Зависимостта нито е въпрос на избор, нито по същността си

„ Зависимостта нито е въпрос на избор, нито по същността си е заболяване. Тя се ражда от обезверения опит на индивида да позволи проблем: да надвие прочувственото страдалчество, непоносимия стрес, загубата на връзка и надзор, дълбокия вътрешен дискомфорт. “

„ В света на гладните духове “ (ИК „ Кибеа “)

Февруари 2018 година, 10 години след издаването на „ В света на гладните духове “. Слизам от асансьора в хотела в Сан Франциско. Срещу мен се втурва чужд мъж с разтворени прегръдки:

– Синът ми умря от свръхдоза – споделя. – Не можех да го проумея. Но прочетох вашата книга и разбрах за какво е станало по този начин.

Просълзената прегръдка на даже един наскърбен татко е задоволително опрощение за написването на тази книга и инвестиции в нея труд. През миналото десетилетие ми писаха хора от всички краища на света и пластове на обществото, с цел да споделят по какъв начин е трансформирала живота им или този на техните близки; по какъв начин е повлияла на визиите им за подвластните хора и същината на зависимостта; по какъв начин им е помогнала да отворят сърцето си за този необхватен проблем. Тя се трансформира във ентусиазъм за песни и стихове в Канада и Съединени американски щати, картини в Испания, театрални постановки в Румъния и Унгария, а през днешния ден се употребява от просветителни институции и намира приложение в лечебни и лечебни стратегии. Голямо задоволство, изключително поради възходящата рецесия във връзка с зависимостите, ми носят разказите на млади студенти, изпълнени с мотивация да станат консултанти или да следват медицина и психиатрия, с цел да оказват помощ на хора като героите в тази книга. Социален служащ от Лос Анджелис ми писа: „ Ченгетата ме смаяха и дадоха вяра на изнуреното ми сърце. Най-вече един от тях, който е възприел модела за понижаване на вредите, разказан във „ В света на гладните духове “. Винаги подхожда към хората с почитание и съчувствие “. Книгата откри място и в изправителните институции: психически съветници описват за разплакани пандизчии, разпознали себе си в историите на тези страници или в някоя от моите беседи по тематиката. „ Вашата книга ми разреши да открия аргументите за зависимостта си – писа наказан от Айдахо. – Сега мога да отговоря на въпроса, който околните и приятелите ми задават от десетилетия: Защо? “.

А този въпрос в никакъв случай не е звучал по този начин упорито, както в този момент.

В момента вилнее зараза от свръхдозиране с опиати. Всеки три седмици в Съединени американски щати тя лишава живота на толкоз хора, колкото починаха при офанзивите против Световния търговски център на 11 септември 2001 година Миналата година сложи злокобен връх във Англия, която бележи най-голям % на хероинозависими: над 3700 умряли в Англия и Уелс, множеството поради хероин и свързани с него опиати. Също толкоз страшна е статистиката в Канада. Според националния отчет на Агенцията за публично опазване на здравето от март 2018 година, през миналата 2017 година у нас в резултат на използването на опиати са починали над 4000 души – с 50% повече от предходната година, като са засягайки всички елементи на страната... с опустошителни последствия за фамилиите и общностите. Според доктор Бони Хенри – началник на Здравната работа на Британска Колумбия, единствено за един месец предишния януари от свръхдоза са умряли 125 души.

– Хората си мислеха, че свръхдози вземат единствено „ ония там “ – сподели ми тя. Имаше поради прословутия Долен Ийстсайд, където стартира и свършва тази книга и където се развива по-голямата част от действието в нея. – През 2016 година Британска Колумбия разгласи своего рода изключителна обстановка – продължава доктор Хенри, с цел да измести диалога от локалния темперамент към необятните мащаби на казуса. – Не става дума за „ тези хора “. Това са нашите хора – нашите братя, сестри и роднини; съдбовните свръхдози са на всички места – от най-богатите до най-бедните региони.

Въпреки откровената паника и тъга постоянно се успокояваме, че нещастието е резултат от персонални пристрастености и привички.

