъв начин още след кончината му измежду неговите другари непринудено се е родила концепцията, че ще се съберат в негова памет таман точно на 101-ия му рожден ден на 17 октомври, както той постоянно ги е събирал приживе.
Емил описа също за първата им бегла среща с Джеки още през 1975 година, когато и двамата почивали със фамилиите си в хотел в Пампорово. От 1990-та стартира интенизвното им другарство в политическото и културно лоно на Българска социалистическа партия. И Бехар става директен очевидец с каква самоотверженост се раздава Вагенщайн за левия си блян.
„ Джеки би трябвало да остане като образец за идващите генерации. Затова, мисля си, както създадохме премия за литература на името на Валери Петров и премия за публицистика на името на Стефан Продев, в реда на нещата е да учредим и премия на името на Анжел Вагенщайн. Не за кино, не за литература или журналистика, тъй като творчеството беше многообразно. По-скоро може би премия за хуманизъм и за превъзмогване на омразата в нашето общество, ” сподели Емил Бехар. Предложението му бе посрещнато с овации.
Той добави и още едно – да се издирят публицистичните изявления на Джеки през годините, които са разпилени из рзлични издания, да се съберат на едно място, може и в раздел на уеб страницата на „ Ново време ”, с цел да бъде налично и неговото публицистично слово за всички, които желаят да се допрян до огъня му. Това също бе въодушевено подкрепено от публиката.
Във възпоменателната вечер за Анжел Вагенщайн на три пъти бяха включени и фрагменти от американския документален филм на режисьорката Андреа Саймън от 2017 година „ Изкуството е оръжие ”, отдаден на нашия Джеки във връзка 95-годишнината от рождението му.
В един от фрагментите Джеки споделя:
„...Това бъдеще сме го имали в предишното. Този котел, който в този момент ври, отново ще роди нещо ново. То няма да бъде оня социализъм. Но няма да бъде и оня фашизъм. Социализмът с всичките си дефекти и пороци, с грешките и греховете си, беше ясна структура. Събаряш я, само че не знаеш какво да направиш с остатъците от тая структура. Съборил си една постройка, само че не ти е ясно по какъв начин ще наподобява новата, реставрираната. Единият прозорец е от остарялата постройка, другият прозорец е бароков, трети прозорец е просто дупка, тъй като не знаят какво да турят. Покривът още напълно не е изработен и тече. От там идват и носталгиите. В момента се приказва за носталгия към социализма на всички места.
В израелския Кнесет някой голословно се изрича, че „ Титаник ”-ът на социализма бил потопен в океана. На което Икхак Рабин споделя: вижте какво, социализмът не е „ Титаник ”, социализмът е самият океан.
Само знайте едно – там, където политическите планове са лишени от значимия детайл, наименуван независимост, те са обречени. ”
Абонирайте се за новия ни Youtube канал: https://www.youtube.com/@aktualenpogled/videos
Абонирайте се за нашия Ютуб канал: https://www.youtube.com/@user-xp6re1cq8h
и за канала ни в Телеграм: https://t.me/pogled
Влизайте непосредствено в сайта https://www.pogled.info .
Споделяйте в профилите си, с другари, в групите и в страниците. По този метод ще преодолеем рестриктивните мерки, а хората ще могат да доближат до различната позиция за събитията!?
Вечерта в памет на писателя, сценариста, публициста, хуманиста, общественика, антифашиста и безконечния ремсист Анжел Вагенщайн бе открита и водена от журналистката и член на УС на СБЖ Велиана Христова.
Гост на събитието бе и синът на Джеки – Раймонд Вагенщайн.
Велиана напомни, по какъв начин тя и сътрудниците ѝ Велислава Дърева и Христо Георгиев са били най-близките хора на Джеки в последните му години и всяка събота са се събирали в дома му на дълги диалози за всичко, което го вълнуваше.
