Шоу: Дивна в ексклузивна изповед за първи път след катастрофата с Кристин, разказа ужасяващи неща!
На 12 март тази година певицата Дивна катастрофира тежко на пътя Русе - София, а в колата с нея бе и моделът Кристин Илиева, която пострада съществено и след серия от интервенции продължава своето дълго възобновяване, написа " Шоу ".
Най-трудно и за двете девойки обаче е да излекуват не физическите рани, а душeвността си от преживения смут. Неотдавна Кристин даде своето първо тв изявление след случая, в което сподели, че е дала прошка на приятелката си, макар че към момента е нужно време връзките им да се възстановят. Дивна не е давала изявленията до момента. Прави го за първи път и то пред в. " ШОУ " с ясната настройка, че до момента в който не събере още веднъж всички късчета от пъзела на живота си, той няма по какъв начин да стартира да се случва пълноценно. Едно от тях са моментите, в които схваща, че с всеки минал ден приятелката й Кристин става все по-добре. Това е по този начин може би тъй като другарството сред двете девойки се оказва толкоз мощно, че даже сходен нечовечен случай не е кадърен да го помрачи.
Преди два месеца с Дивна се свързва тв водещата Миглена Ангелова – с цел да поговорят и да я предложения да поддържа идеята на Национално придвижване „ Овация за виновни млади водачи ”, чийто уредник и основател е. Двете организират близо двучасов откровен и безпределно персонален диалог, който безусловно раздрусва Дивна. Впоследствие тя приема да стане дипломат на идеята. „ Реших да се включа в „ Авто Овация ” не тъй като мога да споделям кое е вярно и кое не, а с цел да дам своето обръщение към хората – в случай че могат, в действителност всякога, когато се качат в колата си и сложат колана, да осъзнаят, че би трябвало да са признателни за това, че могат да го вършат всеки един ден ”, споделя младата певица, която преди случая е била постоянно доста виновен и деликатен водач. „ С това смешка не трябва. Но в този момент възприятието, с което правя оценка живота, е друго. Ако човек гледа кардинално на нещо единствено от позиция на отговорността, това е по-скоро задължаващо, само че в случай че го прави с метода, че има опцията да го прави и че всичко ще бъде наред, би било тотално друго ”.
- Дивна, от жестокия автоинцидент преди няколко месеца насам ти безусловно се изолира от живота, оставяйки на болката и страха да владеят напълно душата ти. Как излезе от това възприятие?
- Наистина се бях изолирала тотално от живота. Не виждах смисъл в нищо, само мисълта по какъв начин е Кристин и че се оправя малко по-малко ме крепеше. Осъзнах, че в действителност не всичко е под наш надзор, макар че шофирането в едно обикновено човешко определение, е един тип практикуване на надзор от човек върху машина. Заради това е доста елементарно да кажем, че този или оня водач е предизвикал дадена злополука. Самата аз разсъждавах по същия метод месеци наред след моята злополука. И точно това ме събори най-вече. Но преди два месеца, откакто организирах един диалог с Меги (Миглена Ангелова, б.а.), това, което си казахме, се оказа доста основен миг за моя психологичен рестарт. Още когато я чух в началото по телефона, усетих една поддръжка, която до този миг не бях усещала доста месеци. Подкрепа, която ми сподели, че
не всеки може да те съди и замерва с остри камъни и думи
тъй като ти също си човек. Тя беше първият човек, който ми сподели тази позиция и ми оказа помощ да спра да се самообвинявам. При живия си диалог с нея думите й съумяха да ми върнат ужасно доста вярата, че нещата се случват с причина в този живот. И повода постоянно е добра, въпреки и събитията на първо четене да наподобяват не неприятни, а напряко ужасни. Благодарение на Меги, на времето, което мина, на всичко, което прочетох и дребните диалози, които съм имала и с други хора, съумях да осъзная, че в някои обстановки ние не можем да направляваме напълно това, което се случва. Има доста външни фактори, за които човек даже не допуска, че могат да рефлектират върху него, и в съответния миг да наредят подобен пъзел, в който даже да нямаш време за реакция. Имах потребност да съумея да превключа копчето и се надявам да се върна отново, само че към този момент към усъвършенстваната си версия.
- Казваш, че към този момент си пренаредила пъзела, по този начин ли? Кои са нещата, които ти убягваха преди?