Но в публичен и политически проект те съставляват човешки жертвоприношения. Хората стават жертва на отдавнашното отвращение на нашето общество да осъзнае истината и корените на зависимостта, изключително що се отнася до използването на субстанции. Въпреки трупащите се доказателства десетилетия наред отхвърляме да пожелаеме или да възприемем политики, които биха предотвратили или разгледали съответно зависимостта. Както проницателно отбелязва Дейвид Уокър – ръководител на Службата за публично здраве на Онтарио, в писмо до Globe and Mail от 17 март 2018 година:

През 2003 година в Канада избухна нова и страшна зараза, която удари най-силно Торонто. Тогава 44 души починаха от ТОРС (Тежък изострен респираторен синдром, от англ. SARS – Severe Acute Respiratory Syndrome) – вирусно дихателно заболяване, породено от зоонотичен ковид, довело през 2002–2003 г до заразяването на към 8000 души по света, като близо 800 от тях умират. След 2004 година няма регистрирани нови случаи. – Бел. прев.). Регионалните и федералните управляващи реагираха с цялата си мощност... Петнадесет години по-късно страната ни е връхлетяна от нова страшна зараза – зависимостта към опиати. Непонятно за какво груповата ни реакция е толкоз приглушена. Дали тъй като ценим умиращите по-малко? Това ли е нашето „ загрижено “ общество?

Подобно на доста други човешки проблеми тази ескалираща зараза има „ проксимални “ аргументи – такива, които директно способстват за трагичните резултати. Всеки, който през днешния ден чете или гледа вести, знае, че най-очебийната измежду тях е необятната досегаемост на новите, евтини и мощни синтетични опиоиди фентанил и карфентанил. (В съпоставяне с растителните им сродници хероина и морфина те имат доста по-тесен марж на сигурност: другояче казано, разликата сред дозата за надрусване или отърваване от абстинентна рецесия и онази, която може да те убие, е доста по-малка. Затова са и толкоз смъртоносни.)

Колкото и огромна да е опасността, евентуално самоубийствените привички са единствено върхът на голям айсберг. Нашето общество, в което хората все по-отчаяно се мъчат да избягат от изолацията и унинието на всекидневието, изобилства от всевъзможни типове взаимозависимост, като непрестанно изникват нови и нови. „ Пристрастяването към интернет наподобява постоянно срещано разстройство, което заслужава да бъде включено в DSM-V “ (Диагностичния и статистически справочник на психологичните болести, пето издание) – четем в една от уводните публикации на „ Американски вестник по психиатрия “ същата година, когато беше издадена актуалната книга.

А от този момент насам става все по-разпространено. Неотдавна в „ Психологията през днешния ден “ се обсъждаше пристрастяването към игрите в интернет. (През 2019 година в новото издание на Международната подредба на заболяванията МКБ-11 беше включено „ разстройство с прекалено играене на он- или офлайн игри “. – Бел. прев.). Смартфоните също са важен нов фактор в развиването на зависимости. Нюйоркският психотерапевт Нанси Колиър показва: „ Повечето хора ревизират смарт телефоните си по 150 пъти на ден, или на всеки 6 минути. Младите хора изпращат приблизително по 110 текстови известия дневно... Четиридесет и шест % от потребителите на смарт телефони споделят, че „ не могат да живеят без тях “: типичен симптом на взаимозависимост “.

Трябва да внимаваме да не бъркаме дърветата с гората: проявленията – с по-дълбокия развой, признаците – с повода. Не става въпрос за нови разстройства, а единствено за нови отдушници на универсалния, отдавнашен развой на пристрастяване; за нови форми на бягство. Процесите в мозъка и съзнанието са едни и същи, без значение от формата, също като психо-духовната празнина, която се крие в сърцевината им.

„ Данните рисуват общество, обзето от обезсърчение, в което избуяват нездравословни модели на държание и зараза от приложимост на опиати “ – написа икономистът и нобелов лауреат Пол Кругман в „ Ню Йорк Таймс “. Но по какъв начин бихме могли да се оправим с деянията на обезсърчение, в случай че не разбираме самото него?

