Разломно време
Мнозина се пробват да уловят духа на нашето време, да открият и посочат главната линия в светоусещането и държанието на актуалните хора. Тук предлагам някои свои наблюдения и бележки по тематиката. Смятам, че ключ към пояснение на многообразните феномени в днешния комплициран свят може да бъде имащата разнообразни прояви у огромен кръг хора двигателна сила към отделяне. Иначе казано, на мода в този момент е поривът към разделяне. Този подтик към пробутване на разломи се следи както в мисленето и действието на обособените човеци, по този начин и в тези на колективи от друг тип. Ако това е правилно, то условно можем да назовем днешната ера с представката „ раз- ”. Формираните с нейна помощ думи сносно показват това, което се случва с сериозна маса хора в съвременността. Ще дам няколко образеца за този необятно публикуван уклон към фракционизъм, а по-късно ще се опитам да го осмисля.
Да стартираме с движещата му мощ: разочарованието от статуквото. Ала какво в това статукво е недопустимо и против какво следва да се разпалват съвременниците? Най-общо казано, те копнеят да разклатят с наклонност да разтурят наличните цялости с дълготраен образ – обществени системи, структури, институции, организации, държавни формирания, междудържавни съюзи. Предпочитана цел за разцепление са обичайните човешки общности – фамилни, родови, землячески, другарски, професионални, партийни и прочие Повикът на времето е да разбутаме, за да разбием, формите на единение в човешкия живот, изключително тези с непрекъснат градеж и неизменими правила на действие. Характерни негови изрази в сегашното, са: опитите за разграждане на съюзи сред страни – да вземем за пример излизането на Британия от ЕС; разграничаването на обособени страни от многостранни контракти, по които те са страна – да вземем за пример отдръпването на Съединени американски щати от Парижкото съглашение за климата; разнобоят при крайната оценка и отводът да се поддържат към този момент съгласувани в интернационалната общественост съглашения – да вземем за пример на няколко страни, включително нашата, от Конвенцията против домашното насилие; стъпките за разложение с старания за следващо разпускане на към този момент съществуващи интернационалните организации – да вземем за пример на Съединени американски щати и други страни на ЮНЕСКО, и други
Най-често разбъркването и внасянето на разкол в наличните цялости и единства става посредством делене на съставните им детайли до тяхното отчасти или цялостно разчленяване. Разглобяването на действителността носи със себе си скъсване на считани за основополагащи връзки във и сред нещата, а също в самите човешки човеци и общности. Походът към разпадането света на „ светове ” е съпроводен с заличаване хомогенността на самите нови „ универсуми ”, които другояче претендират да са неразложими монади. С други думи казано, този ентусиазъм води до корозия целостта и единството на света, разпокъсването му и в вероятност неговото разрушение.
Разкъсването на цялостите е стимулирано от неприемане на хипотетичната им роля на пречка за свободното деяние на кардинално различаващи се от другояче разтворените в единствата човешки човеци или формираните от тях групи. Поддръжниците му подчертават върху разликата по същина на считаните от тях за разнородни неща, което е било потиснато в границите на цялостите, с оглед удържането на тяхното единение. Движещият им претекст е да изведат на напред във времето разнообразието на явленията в действителността към хората, а и на изявите на лично човешкото съществуване. Средството за реализация на посочения ентусиазъм е аналитичната дарба на нашето мислене. В хода на човешката история тя е усъвършенствана до степен понастоящем да улавя най-дребните елементи и най-фините нюанси в нещата. Нейната задача е да открива спецификата и неповторимостта на деянията на битието. Прекомерното й използване обаче води до намаляване, с наклонност към закърняване, на другата основна мисловната дарба на хората – синтетичната. Абстрахирането от несъществените разлики, намирането на същностните прилики и построяването на умения за основаването на систематизирания, стават все по-рядко следени. Плъзгайки се по повърхността огромна част от съвременниците не развиват заложбата си да вникват в неявните сродства на изглеждащи на пръв взор несъпоставими феномени. Увлечени в преследване на уникалности те престават да търсят сходствата сред нещата. Образно казано, те виждат единствено дърветата, само че не и гората. А това води до тесногръд и килнат взор към действителността, което пък вещае пораждане на съществени опасности за човечеството.
