Милко Лазаров: Бог, високото живеене и пирът на неуките
Милко Лазаров е български кинорежисьор. Православен християнин. Режисьор на филмите “Отчуждение ” (световна премиера - Венеция 2013), “Áга ” (световна премиера – Берлинале 2018, сега и по българските кина). Баща на Мария и Георги. Стопанин на кучетата Куба, Барса и Фродо.
Как да се оправим с българската орис, съгласно която като че ли постоянно сме жертви? С тази тежка самовиктимизация, която е превзела умствения ни програмен продукт?
Сериозен въпрос. Не съм сигурен належащо ли е да одобряваме това предизвикателство. Робството обезпечава оправдание против всяко подозрение за крах. Създава чувство за обезпокоителен комфорт. Тревогата пилеем в почтена експанзия против близки и обичани. Широкия подтекст на живеенето одобряваме като натрапена съдбовност. Като предрелигиозен възторг. Преминаваме мъчително границата сред езическото и християнското, лишени от гения на Вярата. Едновременно сме упадъчни по появяването си и въздушни по инстинкт. Прастари деца. Парадокс, който ни дефинира като нация.
Да оставим ли ирационалното в нас да бушува, както подмята Льолуш за французите?
Френска му работа. Вероятно Клод Льолуш продължава да изследва тайнството на копнежите сред един мъж и една жена (препратка към кино лентата му “Един мъж и една жена ”, “Златна палма ” в Кан 1966, с Анук Еме и Жан-Луи Трентинян – б.а.) и слага въпроса в този подтекст. Не е допустимо да оставяме или не каквото и да е, що бушува. То е отвън нашите показа за Смисъла. Дълбоко някъде, в деликатните галактически територии на своето несъзнато, човек изпитва възхита и облекчение в визията си за вулканите. Справедливите Гиганти, които пречистват, с изплакан от сърцето на Земята огън. Бушуването е екстатично положение. Едновременно стаено и застрашително. Предвещава раждане.
Как оцеляваш интелектуално в общество, което към този момент счита за даденост правото да се “качва на сцената ”?
Всички към този момент сме на сцената. Трудно ни е да надвикаме и убедим най-малко неколцина в близост да ни загледат и чуят. Безпокои ме натрапчива паника, че всички дружно отпътуват нанякъде и ще ме оставят сам-самичък. Сякаш съм проспал предговора на „ огромното тръгване “ - и гълчавата, и приготовленията към него ме притискат трудно. Тайна, която всеки знае, само че не е доверена на мен, тъй като съм неспособен.
Кое е добродетелно и кое – “отровно-културно ”, в случай че приемем отграничението на Леви-Строс?
Невъзможно е категории от такова естество да се отсъждат отвън религията. Душите имат непогрешимата глоба за положително и зло. Неосъзнат грях съществува, само че не съществува греховна постъпка, която да не е придружена с надълбоко чувство за неправда. С духовно подозрение и паника. Свободният избор е подарък, който постоянно води до каене. Няма пътеки към Храма. Човек в никакъв случай не е излизал оттова. Представата за „ извън “ примамва, само че такава територия не съществува. Бъркаме това разбиране с „ другият “. С времето ставаме благи и обръщаме очи във вътрешността, към необятния космос на познанието.
От кого да се учим на свястно кино? Аз споделям, примерно, Бергман, Годар, Фелини, Тарантино, Тарковски. Всеки от тях по своему. И няма по какъв начин да изброя всички.
Така е. Няма по какъв начин да бъдат изброени. Всяка среща е преподавател. Всяка постъпка, породила горест или наслада, ни дефинира малко или повече. Може да се стигне до умения за висок киноезик и без полагане на старания, само че аз нямам доверие в това. Естетиката на всяко изкуство се поражда от родеенето с „ огромните “. Възхитата от жестовете им. Осмислянето на копнежите им. Автентичното любознание на създателя към размислите на учителя придвижва огънчето. Не кратковременният подтик на жеста. Създаването на творба е самотно занятие, само че тази самотност е обитаема от призраци, от които не можеш да се освободиш.
Защо “масовото ” българско кино копира значително непознати филми и сериали, а няма съвсем нищо авторско, новаторско и друго?
