Макс Люшер (1923-2017) е швейцарски психолог и психотерапевт, създател на

Макс Люшер (1923-2017) е швейцарски психолог и психотерапевт, основател на фамозния клиничен цветови тест, носещ неговото име. На 16-годишна възраст стартира да посещава лекции и семинари по логика на психиката и философия в университета в Базел. Още като студент схваща, че цветовата диагностика е по-прост и комфортен способ за оценка спрямо вербалните проби, а дава опция да се получат по-интересни резултати. През 1949 година пази дисертацията си на тематика „ Цветът като инструмент за психодиагностика “.  Тестът на Люшер е преведен на 30 езика, а книгите на швейцарския професор се трансформират в бестселъри.

(1923 ~ 2017)

♥ Егоцентризъм, обективност и изкуството да постъпваме умно

Нормалните усеща като самоуважение, убеденост в себе си, вътрешно задоволство и вътрешна независимост не се осъзнават от оня, който ги има, той знае единствено че неговите връзки с околния свят са хармонични и в това се състои неговото равновесие.

Нормалното себеусещане е също толкоз естествено, както и естественото храносмилане и дишане. Нормалната физиология протича на безсъзнателно равнище. Само нарушаванията трансформират физиологичните функционалности в предмет на съзнанието. Ние виждаме нарушаванията на храносмилателната ни система, дишането и сърдечната активност единствено тогава, когато те се появят. Така и нарушаванията в себеусещането ние осъзнаваме едвам при тяхното появяване. Тогава ние си сътворяваме облик на това по какъв начин се усещаме: „ Аз се усещам печален “, „ Аз съм сърдит “ и така нататък Тези нарушавания ни въвличат в тесногръд обаян кръг. Затова облиците на „ Аза “ са причина за нарушаванията на себеусещането ни. Егоцентричният човек е превзет от своите облици на „ Аза “. Чрез тях той може да стане даже безмилостен и нечовечен.

Животното се бори със своя зложелател, до момента в който го усеща - вижда, чува, надушва. Агресията на животното е отбранителна, защитна. Егоцентричният човек продължава да се бори, до момента в който се усеща унизен и излъган. Дори когато врагът е погубен (т.е. врагът към този момент въобще го няма), егоцентричният човек не се отхвърля от унижения облик на своето „ Аз “, от визията за това „ Аз “, от егоцентричното, бълнуващо мислене. Затова и се случват „ необясними “ нещастия, когато се избиват цели села и фамилии. Агресията на индивида доста постоянно носи освен защитителен, само че и деструктивен темперамент.

Например оня, който желае да го знаят като „ мъжага “, отхвърля своята мекост и прочувственост. Но в случай че се следи деликатно, може да се забележи, че отхвърлените качества на характера най-често се демонстрират напълно на безсъзнателно равнище. Затова един каубой, недодялан участник в родео, пее край огъня задушевни песни. Който се приспособява, демонстрирайки външно мека смиреност, той вътрешно преследва своята цел с пресметлива неотстъпчивост. Твърдост и мекост, тези два противоположни полюса, удържат равновесието с идентична мощ.

Във всеки, който губи хармоничното си отношение към заобикалящия свят, участват по едно и също време две противоположни себеусещания. Осъзнатият облик на „ Аза “ против противоположния облик, който се отхвърля и по тази причина остава неосъзнаван.

Наричат хората, които се въртят в своя егоцентризъм, „ невротици “. Невротикът придърпва всичко (секс, имущество, престиж) в своя тесногръд обаян кръг. При това той се нуждае от още някой, от „ съмишленик “. Този „ някой “ би трябвало да играе ролята, която му се дава: да въплъщава това, което невротикът отхвърля в себе си и по едно и също време с това демонстрира безсъзнателно. Невротикът се нуждае от някой различен, който да въплъщава в себе си безсъзнателните му прояви. Всичко, което невротикът отклонява от себе си, той стоварва върху другия. Вместо да признае виновността си, той я търси в другия и съзнателно преувеличава виновността му, която се надява да откри. Авторитарният човек отхвърля своята нерешителност и податливост да се поддава на непознато въздействие. Затова му е нужен някой различен, който разрешава да му се въздейства и който се приспособява. А приспособяващият се, с цел да удовлетвори своите потребности от сигурност и защитеност, има потребност от своя властнически човек, за който може да се хване. Идеалистът Дон Кихот добавя самия себе си с реалиста Санчо Панса.

В случаите на несъгласия и връзки, изпълнени с спорове, ние би трябвало да се научим да разбираме, че:

  • противоположните ползи съществуват в съответния човек като „ вътрешно несъгласие “;
  • тези противоположни ползи взаимно се компенсират;
  • осъзнаваната страна презира и отхвърля своя противоположен полюс, който затова остава неосъзнаван;
  • неосъзнаваната страна се натрапва на различен човек, който драговолно или насилствено би трябвало да въплъщава тази роля;

Затова всеки, който желае да избегне признаването на своите неточности, изначало търси виновност в другия човек.