Разкъсването на действителността има за значима последица нейната фрагментация. То води до ерозия и унищожаване на наличните и обрисуване на голям брой нови граници в нея. От друга страна, размножаването на детайлите в действителността провокира нейното усложняване и все по-трудното намиране на обединен взор към протичащите там процеси. Не на последно място, то е съпроводено с раздалечаване на формите на битието. Това е добре видно в областта на човешките взаимоотношения, в която възходящото разногласие и различие прави разлъката сред хората честа, лесна, бърза и безапелационна. Разбягването на индивидите в разнообразни направления спъва тяхното наново събиране, с оглед присъединяване в съгласувани дейности. Все по-трудно става постигането и удържането на към този момент взети решения за взаимното преборване с какъвто и да е проблем от днешните хора. Ала там където липсва непринудено единодушие се намесват принудата и използването на мощ при решение на човешките каузи. Иначе казано, цената на освобождението от „ сковаващите свободното деяние ” цялости и единства в споделения от хората свят, е попадането в ново иго, този път още по-опасно, тъй като при него отсъства опцията на болшинството от хората да вземат участие при вземането на засягащите ги решения. Кръгът се затваря, като „ меката ” власт на болшинството жители, канализирана в класическите институции, се заменя с „ твърда ” на обособени автократи или котерии от техни сподвижници, пренебрегващи нормите на тези „ неефективни ” структури. Мнимата „ тирания ” на обществено излъчените ръководства, с присъщата им организация и правила на действие, е на път да бъде наследена от действителната тирания на случайно настоящи сатрапи и васалите им.
Разделянето основава предпоставки за опълчване сред обособените неща. Затова и не е чудно, че в днешния свят нараства борбата сред хората: обособени човеци, обособени на някакъв симптом общности (полов, етнически, полов, породист, набожен, културен и др.), а и сред страни. Увеличават се подозрителността и нетърпимостта сред хората. Умножават се споровете посред им. От друга страна, все по-трудно става поемането на нови и спазването на остарели задължения. Най-често от това страдат многостранните контракти, учредени върху правилото за еднообразно отнасяне на участниците в тях. Все по-често те са заменяни от сепаративни споразумения, в които някоя от страните търси несподелени с другата облаги, стъпвайки върху своята привилегирована позиция. В основата на наклонността към анулиране на наличните договорености стои отхвърлянето на правилото за тъждество на сключилите ги сътрудници. Оспорва се идентичната полезност на контрагентите – човеци, общности, икономически субекти, страни и прочие Простичко казано, през днешния ден тържествува неприкритият нарцисизъм – личностен, колективен, народен, държавен, цивилизационен. Ориентирът на универсалните човешки полезности в живота на хората, прилаган посредством следване като водещ правилото за съблюдаване на общите за всички хора права и свободи, е все по-често и намерено оспорван. Изглежда, че идентичното отнасяне на хората към този момент не е настоящо. Наблюдава се очевидна или скрита апология на неравенството, придружена с искания за предимство на едни или други човешки човеци или общности. То пък разумно води до поръчки за налагане на владичество над „ по-низшите ” човешки същества, общества, цивилизации.
Увлечението по разцепление на огромна част от съвременниците – и то на имащи доста въздействие в обществения живот, е подбудено от убеждението, че индивидът е кадърен да се оправи независимо с проблемите си или като част от лимитирана група себеподобни. Нарасналите технологически благоприятни условия на човешкия жанр пораждат у немалка част от представителите му самочувствие на властелини в света и упоритост да го подчинят, както и себеподобните си. Протеклият в продължение на хилядолетия развой на индивидуализация през днешния ден намира своята кулминационна точка в претенцията на обособени човеци да надмогнат обществената природа на индивида. Влюбени в личното си его те не помнят, че отвън обществото човек губи своя характерен образ на „ обществено животно ”. Може би имат вяра, че ще станат богове – реализирайки едната от посочените от Аристотел благоприятни условия в сходна обстановка, само че доста по-вероятно е да се върнат към животинското положение – другата алтернатива, показана от гръцкия мъдрец.