Велиана показа, че в паметта ѝ Джеки остава на първо място като другар, по-всеотдаен от който няма. Според Велиана дългият му живот в действителност е побрал няколко живота. Първо, младежката антифашистка битка с изтезанията в пандиза и смъртната присъда, чието осъществяване е избегнато единствено от успеха на антифашистките сили през септември 1944-та. По-нататък следването в Москва, в именития ВГИК – института по кинематография, където е първият задграничен студент и по тази причина дипломата му е с номер 1.
„ После стартира да твори филми. Боже, какви филми! ” – продължи Велиана. И закова вниманието към изключителния „ Звезди ”, който през 1959 година взима Специална премия на кинофестивала в Кан. Но у нас е неразрешен, тъй като споделя за депортирането в нацистките лагери на гибелта на 11 343-ма евреи от Гърция и Македония, в това число 3000 бебета, половината от които измрели по пътя до Треблинка. Всичките охранявани и транспортирани от фашистката власт в тогавашната българска страна – закононарушение, което и през днешния ден не желаят да признаят повтарящите, че в България „ не е имало фашизъм ”. Тази тематика до последно остава изключително мъчителна за огромния създател и държавник.
Общо 52 кино лентата сътворява Джеки – игрални и документални. На множеството е сценарист, някои и режисира.
Междувременно не мълчи и за публичните несправедливости, трансформирайки се в „ неуместен ” за тоталитарните соцвелможи интелектуалец. Идват и измененията през 1989-та, в чийто разгар се хвърля с цялата си отдаденост към идеала за повече правдивост и независимост за народа. Но доста бързо се разочарова – и още веднъж става критик, към този момент на сбъркания преход.
Започва да написа книги, които също жънат огромен триумф. Издадени са на 7-8 езика, по целия свят.
„ Често у нас се чуват съжаления по какъв начин по този начин не сме постигнали да издигнем нобелист по литература. Но още Валентин Караманчев (известен публицист, публицист и издател, умрял през 2022 година – б. р.) постоянно повтаряше: ние си имаме неоспорим нобелист и това е Джеки Вагенщайн. Обаче прекомерно му завиждаха и по този начин и не бе препоръчан за Нобел, ” сподели Велиана.
Тя открои и последната ера в яркия и разнолик живот на Джеки – неговата огромна болежка за съсипването на лявото пространство в България. Нещо, за което също не е мълчал, а постоянно е реагирал с блестящата си журналистика.
Велиана добави, че за нея има две значими неща, с които свързва Джеки. Първото е неговото непроменяемо бунтарство. А другото е една специфична негова дефиниция, която съгласно Велиана единствено той можеше да направи: „ Комунизмът е мелодия. Можеш да забравиш думите на една ария, само че мелодията – в никакъв случай ”.
„ Тази мелодия остана. Той ни я завеща и тя ни държи дружно. Затова сме тук, да си го спомним точно подобен на неговия рожден ден, ” акцентира Велиана.
След това даде думата на Велислава Дърева, която прочете свое доста въодушевено есе за Джеки и за чудесата в дома му, което беше озаглавила „ Френският балкон (ескиз) ”. То е оповестено настрана и целият му текст може да се прочете тук. Сега предлагаме единствено няколко фрагмента:
„...Този благосклонен присмехулник най-обича да се надсмива над себе си, и ни разправя, че тъй като бил и е с две леви ръце (леви във всевъзможен смисъл) и по причина на това, че един кюнец не можел да направи, не станал тенекиджия, ами се отдал на литературата, хвърлил се в нейните прегръдки, само че след това паднал в изкушения заради слаби анЖели и кръшкал от време на време с кинодраматургията. От всички тези завършения и похождения се нароили истории всякакви – сладкогорчиви, тъжносмешни, възвишени и трагични, минало-бъдещни и заради това оракулски... ”
„...в продължение на 100 и недостатък дни Джеки бил притежател на една 30-килограмова верига, която влачил 100 и недостатък дни из коридорите на сливенския затвор, веригата вдигала застрашителен тътнеж, та всички килии разбирали, че минава страшният болшевик, въобще – където Джеки, там и веригата, а нощем се разполагала до него тя, тая студена змия, и чакала 100 и недостатък нощи да извикат името на Джеки, че да го обесят и веригата да се отърве от него най-накрая.