- Вече мога да погледна картинката в профил. Да си дам сметка, че бурята, която се случи, беше преекспонирана грубо дотам, че излезе отвън всевъзможни естествени граници, беше изкуствено основана. Всъщност нещата са доста по-прости. Голяма част от изказванията в общественото пространство бяха тотално измислени. Но за мен за жалост това бе капчицата, която преля чашата с възприятие за виновност! В началото някак успявах да се държа, да отстраня този звук, тъй като за мен беше и продължава да бъде най-важно Кристин да оздравее и всичко да бъде наред с нея. В един миг обаче стана невероятно, тъй като случката се трансформира в такава всеобща покруса, в нещо като притегателно за всевъзможни обвинявания. Станах виновна даже за неща, над които нямам власт. А в действителност историята е тази – имаше доста неприятна преживелица, само че всичко лека-полека се подрежда, пъзелчето се пренарежда и върви към напредък. И към този момент сме съвсем на финалната права.
- С кого? С Кристин ли?
- Да. С нея непрестанно си поддържаме връзка. Говорим си за тези неща. Подкрепяме се, когато се почувстваме по-слаби духом и в действителност това е най-важно в цялата обстановка, а не всичко останало. Фактът, че сме живи, е задоволително индикативен, че обстановката има и ще има добър свършек.
- А съумя ли да се оправиш с възприятието си за виновност или най-малко да го трансформираш в посока, която да не е нездравословна за теб?
- Дълго време се усещах доста безсилна, което ме влудяваше. Искаше ми се, надали не, да мога като с магическа пръчка да оправя всичко и никой да не страда. Най-много ме тровеше мисълта, че не мога да го направя. Не си позволявах даже и една усмивка, тъй като изпитвах виновност, че не съм почтена да се усмихвам. Кристин е човек, който доста обичам и на който доста държа, и тъкмо тази страст ме владееше през цялото това време, както и продължава. Да не приказваме за това, че и моето, и нейното семейство, изстрадаха ужасно доста около цялата обстановка, даже доста повече от метода, по който обстановката владее нас. Това да гледаш в профил тъгата на най-близкия си човек и да не можеш да направиш нищо, е доста грубо. При мен тази промяна на възприятието за виновност лиши месеци.
Първите четири ми бяха сериозни
До края на лятото отказвах да приема, че има живот оттук насетне. Бях отписала сама себе си, макар че непрекъснато се осведомих по какъв начин върви възобновяване на Криси. Чувствах, че не заслужавам да върша, каквото и да е, даже да пребивавам. И това беше моята съществена и огромна битка, която в действителност продължава и до през днешния ден, ще я има постоянно. Най-голямото тестване е да успееш да преодолееш себе си, с цел да можеш да минеш от другата страна, да видиш позитивите на всяка една обстановка.
- Кои са позитивите, за които се пребори да достигнеш?
- Четох доста за духовното израстване и това се оказа основно, с цел да съумея да прозра, че не сме Господ и че всяко нещо се случва с добра причина. Във времето до момента аз не съм се срещала с чак толкоз доста хора. Бях изолирана. А и огромна част от хората, които преди случая бяха към мен, след него избраха да избягат. Срещах значително неодобрителни погледи в редките моменти, когато излизах на открито, с цел да си разходя кучето да вземем за пример. И си дадох сметка какъв брой постоянно и какъв брой доста хората са привикнали да съдят. И то да съдят прекомерно строго другите, до момента в който чакат състрадание и схващане към себе си.
- Да, хората съдят елементарно и нормално в такива моменти са надалеч от смисъла на поговорката: „ Да хвърли камък този, който не бърка ”. Но пък това не ти ли оказа помощ да отсееш лицата от маските към себе си?
- Да, беше тъкмо по този начин, и то по доста жесток метод. Това съдене в действителност се случва елементарно и първосигнално. Винаги съм знаела, че хората, на които мога да разгадавам, са фамилията ми, само че в този момент го усетих даже още повече, с всяка клетка на тялото. В живота ми се появиха и хора, които в никакъв случай не съм познавала, само че те пристигнаха в точния миг. Като Меги да вземем за пример. Бих споделила даже, че Господ ми ги изпраща. Имах потребност да се ошлайфвам, да изгладя ръбчетата, да изчистя всевъзможни ненужни настройки за живота.
- А евентуално и огромно количество „ познати и другари ”?