Именно тъй като е всеобщо. Желанията на масата са трафарети. Оглозгани от нищене клишета. Специфичните национални кинематографии се броят на пръстите на една ръка. Светът на киното кандиса на една ведра непоседливост, окуражавана свенливо от рецензията. Всеки опит за друго кино се дефинира като умишлен радикализъм. Фестивално ласкателство. Парадоксално, в последно време Големият касиер оттатък океана търси припознаване в неамерикански създатели. Обидно опростени сценарни форми, изиграни от харизматични артисти, по опция полово привлекателни. Мощното, вдъхновяващо кино прелита все по-рядко, по волята на инцидентен каприз, като акомпанимент към рухването на завесата.
Смяташ ли, че сме скъсали ментално със остарялото схващане за културата като уред на страната?
Знаеш за думите на Уинстън Чърчил за културата на Острова, провокирани от финансовите рестрикции по време на последната международна война. Толкова са мощни, че евентуално не са казани от него въобще (смее се). Или са митологизирани, както стотиците му приписани афоризми. Културата е страната. Културата е уред на страната. Разбирането, че напъните и средствата за основаването и развиването на културна среда, подкрепяна от държавна политика, са бадева (покойната ми баба споделяше “хавая ”) - е предпървобитно схващане. Вярно е, че тежестта на културологичните натрупвания виси на вратовете на неколцина гении, само че е също правилно, че въздухът се реалокира от придвижването на възторгнатите от тях. При нас е малко семпла тази динамичност. Ние се припознахме в следващото Баце. Гръмката изненада от този непредвиден за самите нас „ гуляй на неуките “ заглуши деликатния боязън на въздишката. Притиснати от угрозата на анонимното, трубадурите ни заприпяваха от ъгъла в неловка работническа терца и запритичваха вокруг с изменени лица. Мога да отброя единствено неколцина създатели, които останаха кисели, само че правилни на кръвта.
Снимка: Любомир Младенов.
Защо нормално господства халтурата, а не културата? Далеч освен тук, несъмнено.
Култура е всичко. Ако отредим за халтурата територията на простоватото и нездраво ободряване, ще натоварим културата с прекарване от елитарен порядък. Не единствено тук е по този начин, както казваш. Така е при всяка национална просвета. Разбира се, ние сме надарено невъзпитани. Ехидно надарени. Еди Захариев има няколко прелестни кино лентата, основани с обич към майсторите на ехидното. Разбира се, на другия полюс имаме паметен облик на Цв. Цв., нахлузил гугла и потури, витален и усмихнат в достоверно признание. Мило и родно някак.
Какво харесваш в другите изкуства? Изброй.
През годините се хващам в разнообразни увлечения. Обичам съветските литературни класици, холандските художници, виенските композитори, италианското кино. Харесвам няколко руски режисьори, английски музиканти, Елвис, Методи Андонов, френската нова вълна. Дръзко разгласявам Ф. М. Достоевски за най-талантливия създател измежду основателите на изкуство.
Какво би посъветвал млад режисьор?
Да внимава в картинката! (смее се)
Вярваш ли в Бог?
Да. И се отхвърлям от сатаната!
Ако е под въпрос финансовата самостоятелност на изкуството в България, достигнали ли сме към този момент интелектуална самостоятелност?
Да го кажа напряко: не считам, че исторически изкуството се движи или развива в някаква посока. Случват се титанични изригвания по необясними аргументи. Хаотично, инцидентно. Понякога в презадоволеност, постоянно в последна мизерия.
Кнут Хамсун.
И освен. Велики мозъци основават сходни шедьоври в една и съща ера, без да са чували един за различен. Или пък в една стая на студентско общежитие в Испания инцидентно заживяват трима младежи – Лорка, Бунюел и Дали. Как да осъзнаем къде сме стигнали? Ако приказваме за интелектуална самостоятелност, огромното изкуство не може да бъде подвластно от другиго, с изключение на от създателя му. Дори в политкоректен подтекст, в поръчкови форми, то остава неотменимо огромно. Леонардо, Тарковски (когото заслужено спомена), Моцарт. Голямото изкуство носи Божествено обръщение. Заряд от друго естество, постоянно неразбираемо за създателя.
Тенденцията в американското кино за включване на представители на маргинализирани групи, която резонира и в Европа, води ли до решение на обществени проблеми или основава паралелни действителности?
Не мога да взема отношение. Не е ли било постоянно по този начин, когато и да е?
Като че ли посредствеността и материалното са качени на фундамент (даже Ксенофонт, благият боен, приказва за същото в края на V-ти в. прочие Хр.). Защо културата отпадна като детайл от построяването на всеки човек при по-голямата част от популацията, особено у нас?