Веригата отнесли в музея, обаче музея го разтурили, както и всевъзможни такива неправилни и зловредни музеи, и всички пушки, пищови, карабини, позиви, фотоси и впрочем неприлични артефакти изчезнали все едно ги е нямало. Веригата отишла за претопяване и някой е припечелил за шише ракия и кутия цигари. Толкова костват историята и времето съгласно днешния безсрамен ценоразпис. Веригата я няма, обаче Валтерът го има. Джеки не го е дал в музея. Вярно, обезопасен е и не стреля, но той и Джеки не е изстрелял ни един патрон.
Понякога проговаря на ладино, оня звучен сефарадски език, донесен от Кордоба и Толедо преди 500 години, а когато е в положително разположение на духа може и всички революционни песни на света да изпее.... ”
„...Най-голямото знамение е самият Джеки, който следва своя път към Храма, дори и Храм да няма, и изключително в случай че Храмът е отвлечен, оплячкосан и трансфорат в руини, из които бродят сенките на поруганите очаквания... ”
След Велислава думата взе Михаил Миков , някогашен ръководител на Българска социалистическа партия – партията, на която Анжел Вагенщайн даде доста от своите сили и сила, само че която в последните години мощно го наскърби. Михов сподели, че за него Джеки се асоциира с три думи: сърце, мощ, разсъдък. „ Това са и дефицитите на нашето време. – посочи Миков. – Той ги запълваше с оня взор на човек, който е бил със смъртна присъда, включван, изключван от партията, правил демократични промени, разочаровал се, видял доста. Но освен поради мъдростта, а и поради това огромно сърце, които постоянно даваше кураж, намираше добра дума и можеше да се пошегува и с най-големите лошотии в нашия живот. ”
Миков продължи: „ Чест беше за мен. Можехме да поддържаме връзка с него, дори сме спорили. Нека в този момент да си спомняме уроците му. Честит първи рожден ден, Джеки! Той постоянно празнуваше 17 октомври като първи рожден ден, а 8 септември, когато през 1944-та го пускат от пандиза и се отървава по този начин от смъртната присъда, за него беше вторият рожден ден. И се отнасяше доста съществено към отбелязването му. Винаги го поздравявах за 8 септември. ”
Преди да даде думата на идващия участник във възпоменателната вечер, Велиана описа, че Анжел Вагенщайн е бил доста известен и уважаван и в прилежаща Македония, където даже го разпознавали по улиците. В архива си тя пази фотоси от тяхно пътешестване в Скопие и Охрид, на които Джеки щастливо развява алено знаме.
Свои доста вълнуващи мемоари за Вагенщайн показа и известният фотограф Иво Хаджимишев , който е бил шурей на различен огромен ляв създател – незабравимия Валери Петров, също към този момент гражданин на вечността, обвързван приживе с топло другарство с Джеки. „ Трудно ми е още да приема, че тези двамата мушмороци ги няма – Валери и Джеки, ” сподели Иво. Той уточни, че в последните си години те са били по-близки между тях, в сравнение с по времето, когато Джеки е бил на процедура изгонен в тогавашната Германска демократична република, „ с цел да се избави там от извънредно тежката атмосфера, основана у нас против него ”. Иво описа също по какъв начин към близостта сред Валери и Джеки са се сближили и задачите им фамилии.