Авторът е университетски учител по философия.
Да стартираме с движещата му мощ: разочарованието от статуквото. Ала какво в това статукво е недопустимо и против какво следва да се разпалват съвременниците? Най-общо казано, те копнеят да разклатят с наклонност да разтурят наличните цялости с дълготраен образ – обществени системи, структури, институции, организации, държавни формирания, междудържавни съюзи. Предпочитана цел за разцепление са обичайните човешки общности – фамилни, родови, землячески, другарски, професионални, партийни и прочие Повикът на времето е да разбутаме, за да разбием, формите на единение в човешкия живот, изключително тези с непрекъснат градеж и неизменими правила на действие. Характерни негови изрази в сегашното, са: опитите за разграждане на съюзи сред страни – да вземем за пример излизането на Британия от ЕС; разграничаването на обособени страни от многостранни контракти, по които те са страна – да вземем за пример отдръпването на Съединени американски щати от Парижкото съглашение за климата; разнобоят при крайната оценка и отводът да се поддържат към този момент съгласувани в интернационалната общественост съглашения – да вземем за пример на няколко страни, включително нашата, от Конвенцията против домашното насилие; стъпките за разложение с старания за следващо разпускане на към този момент съществуващи интернационалните организации – да вземем за пример на Съединени американски щати и други страни на ЮНЕСКО, и други
Най-често разбъркването и внасянето на разкол в наличните цялости и единства става посредством делене на съставните им детайли до тяхното отчасти или цялостно разчленяване. Разглобяването на действителността носи със себе си скъсване на считани за основополагащи връзки във и сред нещата, а също в самите човешки човеци и общности. Походът към разпадането света на „ светове ” е съпроводен с заличаване хомогенността на самите нови „ универсуми ”, които другояче претендират да са неразложими монади. С други думи казано, този ентусиазъм води до корозия целостта и единството на света, разпокъсването му и в вероятност неговото разрушение.
Разкъсването на цялостите е стимулирано от неприемане на хипотетичната им роля на пречка за свободното деяние на кардинално различаващи се от другояче разтворените в единствата човешки човеци или формираните от тях групи. Поддръжниците му подчертават върху разликата по същина на считаните от тях за разнородни неща, което е било потиснато в границите на цялостите, с оглед удържането на тяхното единение. Движещият им претекст е да изведат на напред във времето разнообразието на явленията в действителността към хората, а и на изявите на лично човешкото съществуване. Средството за реализация на посочения ентусиазъм е аналитичната дарба на нашето мислене. В хода на човешката история тя е усъвършенствана до степен понастоящем да улавя най-дребните елементи и най-фините нюанси в нещата. Нейната задача е да открива спецификата и неповторимостта на деянията на битието. Прекомерното й използване обаче води до намаляване, с наклонност към закърняване, на другата основна мисловната дарба на хората – синтетичната. Абстрахирането от несъществените разлики, намирането на същностните прилики и построяването на умения за основаването на систематизирания, стават все по-рядко следени. Плъзгайки се по повърхността огромна част от съвременниците не развиват заложбата си да вникват в неявните сродства на изглеждащи на пръв взор несъпоставими феномени. Увлечени в преследване на уникалности те престават да търсят сходствата сред нещата. Образно казано, те виждат единствено дърветата, само че не и гората. А това води до тесногръд и килнат взор към действителността, което пък вещае пораждане на съществени опасности за човечеството.