Мисля, че ролята на културата като феномен при изпълването на индивида не се е променяла трагично през вековете. Подлъгва ни смяната на формата, на езика на просвета. Културният феномен е номинал. Мяра за Бога. Последните десетилетия осветиха „ другите “ през камери, изображения, пътувания. Имам чувството, че сме запалили лампите и за първи път се пооглеждаме и опознаваме. Директно, в действително време. Сънливи към момента, примижали от светлината, поопърдяни един от различен. На всеки е обещано да се изока. Почти без глоба. Откриваме диктата на посредственото. Живеенето “тук-и-сега ”. Заедно. Всички. Цялото човечество. В една непременна приемливост, която лицемерно ще браним с цената на нашето присъединяване в парада. Анонимното е демоде. Кичът е вяра.
Какво те накара да се откажеш от преподавателската си активност?
Изостанах от волята на времето. Нямах силата и силата да устоя на упадъка. Тъгувам по времето на моите преподаватели.
Къде е онтологичният проблем на българското общество - нищо не върви в вярната посока, само че хората не престават да избират същите “лидери ”?
Виж каква догадка ще дръзна да опиша. Българинът е хобит. Скромен, добър човек. Толкова добър, че се съмнява да не би да е наивник. И се перчи пламенно, да не дава Господ да схванат и другите, че е наивник. Колкото повече ока и се бие, толкоз по-далеко от наивника. И е намерил себе си в тази маска. Сиреч – отпуснал се е в лесното. Бута, ръмжи начумерен, дава тип на небудала. И няма време за емпатия, за познание, за обич. А бяхме толкоз надарени градинари (смее се).
Нормално ли е гражданското общество в България да е единствено в обществените мрежи? Възможно ли е посредством “силата на обществените мрежи ” да реализираме смяна?
Промяната е неотменима. Неуките си отиват. Порядъкът на времето е немилостив. Не сме осъзнали напълно що е независимост. Що е правдивост. Не сме подготвени за провокациите на високото живеене. И все пак, неуките си отиват.
Защо към този момент най-малко 12 години не можем да се съпоставим в никакво отношение даже с страни като Словакия, да не приказваме за Чехия и Словения?
Поради повече от два милиарда аргументи (по КПКОНПИ).
Какво би споделил на бъдещите генерации, които ще вършат кино през, да кажем, 2035-та?
Пак да внимават в картинката! (смее се)
Oще на facebook.com/ivailo.noisy.tsvetkov
NB! Адвокатът на OFFNews.bg припомня: препечатването на този текст (изцяло или отчасти) става единствено с категорично документално позволение от OFFNews.bg и създателя.
Как да се оправим с българската орис, съгласно която като че ли постоянно сме жертви? С тази тежка самовиктимизация, която е превзела умствения ни програмен продукт?
Сериозен въпрос. Не съм сигурен належащо ли е да одобряваме това предизвикателство. Робството обезпечава оправдание против всяко подозрение за крах. Създава чувство за обезпокоителен комфорт. Тревогата пилеем в почтена експанзия против близки и обичани. Широкия подтекст на живеенето одобряваме като натрапена съдбовност. Като предрелигиозен възторг. Преминаваме мъчително границата сред езическото и християнското, лишени от гения на Вярата. Едновременно сме упадъчни по появяването си и въздушни по инстинкт. Прастари деца. Парадокс, който ни дефинира като нация.
Да оставим ли ирационалното в нас да бушува, както подмята Льолуш за французите?
Френска му работа. Вероятно Клод Льолуш продължава да изследва тайнството на копнежите сред един мъж и една жена (препратка към кино лентата му “Един мъж и една жена ”, “Златна палма ” в Кан 1966, с Анук Еме и Жан-Луи Трентинян – б.а.) и слага въпроса в този подтекст. Не е допустимо да оставяме или не каквото и да е, що бушува. То е отвън нашите показа за Смисъла. Дълбоко някъде, в деликатните галактически територии на своето несъзнато, човек изпитва възхита и облекчение в визията си за вулканите. Справедливите Гиганти, които пречистват, с изплакан от сърцето на Земята огън. Бушуването е екстатично положение. Едновременно стаено и застрашително. Предвещава раждане.
Как оцеляваш интелектуално в общество, което към този момент счита за даденост правото да се “качва на сцената ”?
Всички към този момент сме на сцената. Трудно ни е да надвикаме и убедим най-малко неколцина в близост да ни загледат и чуят. Безпокои ме натрапчива паника, че всички дружно отпътуват нанякъде и ще ме оставят сам-самичък. Сякаш съм проспал предговора на „ огромното тръгване “ - и гълчавата, и приготовленията към него ме притискат трудно. Тайна, която всеки знае, само че не е доверена на мен, тъй като съм неспособен.