Много е потребно да знаем, че несъгласията престават да бъдат проблеми и спорове, когато се научим да ги виждаме в тяхната взаимосвързаност и да ги възприемаме като взаимно допълващи се начала. Ако осъзнаем това, няма да се дразним от спорни отзиви и гледни точки. Осъзнавайки природата на несъгласията, ние не страдаме от тях.

Егоцентричният човек толкоз мощно е превзет от това, което отхвърля в себе си и срещу което непрекъснато се бори, че той и за положението на другия човек мисли по същия метод като за своето. Егоцентричният човек приписва на другия това, което при никакви условия не би желал да види, че съставлява той самият.

Егоцентрикът си фантазира, че другият човек е безспорна негова диаметралност. В това е повода егоцентрикът да не е кадърен да прави оценка другия човек обективно и рационално. Той укорява другия точно в това, което отхвърля в себе си.

Във всички разнородни разновидности на егоцентризъм е значимо да сме наясно, че:

• Егоцентричният човек постоянно проектира върху другия това качество, което той счита неуместно за себе си. Непризнаваното качество се намира в несъгласие с облика на „ Аза “ на егоцентрика, по тази причина той не просто отхвърля това качество, само че и не смее да го осъзнае. На основата на вътрешната противоречивост на егоцентрика, аз се научих да спазвам едно просто предписание, което драговолно ви давам за размисъл.

• Когато някой изрича за различен явно лъжливо, необективно, хипертрофирано мнение (например „ той е същински скъперник “ или „ той е огромен самохвалец “ или „ въобще не може да му се доверява човек “ и т.н.), то аз допускам, че егоцентричното изказване разказва точно това качество, което този „ арбитър “ самичък има, само че в себе си той го отхвърля. Затова аз мислено допълням всички сходни изявления с думите „ както и аз самият “. Така би звучала цялостната информация.

Не единствено пресилените изявления, само че и несъответстващите форми на държание са обясними от позиция на егоцентризма. Много хора имат прикрит отричан противопоставен полюс. Нерядко ние срещаме властнически персони, които се държат нападателно или високомерно и пренебрежително - някои родители във връзка с децата си, някои началници във връзка с сътрудниците си, някои съпрузи във връзка с колегата си. Всички те елементарно укоряват другите. Какво желае да пребори в себе си егоцентрикът? Онова, което той отхвърля, тъй като то опонира на неговия облик на „ Аза “.

• Авторитарният човек се плаши от своята податливост да попада под непознато въздействие. Вместо своята неустойчивост на непознатото въздействие и личната си взаимозависимост той желае да се утвърди благодарение на властническа неотстъпчивост. Само заради това той се държи властническо, нападателно или високомерно.

Докато вътрешно се усещаме свободни и независими, ние можем без изкривявания да възприемаме разнообразни внушения. Можем свободно да решаваме дали желаеме да одобрим или да отхвърлим съответно подстрекателство. При властническия и егоцентричния човек всичко е по различен метод. За него не съществува реално-обективно изказване. Над него господства концепцията да пази своя облик на „ Аза “. Затова той усеща заплахата, идваща от другите хора, и същата такава заплаха в обстановките, когато събитията се развиват не по този начин, както му се желае. Но склонността му да се въздейства от другите се намира в несъгласие с властническия облик на „ Аза “, по тази причина егоцентрикът я отхвърля в себе си и я натрапва на другия, който би трябвало да вземе ролята на човек, обуздан и приемащ непознатото въздействие.

Ако егоцентрикът не може да се отбрани, той се трансформира в приспособяващ се. Авторитарният човек и приспособяващият се образуват двойка партньорски връзки. Такива връзки могат да се следят при брачен двойки, измежду братя и сестри, измежду другари, в трудови колективи.

Истинското самоуважение се отнася към естественото себеусещане. Тези усеща, както към този момент установихме, не се осъзнават от тези, които ги имат. Затова относително опитният взор елементарно ще разпознае същинското състояние на нещата: хора, които прекалено много разсъждават за своето самоуважение, неведнъж оперират единствено с гордия облик на своето „ Аз “.

Ако ние егоцентрираме проблемите, то ние не ги решаваме, а ги трансформираме в персонален спор. Всичко, което не подхожда на позитивното ни себеусещане - експанзия, оскърбление, двуличие, неистина, не трябва да одобряваме егоцентрично на своя сметка. Трябва да се научим да променяме полюса на нашата позиция в обстановките, когато се усещаме смутени, гневни, афектирани. Да се промени полюса, значи не да се егоцентрира казусът, а да се обективизира. Да осъзнаем, че пред нас е „ казусът на другия човек “ и да разберем по какъв начин другият човек надценява себе си и по едно и също време с това се подценява.