Продължи: „ Всеки един от нас има своята визия за този човек. Беше толкоз друг, повсеместен, необикновен космополит. Личност, каквато не се ражда всеки ден в България. ”
Иво засегна и болната тематика за огорчението на Джеки от Българска социалистическа партия в последните години: „ Мъчно ми е, че тази партия, за която той толкоз е направил, се държа с него по този начин безобразно в последните години. ” Хаджимишев изкоментира и ориста на вестник „ Дума ”, чиито обичаи и общностен дух са били опропастени от „ хора, които злоупотребяват с мястото, където спекулативно, със договорка, са попаднали ” и които „ като че ли ги е боязън да поддържат връзка с персони, по-интелигентни от тях ”.
Иво Хаджимишев описа и собствен спомен, по какъв начин на идната заран след среднощното подпалване на Партийния дом в София през август 1990-та измежду още димящия разгром вътре влизат тримата с Джеки и Стефан Продев. „ Няма да не помни погледа на Джеки... ” – показа огромният фотограф. Разтърсващите фотографии, направени тогава от Иво, са оповестени във вестник „ Дума ”.
Най-вълнуващата история, обвързвана с Джеки, която Хаджимишев сервира на публиката в Клуб „ Журналист ”, беше опредметена от един часовник, който той смъкна от ръката си. Обясни: „ Това ми е подарък от Джеки. Това е часовникът, който е бил на ръката му, когато е бил в обграждане през 1943-та. Цял един ден е стоял с другарите си безшумно, без да мърда. Чакали са нощта, с цел да се опитат да се изтеглят. Осъзнавал е, че може би са последните моменти от живота му. И с цел да не му вземе някой часовника от ръката, когато към този момент ще е мъртъв, е решил да изрисува върху циферблата сърп и чук, виждате ли? А на задния похлупак, колкото да се вижда, е издълбал с ножчето: Смърт на фашизма! Победата ще бъде за поробените. 7 август 1943 година Този часовник работи и в този момент. Показва тъкмо времето. Това е, Джеки продължава да е с нас. ”
Иво Хаджимишев направи и предложение паметта на Анжел Вагенщайн и на Валери Петров да се увековечи с техните статуи, седнали на скамейка като че ли в сладостен диалог. А в компанията им да се впише и още „ една огромна големина ” –сценаристът и антифашист Христо Ганев, „ застанал прав, погледнал ги малко през рамо ”. Идеята бе посрещната с одобрителни овации.
Велиана реагира на казаното от Иво за обстановката с Българска социалистическа партия по този начин: „ В последните години постоянно отнемаха думата на Джеки в партията, само че ще ви кажа, че неговият глас се чуваше доста. Той написа няколко публицистични публикации, които бяха и метафизичен по едно и също време. В тях пределно ясно споделяше какво се случва с партията и че тя не може да бъде оставена в орбитата на един човек. Сигурно помните, той написа и едно намерено писмо, в което непосредствено сподели: Корнелия, апелирам те, подай си оставката! Поне 15 души по-късно ме питаха: но правилно ли е написал такова писмо? Да, написа го. Защото беше Джеки, той не търпеше да мълчи. Казваше всичко намерено. Този негов глас и в този момент се чува, убеждавам ви. Хората не престават да търсят публицистиката му в интернет, да я четат. И оферират да съберем всичко от него на едно място, с цел да е по-лесно налично, да се чете и препрочита. Помнят го. Имат потребност от честното му слово. ”
Велиана даде думата и на шефа на Клуб „ Журналист ” – поета, бард и журналист Ивайло Диманов, който също описа вълнуваща история. Той означи, че, несъмнено, също е познавал и се е възхищавал на Джеки Вагенщайн, само че по-интригуващият сюжет на ориста е, че неговият, на Ивайло, чичо – Михал Диманов, брат на татко му, е бил също наказан на гибел антифашист и е лежал в една и съща килия на смъртници в Сливенския затвор дружно с Джеки и с още шестима други борци с фашизма. Също като Джеки, чичото на Ивайло оцелява, тъй като на 8 септември 1944-та, пред настъпващата към този момент на българска територя Червена войска и ден преди успеха на антифашисткото въстание на 9 септември, вратите на пандизите се отварят и идва свободата.