Кое е добродетелно и кое – “отровно-културно ”, в случай че приемем отграничението на Леви-Строс?
Невъзможно е категории от такова естество да се отсъждат отвън религията. Душите имат непогрешимата глоба за положително и зло. Неосъзнат грях съществува, само че не съществува греховна постъпка, която да не е придружена с надълбоко чувство за неправда. С духовно подозрение и паника. Свободният избор е подарък, който постоянно води до каене. Няма пътеки към Храма. Човек в никакъв случай не е излизал оттова. Представата за „ извън “ примамва, само че такава територия не съществува. Бъркаме това разбиране с „ другият “. С времето ставаме благи и обръщаме очи във вътрешността, към необятния космос на познанието.
От кого да се учим на свястно кино? Аз споделям, примерно, Бергман, Годар, Фелини, Тарантино, Тарковски. Всеки от тях по своему. И няма по какъв начин да изброя всички.
Така е. Няма по какъв начин да бъдат изброени. Всяка среща е преподавател. Всяка постъпка, породила горест или наслада, ни дефинира малко или повече. Може да се стигне до умения за висок киноезик и без полагане на старания, само че аз нямам доверие в това. Естетиката на всяко изкуство се поражда от родеенето с „ огромните “. Възхитата от жестовете им. Осмислянето на копнежите им. Автентичното любознание на създателя към размислите на учителя придвижва огънчето. Не кратковременният подтик на жеста. Създаването на творба е самотно занятие, само че тази самотност е обитаема от призраци, от които не можеш да се освободиш.
Защо “масовото ” българско кино копира значително непознати филми и сериали, а няма съвсем нищо авторско, новаторско и друго?
Именно тъй като е всеобщо. Желанията на масата са трафарети. Оглозгани от нищене клишета. Специфичните национални кинематографии се броят на пръстите на една ръка. Светът на киното кандиса на една ведра непоседливост, окуражавана свенливо от рецензията. Всеки опит за друго кино се дефинира като умишлен радикализъм. Фестивално ласкателство. Парадоксално, в последно време Големият касиер оттатък океана търси припознаване в неамерикански създатели. Обидно опростени сценарни форми, изиграни от харизматични артисти, по опция полово привлекателни. Мощното, вдъхновяващо кино прелита все по-рядко, по волята на инцидентен каприз, като акомпанимент към рухването на завесата.
Смяташ ли, че сме скъсали ментално със остарялото схващане за културата като уред на страната?
Знаеш за думите на Уинстън Чърчил за културата на Острова, провокирани от финансовите рестрикции по време на последната международна война. Толкова са мощни, че евентуално не са казани от него въобще (смее се). Или са митологизирани, както стотиците му приписани афоризми. Културата е страната. Културата е уред на страната. Разбирането, че напъните и средствата за основаването и развиването на културна среда, подкрепяна от държавна политика, са бадева (покойната ми баба споделяше “хавая ”) - е предпървобитно схващане. Вярно е, че тежестта на културологичните натрупвания виси на вратовете на неколцина гении, само че е също правилно, че въздухът се реалокира от придвижването на възторгнатите от тях. При нас е малко семпла тази динамичност. Ние се припознахме в следващото Баце. Гръмката изненада от този непредвиден за самите нас „ гуляй на неуките “ заглуши деликатния боязън на въздишката. Притиснати от угрозата на анонимното, трубадурите ни заприпяваха от ъгъла в неловка работническа терца и запритичваха вокруг с изменени лица. Мога да отброя единствено неколцина създатели, които останаха кисели, само че правилни на кръвта.
Снимка: Любомир Младенов. Защо нормално господства халтурата, а не културата? Далеч освен тук, несъмнено.
Култура е всичко. Ако отредим за халтурата територията на простоватото и нездраво ободряване, ще натоварим културата с прекарване от елитарен порядък. Не единствено тук е по този начин, както казваш. Така е при всяка национална просвета. Разбира се, ние сме надарено невъзпитани. Ехидно надарени. Еди Захариев има няколко прелестни кино лентата, основани с обич към майсторите на ехидното. Разбира се, на другия полюс имаме паметен облик на Цв. Цв., нахлузил гугла и потури, витален и усмихнат в достоверно признание. Мило и родно някак.
Какво харесваш в другите изкуства? Изброй.
