Кушетката на Фройд е едно от филмовите клишета на психоанализата.

Кушетката на Фройд е едно от филмовите клишета на психоанализата. Според клиничния психолог доктор Велислава Донкина присъствието ѝ има особено предопределение - когато човек лежи е по-концентриран в прекарванията си, не вижда реакциите на събеседника си и това му оказва помощ да бъде импровизиран. Друга наложена визия е, че човек върви на психоаналитик, до момента в който е жив, тъй като става подвластен от терапевта си. Д-р Донкина опровергава тази легенда, по думите ѝ психоанализата е метод да станеш самостоятелен и да се научиш да решаваш проблемите си самичък. Това може да не е дълъг развой на лечебни сеанси, тъй като към този момент се ползва и в болнична среда. Така вършат в МБАЛ " Надежда ", където на 28.11.2021 г. ще се проведе Ден на психоанализата. Там имат опит с ефикасната психична помощ за родители на прибързано родени бебета и в лечението на онкоболни пациенти.

Д-р Донкина, има ли време за психоанализа на хората, които се лекуват в болница? Питам, тъй като си представям това като развой, който продължава години, а престоят в лечебно заведение нормално е къс?

Смята се, че психоанализата е тежката артилерия в психотерапията, може би тъй като от нея произлизат всички психотерапии. Тя постоянно търпи някакви сериозни бележки, заради обстоятелството, че е доста дълъг развой и ѝ би трябвало доста време. При практикуването ѝ има избрани условия, като при здравна намеса. В същото време обаче това е лечебната школа, която има най-задълбочена и богата концепция за действието на човешкия разум и структурирането на човешката персона, за протичането на всички психични процеси, за вероятните проблеми, въобще за структурата на личността.

Тя е клиничният способ, който разрешава да доближаваме до хора, които са в доста интензивни положения на болежка, с доста тежко злокачествено или хронично заболяване. Тези хора действат по доста характерен метод. Когато човек е с такава болест, методът му на мислене се трансформира. Това са разнообразни пациенти. Всички други лечебни подходи не дават опция да се доближи до тях и да им се помогне. Затова дълго време се смяташе, че за такива пациенти малко може да бъде направено.

През 60-те години на предишния век един доста прочут в областта на психоанализата институт във Франция открива, че в случай че се приспособява психоаналитичната техника, за тези пациенти може да се направи доста и с тях може да се работи. Когато е приспособена, психоанализата може да взе участие в процеса на лекуване и има място в медицината. В нашата работа няма скалпели, инструментът е самият терапевт. Затова опцията да можем у нас да работим по посока на консолидираното на това знание в медицината е доста скъпа. Това знание може да помогне освен на пациентите, само че и на страданието на лекарите.

Кое дефинира какъв метод ще изберете за съответния пациент – болестта, възрастта, пола или друго?

Онова, за което най-много мислим, е психологичната репрезентация - какво е личното прекарване, персоналното страдалчество и схващане на пациента за момента, през който минава. Когато се случи нещо доста травматично, човек стопира да мисли като защитна реакция. Задачата на психоаналитика е да го придружи в опита този безпорядък в душата му да бъде спретнат, човек да бъде подсилен, да си обясни какво се случва с него. Дори единствено това може да докара до облекчение.

При постъпване в болница се провежда психична процедура, обзор, наименуван скрининг. Срещаме се с пациента, с цел да поговорим за това, което му се случва, по какъв начин той го възприема. Хората могат да приказват за болката си, за страховете си и това е естественият метод да се премине през едно страдалчество. Ние не можем да го премахнем, само че можем да бъдем сензитивно съответни, да помогнем то да бъде осмислено. Това оказва помощ.

Кой търси помощ от психоаналитик? Хора, които няма с кого да споделят, или хора, които не биха желали да натоварят околните си с страстите си?

Съществуват и двете варианти. Може би водеща при търсенето на помощ е способността ни да сме сензитивни към себе си и да си даваме сметка, че нещо не е наред; да имаме кураж да се надигнем пред този факт, да не го отхвърляме. Често търсим психична помощ и когато всичко опитано е без резултат. Има хора, които не търсят консултация, само че в случай че бъде декларирана, с огромно облекчение одобряват опцията да приказват за това. Помага и това, че приказваш пред човек, който срещаш единствено в болничното заведение, не го познаваш, не се постанова да му спестяваш прекарванията си, да го пазиш.

Как се основава доверителната връзка с пациент?

Това е като магия, която се случва в действителност. Всичко оказва помощ да се осъществи – атмосферата, това, че човек самичък е декларирал предпочитание да пристигна, времевите рамки и всичко останало. Когато готовността я има, магията се случва.