- О, да. Много. От приятелите ми единствено двама души бяха на телефона дружно с мен, когато имах потребност. Аз постоянно съм успявала да селектирам приятелския си кръг до пръстите на двете си ръце, само че в този миг даже те много се редуцираха. И това също е показателно за настройката ни за света, за това по какъв начин поддържаме връзка с хората и какво сме подготвени да приемем. Ако би трябвало да бъда оптимално почтена с теб, в първите дни след случая, телефонът ми безусловно гърмеше от позвънявания, само че аз усетих това отношение от множеството хора по-скоро като любознание, даже двуличие – един тип се чувстваш задължен да окажеш някаква морална поддръжка към някого, която дори не е откровена. Имаше обаче и такива хора, които бяха откровени с мен.
Много оцених тези, които не ми звъняха в този миг
тъй като не знаех какво да им кажа. Те просто ми написаха, че са до мен и че всичко ще бъде наред, без да ме питат по какъв начин съм и какво тъкмо е станало. За мен това е поддръжката – просто да покажеш на човек, че можеш да бъдеш до него, когато той има потребност. Доста време ме болеше, може би тъй като съм била постоянно доста отворена към хората, желала съм да виждам единствено положителното в тях, била съм с чисти планове. Но в този момент разбрах, че хората са си такива, не мога да им се дразня, не мога и да ги трансформира. Въпросът е да не се афектирам толкоз, че даден човек подхожда по избран метод, тъй като той пък може и да не е имал подобен опит досега и да му е непознато умеенето да подхожда съответно.
- Често ли се връщаш в мислите си все още на случая? Нали споделят, че човек побеждава страха си тогава, когато се изправи против него…
- Същото си казахме и с психолозите, с които приказвам – че няма по какъв начин да преодолееш даден боязън, в случай че го избягваш. А мен този боязън ме контролираше напълно. В началото беше безусловно парализиращ, най-големият ми зложелател. Все още ме е боязън, тъй като щом седна в кола, спомените незабавно се отключват – изключително когато ми се постанова да пътувам по същия този път, на който се случи случая. Всеки път, когато това се случва, ми е пъклен тежко. Дори да се возя в рейс (както в последно време предпочитам), мястото на случая си е все по този начин там и ми приказва. Въпреки че аз по всякакъв начин се старая към този момент да мисля единствено за хубави неща. Всъщност аз започнах да се усещам по-добре, когато Криси стартира да се усеща по-добре. Когато и връзката ни стартира да звучи по-естествена, тъй като имаше интервал на доста неловки чувства посред ни, което е изцяло обикновено след сходна преживелица.
- Кога видя Кристин за първи път след случая?
- Истината е, че ме позволиха да отида при нея чак към седмица и нещо след злополуката. Аз желаех да остана още същата вечер в болничното заведение в Плевен, където я одобриха в началото, само че нея на идващия ден я трансферираха във ВМА в София и оттова насетне други фактори ми попречиха да отида незабавно при нея, както желаех. Казаха ми, че е добре тази среща да се случи чак след седмица. В тази седмица аз всеки ден умирах малко по малко… поради възприятието на неведение и изтощение. Когато видях Кристин за първи път, бях доста обезпокоена. Бях се подготвила за най-лошото.
- Какво имаш поради под най-лошото?
- Че Криси няма да ми разреши да бъда до нея в този миг. Но когато се видяхме, бяхме съвсем цели два дни дружно. Всъщност тогава тя бе тази, която ми даде пъклен доста кураж.
- Тя на теб? А не обратното…
- Да, тя, извънредно мощен човек е. И е най-ключовият ми подстрекател в цялата тази обстановка. Може би при различен човек на нейното място реакцията щеше да е друга. Докато бяхме дружно,
тя ми споделяше: „ Диване, няма да те оставя! ”,
а аз не знаех какво да кажа. Само усещах един продан на същинска другарска обич. Казах й, че в случай че има потребност да излее нещо от себе си, което се е натрупало, дано го направи върху мен. Впоследствие я трансферираха за лекуване в Турция. Бях подготвена да отида и там, приказвах и със фамилията й, само че те ме посъветваха просто да дам на Криси малко време.
- Усети ли тогава същия този боязън в нея, с който се бориш и ти към момента?
- Всъщност колкото повече време минава, толкоз повече този боязън стартира да те обзема, да ти въздейства, да отслабваш духом. Смятам, че и при двете ни най-големият потрес пристигна месец и нещо след самата злополука. Тогава се случиха и паник офанзивите.