Ивайло добави: „ Чичо ми Михал Диманов е един от основателите на партийната организация в Перник. Когато си отиде от тоя свят, същата партийна организация и едно цвете не му сервира... ”
Ивайло изясни, че родното село на татко му и на чичо му – Горна Секирна в Пернишки окръг, е яташко, постоянно партизаните на Славчо Трънски намирали храна и заслон там.
С чичо му години по-късно си говорили за ония месеци в килията на смъртниците дружно с Джеки, който и тогава излъчвал омагьосване и харизма. Всяка заран сред 4 и 6 часа, когато нормално се правили езкекуциите, всички се смразявали и се вслушвали в стъпките на надзирателите: за кого ли идват този път?... „ Умирали са всяка заран по малко, което е изключително грубо. Все си мисля, че да загинеш в пердах е някак по-лесно, ” сподели Ивайло Диманов. И за край прикани многочислените съвременни „ звезди ” в днешната ни литература да четат повече, в сравнение с пишат – изключително да четат Джеки Вагенщайн...
Думата бе дадена и на Румен Петков , основен редактор на уеб страницата „ Поглед-инфо ”, който постоянно е предоставял естрада за публикации на Анжел Вагенщайн. Той показа и свои мемоари от общите им срещи, на които „ сме разговаряли доста, смели сме се доста ”. „ И до момента не мога да повярвям, че Джеки си е отишъл. Човек остава в съзнанието на другите с това, което е сътворил, ” заключи Румен Петков.
За Анжел Вагенщайн приказва и Михайлина Попова, главна редакторка на вестник „ Еврейски новини ” и журналистка в стратегия „ Христо Ботев ” на БНР. Тя описа, че въпреки години наред да са общували от близко и неведнъж да го е интервюирала, респектът ѝ към личността му до последно я карал да му приказва на „ господин Вагенщайн.
Михайлина Попова показа и няколко свои персонални прекарвания с огромния създател – по какъв начин я „ избавил ”, когато неин очакван посетител в студиото на БНР за предаване онлайн не могъл да пристигна, и тогава Джеки незабавно го заместил; по какъв начин двамата дружно пътували от Толедо до Пловдив; по какъв начин били отново дружно и в Москва, където той представял свои издадени на съветски книги... По мотив последното добави, че в случай че има нещо от общите им истории с Вагенщайн, което би желала да се повтори, „ това е да ме разхожда из Арбат и да ми го споделя ”...
Накрая Попова даде и свое пояснение за какво Джеки е избрал да закачи в коридора в дома си тогавашна табелка от към този момент преименуваната софийска улица „ Поп Андрей ” и да разгласи този собствен кулоар за „ най-късата улица в света ”, посочена персонално от него на революционния духовник от Септемврийското въстание. „ Все съм се чудила: за какво тъкмо поп Андрей? И най-после ми просветна. Когато въстанието е потушено и попът е качен на бесилото, той самичък си поставя въжето на врата. Припомнете си какъв брой пъти в дългия си живот и Вагенщайн също самичък си е слагал въжето на врата... ” – приключи Михайлина Попова.
След това думата взе проф. Ивайло Груев, който от години живее в Канада и преподава там политология. Професорът изясни, че не е познавал персонално Вагенщайн, само че постоянно е следял с удивление неговото творчество и публичната му активност. Допълни, че с Джеки се е познавал татко му, който в миналото е ръководел Клуба на културните дейци. Проф. Груев посочи, че вижда Анжел Вагенщайн във времето като непрекъснат „ честен компас, без значение от политическата обстановка ”.
Велиана Христова даде думата и на мен, Къдринка Къдринова , тъй като по този начин се получи, че навръх мен Джеки даде последното си обстойно изявление, оповестено към този момент след гибелта му. Разбира се, незабавно разясних, че това не беше тъкмо изявление, а записан на два пъти негов дълъг роман най-много за антифашистката му младост – единствената тематика, за която в последната година от живота си продължаваше да приказва с ненаситност. Потъването на Българска социалистическа партия отпред с актуалното ѝ управление и международното полудяване около войната в Украйна му причиняваха прекомерно огромна болежка и отхвърляше да ги разяснява.