Във Франция има един забавен план в тази посока. Там се бяха ориентирали към юноши от предградията, с антисоциални прояви. Държавата субсидира плана, сътвориха център, само че се оказа, че тези юноши не го посещават. В редките случаи, когато го правеха, трошаха и чупеха, невероятно беше да се случи разговор. Тогава хората, които работеха по този план, премислиха концепцията и изнесоха работата си на открито. Ходеха и разговаряха по улиците с тези младежи. Оказа се, че това работи и им се доверяват. Може би, в действителност, водещо е желанието.

Всички човешки същества сме чувствителни към грижата, към готовността да има някой, който би желал да разбере какво е да си на мястото на което си, какво е да се чувстваш, както се чувстваш, да мислиш това, което мислиш, без да ти дава препоръки, да те направлява, да се слага в позицията на някой компетентен. Някой, който е подготвен с мозъка и сърцето си да бъде отсреща. Мисля, че тази подготвеност доста оказва помощ на хората, тъй като им дава другата позиция.

Защо съгласно Вас хората са склонни да споделят с психолог неща, които не биха признали и пред себе си?

Човешкото създание като разум и душа е доста комплицирано. То е конфликтно. Естествената ни отбрана е да се опитваме да пренебрегваме проблемите, които доста ни тормозят. Дори когато става дума за някакъв елементарен медицински обзор - ние записваме, че имаме някакъв признак, само че се вършим, че го няма, тъй като се опасяваме да се надигнем пред него. Въпреки че сме интелигентни, че това е редно, че ще ни оказват помощ.

Инстинктивната реакция да запазим някакъв баланс е да се вършим, че това го няма. Тази тактика е изключително публикувана в областта на прочувствените проблеми. Много постоянно хората споделят – не знам от кое място идва казусът – имам къща, кола, работа, всичко ми е наред. Всичко е наред извън, а това, което се случва вътре в нас, е напълно различен въпрос.

Може би, когато не си толкоз самичък и въпреки всичко някой гледа обстановката в профил, вижда неща, които ти се опитваш да не виждаш - може би тогава се отваря пространство за въпроса какво в действителност се случва? Много пъти срещата с психоаналитик в действителност е опция да поговориш с някого и със себе си за пръв път в живота. Тя дава опция да приказваш, без да бъдеш упрекван, съветван, насилван, без да се постанова нещата да бъдат преживявани трагично.

През какви стадии минава психоанализата? Предполагам, че процесът включва в началото проговаряне за положението, след това анализирането му, по-късно търсенето на решения...

Психоанализата се разграничава от другите подходи по това, че не се концентрира непосредствено върху разрешаването на казуса. Не се стреми незабавно и непременно да отстрани признаците. Тя по-скоро споделя, че тези неща са добре пристигнали, тъй като демонстрират, че нещо се случва. И когато човек успее да се успокои, да се довери, тогава става допустимо да стартира да изследва себе си. След това, виждайки, че някои неща се трансформират, че стартира да му става по-леко, като че ли добива повече храброст да приказва за други неща, които са по-изконни. Това се случва, с помощта на доверието, основаването на добра връзка и е опция да опознаваш себе си, да правиш разграничаване сред това, което фактически си и това, което мислиш че си.

Много пъти визиите ни за нас самите, методът, по който реагираме, даже убежденията ни, са наследени от хората, които са ни отгледали. Израснали сме с упованията към нас и сме почнали да имаме вяра в тях като свои.

Впоследствие хората откриват, че са напълно друг човек и че повече се харесват точно такива. Това е процесът да си позволиш да се опознаеш и след това да си позволиш да бъдеш този, който си.

Защо е толкоз мъчно да се опознаем и имаме потребност от тласък да го създадем?

Защото се показваме в подтекста на миниобществото на нашите родители, на нашето семейство. Още с раждането влизаме в обстановка на очакване за показване. Родителите ни са си мислели нещо за нас, представяли са си нещо, чакат нещо. Без да желаеме ние се вписваме в тези показа. Детето не е продължение на родителите си, те би трябвало да оставят пространство на личността.

Настъпват доста промени, тъй като постоянно се усещаме длъжни или отговорни. И даже когато го разберем, с разсъдъка си споделяме - виждам го, само че не мога да го трансформира, не мога да изляза от плана, който са построили другите. И въпреки че това е план на другите, ние се вписваме в него и той става наш. Иска се доста храброст да го напуснем. Или да го интерпретираме по своя метод.

В този дълъг развой на другарство сред психоаналитика и пациента не се ли основава взаимозависимост?

Хората доста постоянно се опасяват точно от това. Разбира се, по време на аналитичното лекуване се развива съгласуваност, вършим човешка връзка с някой, който е доста важен за нас. Психоаналитикът си дава сметка за това, само че стремежът е човек да стане самостоятелен. Много одобрявам психоанализата, тъй като тя е крачка напред от класическата терапия. При нея се работи след момента на взаимозависимост, с цел да стане човек самостоятелен. Уникално прекарване е, когато някой е подготвен да си тръгне и споделя - благодаря, оттук насетне мога самичък.