- Паник офанзивите се случват и на теб, и на Кристин, нали по този начин? Ти съумя ли да ги преодолееш?
- Да, и на двете. Психиката ни беше болна. Видях в очите на Кристин същият този завладяващ боязън от това какво ще се случи, дали ще можем да го преодолеем. Но за разлика от мен, тя съумя да го пребори по-бързо или най-малко по-истински, тъй като аз, колкото и да си споделях, че реакциите ми са плод на страха, в действителност го виждах по същия метод, по който го представяха медиите – а техните разкази бяха брутално преекспонирани.
- Направила си специфичен подарък на Кристин – една ария, която се оказва съдбовна в посланието си… Разкажи ми за това.
- Да (насълзяват й се очите). Написах тази ария предишното лято – текст и музика. Тя е с лечебен темперамент, тъй като тогава имах потребност от различен вид мотивация и песента безусловно се изля от мен. И не мога, просто не мога да си обясня по какъв начин съм написала песента по този начин, че в този момент тя да пресъздава толкоз тъкмо моментната обстановка. Песента подготвя всеки, който я слуша, да почувства, че постоянно има вяра и всичко, което ни сервира животът, е за да ни направи по-добри и по-силни – и че постоянно има смисъл да продължаваме напред. Странното е, че Криси я чу още предходната зима и ужасно доста я хареса. Впоследствие се случи тази злополука и месеци по-късно, когато си я пуснах още веднъж у дома, не можех да си обясня по какъв начин тази ария съответствува в посланието си с нашата обстановка. Точно на рождения й ден почувствах доста мощно, че би трябвало да я изпратя на Криси с пожеланието, че й я правя подарък с цялата си обич. Написах й също, че още веднъж не е инцидентно това, че по този начин са се случили нещата, че можем сега двете да я слушаме, да си поплачем и да продължим с усмивка към бъдещето.
- Нямаш желание да се отказваш от музиката, нали?
- Истината е, че имаше подобен миг, в който си мислех да го направя. Той продължи много време. Преди седмица обаче се престраших и направих първата си изява на сцена след случая – на благотворителен концерт в Русе. Беше доста ужасно, тъй като имах възприятието, че като че ли в действителност стъпвам за първи път на сцената. Не знаех по какъв начин ще реагират хората, тъй като аз не преставам да си мисля, че те ме възприемат с облика, който ми сътвориха медиите. Но се оказа, че в действителност въобще не е по този начин.
Хората ми написаха по-късно, че никой не ме ненавижда
че такива неща се случват на всеки и че доста им липсвам. Разбира се, имаше и нападателни мнения, които даже и да не искаш да допуснеш до себе си, отново ти въздействат по някакъв метод. Но е реалност, че аз съумях да се усмихна, което бе основен миг за мен. Размърдаха ми сърцето, стоплиха ми душата. Хората ми демонстрираха, че не ме съдят и че ме чакат, което ми даде и идващото късче от пъзела, с цел да ставам по-готова и по-готова. В началото обаче не можех да си показва, че ще продължа освен с музиката, само че и с живота си – усещах, че съм разочаровала прекомерно доста хора, които са ме подкрепяли и харесвали.
- Всъщност не си. Певицата Дивна не е разочаровала никого с музиката си. А индивидът не е по-различен от всеки различен, който не е ваксиниран от неточности в живота си.
- Да… може би си права. Но визията за известните персони е събирателна – от техния професионален и персонален свят. Освен това дълго време аз не чувах музика в ушите си, както бе преди случая. Нямах нищо в сърцето си с изключение на отрицателна болежка и виновност. Как да искаш да правиш музика, откакто тя би трябвало да кара хората да се усещат по-добре?! Доста време нямах никакъв взор за това, че мога да продължа напред, само че лека-полека животът ми даде условия и хора, които ми помогнаха още един път да осъзная, че музиката е това, с което мога да бъда потребна на хората. Освен това дадох обещание на Меги, че ще се кача още веднъж на сцената.
- А в този момент ще обещаеш и на мен, че още веднъж ще шофираш колата си – съобразително и деликатно!
- (Усмихва се.) Ами… Дай Боже да се случи. Обещавам ти. Иска ми се още веднъж да усетя, че мога да го направя, имам вяра, че ще се получи. Въпреки че съм млада на години, ми се е наложило поради специалността ми да навъртя хиляди километри, изключително през последните две години. Много желая да усещам още веднъж предпочитание да се любувам на шофирането.