Когато му споделих, че желая да го интервюирам във връзка 100-годишнината му, той дори се ядоса: „ Никакви изявленията! На всички медии съм отказал! Ти разбираш ли какво значи да си на 100 години?! Не желая никакви разправии и обяснявания! Стига! Ти записвай каквото искаш, само че няма да е изявление, да знаеш! ”
Приех, естествено. Така се получиха двата записа, всеки по към един час, които направих при двете си гостувания в дома на Джеки малко след стотния му рожден ден. Говорихме си най-свободно, той разказваше, каквото душата му желае, аз от време на време задавах уточняващи въпроси. Това бяха на първо място епизоди от борческата му младост, само че имаше и забавни случаи от творчеството му в киното, както и от безконечното му дисидентство.
Всички тези истории ги беше разказвал и различен път, доста от тях бе описвал в книгите си, само че тъй като това беше Джеки, никой негов роман на приличаше на различен, всичко сглобяваше като в нов сюжет, изиграваше го по този начин, че да си го представиш и на екран – незабравимо прекарване!
Дешифрирах записите, подредих ги като за щемпел, изпратих ги по мейла и на самия Джеки, и на внучката му Жаклин Вагенщайн, директорката на издателство „ Колибри ”, с цел да останат и за техния фамилен списък. А след няколко месеца Джеки си отиде... И тогава получих от Жаклин позволение да обявявам тези негови последни откровения, които сякаш бяха за предишното, само че все пак в тях прозираха и доста препратки към най-парливото ни настояще... Публикацията излезе в „ Барикада ”.
На възпоменателната вечер в Клуб „ Журналист ” описах и за едно друго, по-ранно посещение в дома на Джеки, когато при започване на 2022-р отидохме при него дружно с колежката испанистка Мария Пачкова, с цел да му връчим присъденото му от нашето Сдружение на испаноговорещите публицисти в България (СИЖБ) почетно отличие „ Обединител на култури ”. Тогава направихме и видеозапис с него, който е включен в общия филм с всички насители на награди на СИЖБ за 2021 година
Джеки беше в чудесно въодушевление при онази наша среща. Прие ни в кабинета си, изпълнен със фотоси, книги, креативен и държавни оценки, мемоари. Говорихме си за испанския език в България и за историческите му носители у нас – прокудените от Испания през 1492 година сефарадски евреи, открили се на Балканите и съхранили оня остарял испански в своя обичаен език ладино или джудезмо. Малко преди тогавашната ни среща Джеки беше получил и висок кралски медал за цивилен заслуги от испанския дипломат у нас Н. Пр. Алехандро Поланко – следващото задгранично самопризнание измежду многочислените ордени, медали, награди и от други страни.
Нашето отличие „ Обединител на култури ” го зарадва най-много с наименованието си и посланието си – тъй като в действителност е мъчно да се откри на българския креативен хоризонт по-голям обединител на култури от Джеки, цялостен живот хвърлял мостове посред им с човечност, великодушие, ярък морал. Именно това, което така ни липсва през днешния ден, посред войните и омразата.
Възпоменателната вечер в Клуб „ Журналист ” продължи с разгорещено изявление на Елена Димитрова , телевизионна журналистка и общоприет шеф на кинофестивала „ Славянаска приказка ”. Тя е българка, родена в Русия, която живее у нас от 19 години със брачна половинка си проф. Димитър Димитров, също приключил ВГИК като Анжел Вагенщайн и добър другар с него.