Условията, водещи до обезсърчение – и евентуална взаимозависимост – пускат все по-здрави корени в индустриалния свят с всяко последващо десетилетие: очевидци сме на все по-голяма изолираност и самотност, по-малко другарство сред хората, повече стрес, икономическа неустановеност, неравноправие, боязън и в последна сметка – възходящ напън в композиция с по-малко поддръжка за младите родители. В епохата на софтуерна та псевдосвързаност връзките посред ни от ден на ден отслабват. Както проницателно означи списание Adbusters наскоро: „ Имате 2672 другари и изявленията ви се харесват приблизително от 30 души, само че няма с кого да вечеряте в събота “.

Поразителен е фактът, че тук, в Долен Ийстсайд, където употребяващите могат да тестват опиата, преди да си го инжектират, мнозина го вършат даже откакто открият, че веществото съдържа евентуално смъртоносни съставки. За да разберем за какво го вършат, би трябвало да се вгледаме във фундаменталните аргументи: тези, които въобще тласкат хората към зависимостта.

– Нужно е да приказваме за претекстовете, които карат хората да вземат опиати – споделя фамозният откривател на контузията доктор Бесел ван дер Колк. – Когато човек се усеща добре в личната си кожа, не прави неща, които излагат тялото му на риск... Травмираните хора са превъзбудени, неспокойни, стягат ги гърдите. И ненавиждат това чувство. Вземат опиати, с цел да стабилизират тялото си.

Това е отчаянието: нужда да регулираш тялото и мозъка си, да избягаш от непоносимия стрес и безпокойствие. Както ще видите на страниците на тази книга, точно то предизвика всички зависимости – били те свързани или не с използването на субстанции.

– Няма да ви запитвам от какво сте били подвластни – постоянно споделям на хората. – Нито по кое време, нито какъв брой време. Искам да знам единствено едно: какво ви носеше то? Какво ви харесваше? Какво ви оферираше в кратковременен проект, което толкоз доста да харесвате, че да копнеете за него?

А отговорите непроменяемо гласят: „ Помагаше ми да избягам от прочувствената болежка. Да се оправя със напрежението. Даваше ми покой. Чувство за връзка с другите. Усещане за надзор “. Тези думи ясно демонстрират, че зависимостта нито е въпрос на избор, нито по същността си е заболяване. Тя се ражда от обезверения опит на индивида да позволи проблем: да надвие прочувственото страдалчество, непоносимия стрес, загубата на връзка и надзор, дълбокия вътрешен дискомфорт. Накратко казано, тя е скръбен опит да се оправим с казуса за човешката болежка. Всички опиати и други типове пристрастяване – към хазарт, секс, интернет или кокаин, имат способността или директно да успокояват болката, или да отвличат вниманието от нея. Затова и моята мантра гласи: Най-важният въпрос не е какво провокира зависимостта, а кое поражда болката.

…Както загатнах първоначално, най-силно ме раздрусват срещите с родители, изгубили децата си – а те са доста. Тъй като зависимостта, била тя към опиати, хазарт, секс, храна или каквото и да е друго, в болшинството случаи се корени в страдалчество в детството, може би е учудващо, че доста почернени родители показват схващане, вместо болежка, яд и възприятие, че някой ги упреква. Държа още един път да подчертая, че задачата на книгата не е да хвърля виновност, а да прегърне измъчените и да покаже, че зависимостта е едно от най-честите и най-човешките проявления на страданието. Ни минимум не приказваме за виновност, а единствено за фундаменталната истина, че страданието несъзнателно се предава от потомство на потомство и ще продължи да го прави, до момента в който не го проумеем и не прекъснем веригата в своето семейство, общественост и общество. Обвиненията против родителите са жестоки от прочувствена позиция и неоправдани от научна. Всички родители дават най-хубавото от себе си; просто то е лимитирано от личната им непреработена или неосъзната контузия. И я завещават на децата си, също както сторих и аз със своите. Добрата вест в тази книга и доста други източници е, че контузията и нарушените връзки в фамилията подлежат на излекуване. Вече знаем, че в верните условия мозъкът може да се излекува.