Интервю на Анелия ПОПОВА
Най-трудно и за двете девойки обаче е да излекуват не физическите рани, а душeвността си от преживения смут. Неотдавна Кристин даде своето първо тв изявление след случая, в което сподели, че е дала прошка на приятелката си, макар че към момента е нужно време връзките им да се възстановят. Дивна не е давала изявленията до момента. Прави го за първи път и то пред в. " ШОУ " с ясната настройка, че до момента в който не събере още веднъж всички късчета от пъзела на живота си, той няма по какъв начин да стартира да се случва пълноценно. Едно от тях са моментите, в които схваща, че с всеки минал ден приятелката й Кристин става все по-добре. Това е по този начин може би тъй като другарството сред двете девойки се оказва толкоз мощно, че даже сходен нечовечен случай не е кадърен да го помрачи.
Преди два месеца с Дивна се свързва тв водещата Миглена Ангелова – с цел да поговорят и да я предложения да поддържа идеята на Национално придвижване „ Овация за виновни млади водачи ”, чийто уредник и основател е. Двете организират близо двучасов откровен и безпределно персонален диалог, който безусловно раздрусва Дивна. Впоследствие тя приема да стане дипломат на идеята. „ Реших да се включа в „ Авто Овация ” не тъй като мога да споделям кое е вярно и кое не, а с цел да дам своето обръщение към хората – в случай че могат, в действителност всякога, когато се качат в колата си и сложат колана, да осъзнаят, че би трябвало да са признателни за това, че могат да го вършат всеки един ден ”, споделя младата певица, която преди случая е била постоянно доста виновен и деликатен водач. „ С това смешка не трябва. Но в този момент възприятието, с което правя оценка живота, е друго. Ако човек гледа кардинално на нещо единствено от позиция на отговорността, това е по-скоро задължаващо, само че в случай че го прави с метода, че има опцията да го прави и че всичко ще бъде наред, би било тотално друго ”.
- Дивна, от жестокия автоинцидент преди няколко месеца насам ти безусловно се изолира от живота, оставяйки на болката и страха да владеят напълно душата ти. Как излезе от това възприятие?
- Наистина се бях изолирала тотално от живота. Не виждах смисъл в нищо, само мисълта по какъв начин е Кристин и че се оправя малко по-малко ме крепеше. Осъзнах, че в действителност не всичко е под наш надзор, макар че шофирането в едно обикновено човешко определение, е един тип практикуване на надзор от човек върху машина. Заради това е доста елементарно да кажем, че този или оня водач е предизвикал дадена злополука. Самата аз разсъждавах по същия метод месеци наред след моята злополука. И точно това ме събори най-вече. Но преди два месеца, откакто организирах един диалог с Меги (Миглена Ангелова, б.а.), това, което си казахме, се оказа доста основен миг за моя психологичен рестарт. Още когато я чух в началото по телефона, усетих една поддръжка, която до този миг не бях усещала доста месеци. Подкрепа, която ми сподели, че
не всеки може да те съди и замерва с остри камъни и думи
тъй като ти също си човек. Тя беше първият човек, който ми сподели тази позиция и ми оказа помощ да спра да се самообвинявам. При живия си диалог с нея думите й съумяха да ми върнат ужасно доста вярата, че нещата се случват с причина в този живот. И повода постоянно е добра, въпреки и събитията на първо четене да наподобяват не неприятни, а напряко ужасни. Благодарение на Меги, на времето, което мина, на всичко, което прочетох и дребните диалози, които съм имала и с други хора, съумях да осъзная, че в някои обстановки ние не можем да направляваме напълно това, което се случва. Има доста външни фактори, за които човек даже не допуска, че могат да рефлектират върху него, и в съответния миг да наредят подобен пъзел, в който даже да нямаш време за реакция. Имах потребност да съумея да превключа копчето и се надявам да се върна отново, само че към този момент към усъвършенстваната си версия.
- Казваш, че към този момент си пренаредила пъзела, по този начин ли? Кои са нещата, които ти убягваха преди?