Елена Димитрова описа, че преди три години, когато Джеки е бил на 98 година, е имала щастието да вземе дълго три и половина часа изявление с него, което е било записано и на видео. След като той си отишъл на 29 юни т. година, дружно с оператора решили да създадат от неповторимия видеоматериал филм за Джеки. Направили го и той бил показан на фестивала „ Славянска приказка ”. Във кино лентата приказва единствено Вагенщайн. Другият тон е написана особено за продукцията музика. Елена Димитрова изрази предпочитание филмът да бъде показан и на по-широка българска аудитория, с подобаваща премиера. Предложението ѝ бе посрещнато с утвърждение от всички присъстващи, а Ивайло Диманов сподели, че Клуб „ Журналист може семейства на такава премиера.
Емил Бехар от списание „ Ново време ”, което неведнъж е отпечатвало публицистични публикации на Анжел Вагенщайн, напомни по какъв начин още след кончината му измежду неговите другари непринудено се е родила концепцията, че ще се съберат в негова памет таман точно на 101-ия му рожден ден на 17 октомври, както той постоянно ги е събирал приживе.
Емил описа също за първата им бегла среща с Джеки още през 1975 година, когато и двамата почивали със фамилиите си в хотел в Пампорово. От 1990-та стартира интенизвното им другарство в политическото и културно лоно на Българска социалистическа партия. И Бехар става директен очевидец с каква самоотверженост се раздава Вагенщайн за левия си блян.
„ Джеки би трябвало да остане като образец за идващите генерации. Затова, мисля си, както създадохме премия за литература на името на Валери Петров и премия за публицистика на името на Стефан Продев, в реда на нещата е да учредим и премия на името на Анжел Вагенщайн. Не за кино, не за литература или журналистика, тъй като творчеството беше многообразно. По-скоро може би премия за хуманизъм и за превъзмогване на омразата в нашето общество, ” сподели Емил Бехар. Предложението му бе посрещнато с овации.
Той добави и още едно – да се издирят публицистичните изявления на Джеки през годините, които са разпилени из рзлични издания, да се съберат на едно място, може и в раздел на уеб страницата на „ Ново време ”, с цел да бъде налично и неговото публицистично слово за всички, които желаят да се допрян до огъня му. Това също бе въодушевено подкрепено от публиката.
Във възпоменателната вечер за Анжел Вагенщайн на три пъти бяха включени и фрагменти от американския документален филм на режисьорката Андреа Саймън от 2017 година „ Изкуството е оръжие ”, отдаден на нашия Джеки във връзка 95-годишнината от рождението му.
В един от фрагментите Джеки споделя:
„...Това бъдеще сме го имали в предишното. Този котел, който в този момент ври, отново ще роди нещо ново. То няма да бъде оня социализъм. Но няма да бъде и оня фашизъм. Социализмът с всичките си дефекти и пороци, с грешките и греховете си, беше ясна структура. Събаряш я, само че не знаеш какво да направиш с остатъците от тая структура. Съборил си една постройка, само че не ти е ясно по какъв начин ще наподобява новата, реставрираната. Единият прозорец е от остарялата постройка, другият прозорец е бароков, трети прозорец е просто дупка, тъй като не знаят какво да турят. Покривът още напълно не е изработен и тече. От там идват и носталгиите. В момента се приказва за носталгия към социализма на всички места.
В израелския Кнесет някой голословно се изрича, че „ Титаник ”-ът на социализма бил потопен в океана. На което Икхак Рабин споделя: вижте какво, социализмът не е „ Титаник ”, социализмът е самият океан.
Само знайте едно – там, където политическите планове са лишени от значимия детайл, наименуван независимост, те са обречени. ”
Абонирайте се за новия ни Youtube канал: https://www.youtube.com/@aktualenpogled/videos
Абонирайте се за нашия Ютуб канал: https://www.youtube.com/@user-xp6re1cq8h
и за канала ни в Телеграм: https://t.me/pogled
Влизайте непосредствено в сайта https://www.pogled.info .
Споделяйте в профилите си, с другари, в групите и в страниците. По този метод ще преодолеем рестриктивните мерки, а хората ще могат да доближат до различната позиция за събитията!?
Източник: pogled.info
КОМЕНТАРИ