Разкъсването на действителността има за значима последица нейната фрагментация. То води до ерозия и унищожаване на наличните и обрисуване на голям брой нови граници в нея. От друга страна, размножаването на детайлите в действителността провокира нейното усложняване и все по-трудното намиране на обединен взор към протичащите там процеси. Не на последно място, то е съпроводено с раздалечаване на формите на битието. Това е добре видно в областта на човешките взаимоотношения, в която възходящото разногласие и различие прави разлъката сред хората честа, лесна, бърза и безапелационна. Разбягването на индивидите в разнообразни направления спъва тяхното наново събиране, с оглед присъединяване в съгласувани дейности. Все по-трудно става постигането и удържането на към този момент взети решения за взаимното преборване с какъвто и да е проблем от днешните хора. Ала там където липсва непринудено единодушие се намесват принудата и използването на мощ при решение на човешките каузи. Иначе казано, цената на освобождението от „ сковаващите свободното деяние ” цялости и единства в споделения от хората свят, е попадането в ново иго, този път още по-опасно, тъй като при него отсъства опцията на болшинството от хората да вземат участие при вземането на засягащите ги решения. Кръгът се затваря, като „ меката ” власт на болшинството жители, канализирана в класическите институции, се заменя с „ твърда ” на обособени автократи или котерии от техни сподвижници, пренебрегващи нормите на тези „ неефективни ” структури. Мнимата „ тирания ” на обществено излъчените ръководства, с присъщата им организация и правила на действие, е на път да бъде наследена от действителната тирания на случайно настоящи сатрапи и васалите им.
Разделянето основава предпоставки за опълчване сред обособените неща. Затова и не е чудно, че в днешния свят нараства борбата сред хората: обособени човеци, обособени на някакъв симптом общности (полов, етнически, полов, породист, набожен, културен и др.), а и сред страни. Увеличават се подозрителността и нетърпимостта сред хората. Умножават се споровете посред им. От друга страна, все по-трудно става поемането на нови и спазването на остарели задължения. Най-често от това страдат многостранните контракти, учредени върху правилото за еднообразно отнасяне на участниците в тях. Все по-често те са заменяни от сепаративни споразумения, в които някоя от страните търси несподелени с другата облаги, стъпвайки върху своята привилегирована позиция. В основата на наклонността към анулиране на наличните договорености стои отхвърлянето на правилото за тъждество на сключилите ги сътрудници. Оспорва се идентичната полезност на контрагентите – човеци, общности, икономически субекти, страни и прочие Простичко казано, през днешния ден тържествува неприкритият нарцисизъм – личностен, колективен, народен, държавен, цивилизационен. Ориентирът на универсалните човешки полезности в живота на хората, прилаган посредством следване като водещ правилото за съблюдаване на общите за всички хора права и свободи, е все по-често и намерено оспорван. Изглежда, че идентичното отнасяне на хората към този момент не е настоящо. Наблюдава се очевидна или скрита апология на неравенството, придружена с искания за предимство на едни или други човешки човеци или общности. То пък разумно води до поръчки за налагане на владичество над „ по-низшите ” човешки същества, общества, цивилизации.
Увлечението по разцепление на огромна част от съвременниците – и то на имащи доста въздействие в обществения живот, е подбудено от убеждението, че индивидът е кадърен да се оправи независимо с проблемите си или като част от лимитирана група себеподобни. Нарасналите технологически благоприятни условия на човешкия жанр пораждат у немалка част от представителите му самочувствие на властелини в света и упоритост да го подчинят, както и себеподобните си. Протеклият в продължение на хилядолетия развой на индивидуализация през днешния ден намира своята кулминационна точка в претенцията на обособени човеци да надмогнат обществената природа на индивида. Влюбени в личното си его те не помнят, че отвън обществото човек губи своя характерен образ на „ обществено животно ”. Може би имат вяра, че ще станат богове – реализирайки едната от посочените от Аристотел благоприятни условия в сходна обстановка, само че доста по-вероятно е да се върнат към животинското положение – другата алтернатива, показана от гръцкия мъдрец.
Авторът е университетски учител по философия.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