- Вече мога да погледна картинката в профил. Да си дам сметка, че бурята, която се случи, беше преекспонирана грубо дотам, че излезе отвън всевъзможни естествени граници, беше изкуствено основана. Всъщност нещата са доста по-прости. Голяма част от изказванията в общественото пространство бяха тотално измислени. Но за мен за жалост това бе капчицата, която преля чашата с възприятие за виновност! В началото някак успявах да се държа, да отстраня този звук, тъй като за мен беше и продължава да бъде най-важно Кристин да оздравее и всичко да бъде наред с нея. В един миг обаче стана невероятно, тъй като случката се трансформира в такава всеобща покруса, в нещо като притегателно за всевъзможни обвинявания. Станах виновна даже за неща, над които нямам власт. А в действителност историята е тази – имаше доста неприятна преживелица, само че всичко лека-полека се подрежда, пъзелчето се пренарежда и върви към напредък. И към този момент сме съвсем на финалната права.
- С кого? С Кристин ли?
- Да. С нея непрестанно си поддържаме връзка. Говорим си за тези неща. Подкрепяме се, когато се почувстваме по-слаби духом и в действителност това е най-важно в цялата обстановка, а не всичко останало. Фактът, че сме живи, е задоволително индикативен, че обстановката има и ще има добър свършек.
- А съумя ли да се оправиш с възприятието си за виновност или най-малко да го трансформираш в посока, която да не е нездравословна за теб?
- Дълго време се усещах доста безсилна, което ме влудяваше. Искаше ми се, надали не, да мога като с магическа пръчка да оправя всичко и никой да не страда. Най-много ме тровеше мисълта, че не мога да го направя. Не си позволявах даже и една усмивка, тъй като изпитвах виновност, че не съм почтена да се усмихвам. Кристин е човек, който доста обичам и на който доста държа, и тъкмо тази страст ме владееше през цялото това време, както и продължава. Да не приказваме за това, че и моето, и нейното семейство, изстрадаха ужасно доста около цялата обстановка, даже доста повече от метода, по който обстановката владее нас. Това да гледаш в профил тъгата на най-близкия си човек и да не можеш да направиш нищо, е доста грубо. При мен тази промяна на възприятието за виновност лиши месеци.
Първите четири ми бяха сериозни
До края на лятото отказвах да приема, че има живот оттук насетне. Бях отписала сама себе си, макар че непрекъснато се осведомих по какъв начин върви възобновяване на Криси. Чувствах, че не заслужавам да върша, каквото и да е, даже да пребивавам. И това беше моята съществена и огромна битка, която в действителност продължава и до през днешния ден, ще я има постоянно. Най-голямото тестване е да успееш да преодолееш себе си, с цел да можеш да минеш от другата страна, да видиш позитивите на всяка една обстановка.
- Кои са позитивите, за които се пребори да достигнеш?
- Четох доста за духовното израстване и това се оказа основно, с цел да съумея да прозра, че не сме Господ и че всяко нещо се случва с добра причина. Във времето до момента аз не съм се срещала с чак толкоз доста хора. Бях изолирана. А и огромна част от хората, които преди случая бяха към мен, след него избраха да избягат. Срещах значително неодобрителни погледи в редките моменти, когато излизах на открито, с цел да си разходя кучето да вземем за пример. И си дадох сметка какъв брой постоянно и какъв брой доста хората са привикнали да съдят. И то да съдят прекомерно строго другите, до момента в който чакат състрадание и схващане към себе си.
- Да, хората съдят елементарно и нормално в такива моменти са надалеч от смисъла на поговорката: „ Да хвърли камък този, който не бърка ”. Но пък това не ти ли оказа помощ да отсееш лицата от маските към себе си?
- Да, беше тъкмо по този начин, и то по доста жесток метод. Това съдене в действителност се случва елементарно и първосигнално. Винаги съм знаела, че хората, на които мога да разгадавам, са фамилията ми, само че в този момент го усетих даже още повече, с всяка клетка на тялото. В живота ми се появиха и хора, които в никакъв случай не съм познавала, само че те пристигнаха в точния миг. Като Меги да вземем за пример. Бих споделила даже, че Господ ми ги изпраща. Имах потребност да се ошлайфвам, да изгладя ръбчетата, да изчистя всевъзможни ненужни настройки за живота.
- А евентуално и огромно количество „ познати и другари ”?