Противоположните усеща се допълват взаимно и основават егоцентрично равновесие. Който може да промени полюса на своята егоцентрична позиция, да го обективизира, той не се сърди и не се разочарова. Той вижда всяка обстановка такава, каквато тя е в реалност, по тази причина казусът се взема решение. Той е спасен от спорове. Който съди обективно, той постъпва умно.

Мисли и изрази от рода: „ Каква измама “, „ Аз няма да разреша това “, „ Това не ми е нужно “, „ Аз ще му потвърдя “, „ Тези идиоти “, „ Ще видят те... “ - са очевидни тревожни сигнали, които ни споделят, че ние към този момент се въртим в омагьосания тесногръд кръг. Това се случва с нас, когато ние не променяме полюса и не обективизираме, а назад егоцентрираме всяка дреболия: невнимателно отношение, неприятно въодушевление, дъждовно време или ръба на масата, в който сме се блъснали. Егоцентрирането се реализира тогава, когато всичко преценяме от свойта камбанария: „ Това тъмно време ми работи на нервите “, „ Тази глупава маса ме нервира “, „ Ама в действителност той към този момент прекалява с неговото отношение към мен “, „ Неговото скапано въодушевление последователно скапва и мен “, или „ Колко съм тъп “…

Противоположен полюс за оня, който се усеща малоценен и нищожен, е нарасналата нужда от самопризнание. Поради това че осъзнатият облик на „ Аза “ не може да удовлетвори нарасналата нужда от самопризнание, човек търси различен, от който той може да се възхищава и който да идеализира. Човек мечтае за това, хвали оня, който самичък желае да бъде. Затова е разбираемо за какво младежите, които считат, че самите те нищо не съставляват, стават почитатели на своите кумири и им се възхищават с безразсъден възторг.

Ние слагаме себе си в „ килия без прозорци “, в пандиза на егоцентризма, от който пътят към действителния живот, към същинската самореализация е закрит. Хората пандизчии усещат, че те по този начин и не са станали същински зрели, възрастни хора. Със своите сънища нескрито те се потопяват в света на илюзиите. Те считат: „ Правилният живот към момента е пред мен, всичко, което беше дотук, не би могло да бъде верният живот “. Тези думи ми сподели в прям диалог една от най-красивите кинозвезди на Германия. Тогава тя беше на 42 години.

Егоцентрикът лимитира целия си живот, хората, които го заобикалят, любовните връзки и партньорството, специалността и ползите си, играейки роля с другия човек.

Егоцентричният човек с всички способи преследва преференциалната за него цел. Това се демонстрира и при положение, когато егоцентрикът употребява другия, единствено с цел да се откъсне от вътрешната си самотност и досада. Понякога тази роля извършва непрекъснато включеният тв приемник, от време на време някой жълт вестник. Който забележи че много постоянно демонстрира интерес към другия човек извънредно поради полза, той може да оцени какъв брой време към този момент е прекарал затворен в „ пандиза без прозорци “ на своя егоцентризъм. Той схваща, че по-голямата част от своя живот е принесъл в жертва на облика на своето „ Аз “, ту крачейки по пътеката на тщеславието, ту чувствайки се притиснат. А оня, който не осъзнава своята егоцентрична дребнавост, егоцентризмът го завързва с незадоволеност, меланхолия, боязън.

Страхът може да се прояви като боязън от някаква дребнавост - затворени пространства, кинозали, асансьори, подлези, тунели. Или назад, като боязън от огромни пространства, от шир, човек се усеща загубен, зарязан на улици и площади, при влизане в ресторант, при другарство с огромна група непознати хора, в непознати обстановки, на мрачно.

Страховете, подбудени от егоцентричния обаян кръг, са освен доста разнородни по форма, само че и се претърпяват по друг метод - като съзнателен боязън от нещо, като едва осъзнавана меланхолия и така нататък Но страховете, подбудени от този кръг, могат да съществуват и на безусловно безсъзнателно равнище и да се демонстрират като психосоматични нарушавания - главоболие, болки в гърба и в гърлото, храносмилателни разстройства, проблеми със съня и така нататък Или човек стартира да пуши повече, да яде, да пие, да използва опиати.

Страховете и повишените условия, депресиите и илюзиите, психосоматичните нарушавания и заместващите дейности - всичко това са безсловесни признаци на егоцентрично несъгласие.

Източник:
Снимка: Max Lüscher (1923-2017); psychojournal.ru