През годините се хващам в разнообразни увлечения. Обичам съветските литературни класици, холандските художници, виенските композитори, италианското кино. Харесвам няколко руски режисьори, английски музиканти, Елвис, Методи Андонов, френската нова вълна. Дръзко разгласявам Ф. М. Достоевски за най-талантливия създател измежду основателите на изкуство.
Какво би посъветвал млад режисьор?
Да внимава в картинката! (смее се)
Вярваш ли в Бог?
Да. И се отхвърлям от сатаната!
Ако е под въпрос финансовата самостоятелност на изкуството в България, достигнали ли сме към този момент интелектуална самостоятелност?
Да го кажа напряко: не считам, че исторически изкуството се движи или развива в някаква посока. Случват се титанични изригвания по необясними аргументи. Хаотично, инцидентно. Понякога в презадоволеност, постоянно в последна мизерия.
Кнут Хамсун.
И освен. Велики мозъци основават сходни шедьоври в една и съща ера, без да са чували един за различен. Или пък в една стая на студентско общежитие в Испания инцидентно заживяват трима младежи – Лорка, Бунюел и Дали. Как да осъзнаем къде сме стигнали? Ако приказваме за интелектуална самостоятелност, огромното изкуство не може да бъде подвластно от другиго, с изключение на от създателя му. Дори в политкоректен подтекст, в поръчкови форми, то остава неотменимо огромно. Леонардо, Тарковски (когото заслужено спомена), Моцарт. Голямото изкуство носи Божествено обръщение. Заряд от друго естество, постоянно неразбираемо за създателя.
Тенденцията в американското кино за включване на представители на маргинализирани групи, която резонира и в Европа, води ли до решение на обществени проблеми или основава паралелни действителности?
Не мога да взема отношение. Не е ли било постоянно по този начин, когато и да е?
Като че ли посредствеността и материалното са качени на фундамент (даже Ксенофонт, благият боен, приказва за същото в края на V-ти в. прочие Хр.). Защо културата отпадна като детайл от построяването на всеки човек при по-голямата част от популацията, особено у нас?
Мисля, че ролята на културата като феномен при изпълването на индивида не се е променяла трагично през вековете. Подлъгва ни смяната на формата, на езика на просвета. Културният феномен е номинал. Мяра за Бога. Последните десетилетия осветиха „ другите “ през камери, изображения, пътувания. Имам чувството, че сме запалили лампите и за първи път се пооглеждаме и опознаваме. Директно, в действително време. Сънливи към момента, примижали от светлината, поопърдяни един от различен. На всеки е обещано да се изока. Почти без глоба. Откриваме диктата на посредственото. Живеенето “тук-и-сега ”. Заедно. Всички. Цялото човечество. В една непременна приемливост, която лицемерно ще браним с цената на нашето присъединяване в парада. Анонимното е демоде. Кичът е вяра.
Какво те накара да се откажеш от преподавателската си активност?
Изостанах от волята на времето. Нямах силата и силата да устоя на упадъка. Тъгувам по времето на моите преподаватели.
Къде е онтологичният проблем на българското общество - нищо не върви в вярната посока, само че хората не престават да избират същите “лидери ”?
Виж каква догадка ще дръзна да опиша. Българинът е хобит. Скромен, добър човек. Толкова добър, че се съмнява да не би да е наивник. И се перчи пламенно, да не дава Господ да схванат и другите, че е наивник. Колкото повече ока и се бие, толкоз по-далеко от наивника. И е намерил себе си в тази маска. Сиреч – отпуснал се е в лесното. Бута, ръмжи начумерен, дава тип на небудала. И няма време за емпатия, за познание, за обич. А бяхме толкоз надарени градинари (смее се).
Нормално ли е гражданското общество в България да е единствено в обществените мрежи? Възможно ли е посредством “силата на обществените мрежи ” да реализираме смяна?
Промяната е неотменима. Неуките си отиват. Порядъкът на времето е немилостив. Не сме осъзнали напълно що е независимост. Що е правдивост. Не сме подготвени за провокациите на високото живеене. И все пак, неуките си отиват.
Защо към този момент най-малко 12 години не можем да се съпоставим в никакво отношение даже с страни като Словакия, да не приказваме за Чехия и Словения?
Поради повече от два милиарда аргументи (по КПКОНПИ).
Какво би споделил на бъдещите генерации, които ще вършат кино през, да кажем, 2035-та?
Пак да внимават в картинката! (смее се)
Oще на facebook.com/ivailo.noisy.tsvetkov
NB! Адвокатът на OFFNews.bg припомня: препечатването на този текст (изцяло или отчасти) става единствено с категорично документално позволение от OFFNews.bg и създателя.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