- О, да. Много. От приятелите ми единствено двама души бяха на телефона дружно с мен, когато имах потребност. Аз постоянно съм успявала да селектирам приятелския си кръг до пръстите на двете си ръце, само че в този миг даже те много се редуцираха. И това също е показателно за настройката ни за света, за това по какъв начин поддържаме връзка с хората и какво сме подготвени да приемем. Ако би трябвало да бъда оптимално почтена с теб, в първите дни след случая, телефонът ми безусловно гърмеше от позвънявания, само че аз усетих това отношение от множеството хора по-скоро като любознание, даже двуличие – един тип се чувстваш задължен да окажеш някаква морална поддръжка към някого, която дори не е откровена. Имаше обаче и такива хора, които бяха откровени с мен.
Много оцених тези, които не ми звъняха в този миг
тъй като не знаех какво да им кажа. Те просто ми написаха, че са до мен и че всичко ще бъде наред, без да ме питат по какъв начин съм и какво тъкмо е станало. За мен това е поддръжката – просто да покажеш на човек, че можеш да бъдеш до него, когато той има потребност. Доста време ме болеше, може би тъй като съм била постоянно доста отворена към хората, желала съм да виждам единствено положителното в тях, била съм с чисти планове. Но в този момент разбрах, че хората са си такива, не мога да им се дразня, не мога и да ги трансформира. Въпросът е да не се афектирам толкоз, че даден човек подхожда по избран метод, тъй като той пък може и да не е имал подобен опит досега и да му е непознато умеенето да подхожда съответно.
- Често ли се връщаш в мислите си все още на случая? Нали споделят, че човек побеждава страха си тогава, когато се изправи против него…
- Същото си казахме и с психолозите, с които приказвам – че няма по какъв начин да преодолееш даден боязън, в случай че го избягваш. А мен този боязън ме контролираше напълно. В началото беше безусловно парализиращ, най-големият ми зложелател. Все още ме е боязън, тъй като щом седна в кола, спомените незабавно се отключват – изключително когато ми се постанова да пътувам по същия този път, на който се случи случая. Всеки път, когато това се случва, ми е пъклен тежко. Дори да се возя в рейс (както в последно време предпочитам), мястото на случая си е все по този начин там и ми приказва. Въпреки че аз по всякакъв начин се старая към този момент да мисля единствено за хубави неща. Всъщност аз започнах да се усещам по-добре, когато Криси стартира да се усеща по-добре. Когато и връзката ни стартира да звучи по-естествена, тъй като имаше интервал на доста неловки чувства посред ни, което е изцяло обикновено след сходна преживелица.
- Кога видя Кристин за първи път след случая?
- Истината е, че ме позволиха да отида при нея чак към седмица и нещо след злополуката. Аз желаех да остана още същата вечер в болничното заведение в Плевен, където я одобриха в началото, само че нея на идващия ден я трансферираха във ВМА в София и оттова насетне други фактори ми попречиха да отида незабавно при нея, както желаех. Казаха ми, че е добре тази среща да се случи чак след седмица. В тази седмица аз всеки ден умирах малко по малко… поради възприятието на неведение и изтощение. Когато видях Кристин за първи път, бях доста обезпокоена. Бях се подготвила за най-лошото.
- Какво имаш поради под най-лошото?
- Че Криси няма да ми разреши да бъда до нея в този миг. Но когато се видяхме, бяхме съвсем цели два дни дружно. Всъщност тогава тя бе тази, която ми даде пъклен доста кураж.
- Тя на теб? А не обратното…
- Да, тя, извънредно мощен човек е. И е най-ключовият ми подстрекател в цялата тази обстановка. Може би при различен човек на нейното място реакцията щеше да е друга. Докато бяхме дружно,
тя ми споделяше: „ Диване, няма да те оставя! ”,
а аз не знаех какво да кажа. Само усещах един продан на същинска другарска обич. Казах й, че в случай че има потребност да излее нещо от себе си, което се е натрупало, дано го направи върху мен. Впоследствие я трансферираха за лекуване в Турция. Бях подготвена да отида и там, приказвах и със фамилията й, само че те ме посъветваха просто да дам на Криси малко време.
- Усети ли тогава същия този боязън в нея, с който се бориш и ти към момента?
- Всъщност колкото повече време минава, толкоз повече този боязън стартира да те обзема, да ти въздейства, да отслабваш духом. Смятам, че и при двете ни най-големият потрес пристигна месец и нещо след самата злополука. Тогава се случиха и паник офанзивите.
- Паник офанзивите се случват и на теб, и на Кристин, нали по този начин? Ти съумя ли да ги преодолееш?
- Да, и на двете. Психиката ни беше болна. Видях в очите на Кристин същият този завладяващ боязън от това какво ще се случи, дали ще можем да го преодолеем. Но за разлика от мен, тя съумя да го пребори по-бързо или най-малко по-истински, тъй като аз, колкото и да си споделях, че реакциите ми са плод на страха, в действителност го виждах по същия метод, по който го представяха медиите – а техните разкази бяха брутално преекспонирани.
- Направила си специфичен подарък на Кристин – една ария, която се оказва съдбовна в посланието си… Разкажи ми за това.
- Да (насълзяват й се очите). Написах тази ария предишното лято – текст и музика. Тя е с лечебен темперамент, тъй като тогава имах потребност от различен вид мотивация и песента безусловно се изля от мен. И не мога, просто не мога да си обясня по какъв начин съм написала песента по този начин, че в този момент тя да пресъздава толкоз тъкмо моментната обстановка. Песента подготвя всеки, който я слуша, да почувства, че постоянно има вяра и всичко, което ни сервира животът, е за да ни направи по-добри и по-силни – и че постоянно има смисъл да продължаваме напред. Странното е, че Криси я чу още предходната зима и ужасно доста я хареса. Впоследствие се случи тази злополука и месеци по-късно, когато си я пуснах още веднъж у дома, не можех да си обясня по какъв начин тази ария съответствува в посланието си с нашата обстановка. Точно на рождения й ден почувствах доста мощно, че би трябвало да я изпратя на Криси с пожеланието, че й я правя подарък с цялата си обич. Написах й също, че още веднъж не е инцидентно това, че по този начин са се случили нещата, че можем сега двете да я слушаме, да си поплачем и да продължим с усмивка към бъдещето.
- Нямаш желание да се отказваш от музиката, нали?
- Истината е, че имаше подобен миг, в който си мислех да го направя. Той продължи много време. Преди седмица обаче се престраших и направих първата си изява на сцена след случая – на благотворителен концерт в Русе. Беше доста ужасно, тъй като имах възприятието, че като че ли в действителност стъпвам за първи път на сцената. Не знаех по какъв начин ще реагират хората, тъй като аз не преставам да си мисля, че те ме възприемат с облика, който ми сътвориха медиите. Но се оказа, че в действителност въобще не е по този начин.
Хората ми написаха по-късно, че никой не ме ненавижда
че такива неща се случват на всеки и че доста им липсвам. Разбира се, имаше и нападателни мнения, които даже и да не искаш да допуснеш до себе си, отново ти въздействат по някакъв метод. Но е реалност, че аз съумях да се усмихна, което бе основен миг за мен. Размърдаха ми сърцето, стоплиха ми душата. Хората ми демонстрираха, че не ме съдят и че ме чакат, което ми даде и идващото късче от пъзела, с цел да ставам по-готова и по-готова. В началото обаче не можех да си показва, че ще продължа освен с музиката, само че и с живота си – усещах, че съм разочаровала прекомерно доста хора, които са ме подкрепяли и харесвали.
- Всъщност не си. Певицата Дивна не е разочаровала никого с музиката си. А индивидът не е по-различен от всеки различен, който не е ваксиниран от неточности в живота си.
- Да… може би си права. Но визията за известните персони е събирателна – от техния професионален и персонален свят. Освен това дълго време аз не чувах музика в ушите си, както бе преди случая. Нямах нищо в сърцето си с изключение на отрицателна болежка и виновност. Как да искаш да правиш музика, откакто тя би трябвало да кара хората да се усещат по-добре?! Доста време нямах никакъв взор за това, че мога да продължа напред, само че лека-полека животът ми даде условия и хора, които ми помогнаха още един път да осъзная, че музиката е това, с което мога да бъда потребна на хората. Освен това дадох обещание на Меги, че ще се кача още веднъж на сцената.
- А в този момент ще обещаеш и на мен, че още веднъж ще шофираш колата си – съобразително и деликатно!
- (Усмихва се.) Ами… Дай Боже да се случи. Обещавам ти. Иска ми се още веднъж да усетя, че мога да го направя, имам вяра, че ще се получи. Въпреки че съм млада на години, ми се е наложило поради специалността ми да навъртя хиляди километри, изключително през последните две години. Много желая да усещам още веднъж предпочитание да се любувам на шофирането.
Интервю на Анелия ПОПОВА
Източник: petel.bg
КОМЕНТАРИ