През 2019 е извършено проучване за обратимостта на резултата на психотерапията и трайния резултат на анализата. В последните години, с опцията да се употребява образна диагностика се наблюдава смяната в активацията на мозъчните структури и по този начин се “доказва ”, че психоанализата работи.

Има едно доста забавно американско проучване, с което посредством образната диагностика може да се види смяната в мисленето с активация на разнообразни мозъчни центрове. Чрез другия метод на реагиране и прочувствена експресия се откри, че всички лечения фактически водят до смяна.

Онова, което разграничава психотерапията от психоанализата е, че тя е обратима – хората имат потребност постоянно, когато имат проблем, да се върнат при терапевта си, не могат да се оправят сами. При психоанализата човек може самичък да продължи, тя работи по-бавно, само че смяната е трайна.

Обикновено сътрудниците Ви споделят, че не дават подготвени решения за даден психичен проблем, а оказват помощ на пациента си самичък да стигне до тях. И въпреки всичко евентуално има базови неща, изключително когато става дума за стрес, тревога, обезсърчение, провокирани от заболяване. Какви са те при онкоболните да вземем за пример?

Вярно е, че нещата са самостоятелни, само че има и всемирен прекарвания. В пътя към себе си първото е да се признае, че заболяването съществува колкото и да ни е боязън, тъй като когато го признаем, към този момент можем да предприемем нещо. Второто е да не се опитваме да подменяме действителността. Много е нездравословно да се усъвършенства, подправено да мислим положително. Как да мислиш положително, когато е нещо толкоз извънредно?! Позитивното мислене може да е единствено по посока какво може да се направи, да имаме вяра, че е допустимо нещо да се направи.

Важно е да се опитваме да приказваме за казуса, тъй като това е единственият метод да го осмислим. Без да си даваме сметка, посредством говоренето, започва развой на осмисляне, на психична преправка на мощните усеща и афекти, които се отключват при спешна обстановка. Това ни оказва помощ да се „ съберем “, да осмислим протичащото се и да планираме по какъв начин да действаме. Човекът е трагично създание, само че може да направи доста за това да не е такова. Два са методите да го направи - написа Фройд - психоанализата или изкуството.

Фройд, който е изобретил психоанализата, е бил невролог. В началото е мислел по медицински метод. Разбирайки, че има явления, които не се поддават на здравно лекуване, открива лекуването посредством говорене. Човек в действителност стартира да мисли и претърпява по друг метод.

Не мога да се сдържа да не попитам – това с диванчето и кутията с кърпички (дежурна сцена по филмите) работи ли?

Диванчето фактически се е трансформирало в знак на психоанализата – въпреки то в действителност да се назовава софа. Кушетката се използва при доста строги диагностични критерии. Когато човек лежи, процесът на психоанализа е по-интензивен, тъй като му разрешава да не бъде под контрола на очевидното.

Когато седите лице в лице против някого, позицията на тялото допуска известно напрежение, също така вие гледате събеседника и неговите реакции и това провокира защитна реакция у вас. Защитите ни оказват помощ да действаме, само че попречват спонтанността.

Кушетката е концепция на Фройд. Хората се майтапят, че е карал пациентите си да лягат, с цел да не ги гледа и да не го тормозят, само че концепцията е човек да бъде в по-защитена от условността позиция, по-релаксиран. В схващане е, само че може да се отдаде на личните си прекарвания по-пълноценно. Това е огромният лечебен резултат. Разбира се, психоанализата се работи и „ лице в лице “.

Кърпичките не са издирван резултат, с който някой се пробва да сугестира хората да плачат. Поради личния ни трагизъм и сензитивност, когато стигаме до доста мъчителни, страшни, сложни моменти, плачем. Това се случва без да бъде планувано. Много постоянно кабинетът на психоаналитика е първото място, където хората откриват, че могат да плачат и това не ги прави слаби. Да имаш усеща е обикновено.

Случва ли Ви се да плачете с пациент?

Това, което учим, с цел да работим, ни разрешава да бъдем съпричастни, без да подменяме страданието като че ли е наше лично. Тази специалност е в действителност огромна магия, тъй като съпреживяваш по специфичен и друг метод, уважавайки и зачитайки личността на другия.

Попитах Ви, тъй като съм чувала лекари да споделят, че с цел да са потребни за пациента си, би трябвало да се дистанцират прочувствено от него. Във Вашия случай това май е невероятно.

Това е доста специфичен въпрос. Според мен разграничаването в медицината води до плячкосване и неприятни резултати. Има лекари, които фактически по този начин оцеляват, това е техният метод да бъдат положителни диагностици и експерти. Но това също по този начин е резултат, който кара лекарите да „ изпепеляват “, да бъдат груби, цинични. Така се нарушава връзката с пациента, а тази връзка е огромна част от лекуването. Болният има потребност от своя доктор и в случай че той може да се погрижи за него, доста от негативите в лекуването могат да бъдат спестени.

В нашата специалност може да изпаднеш в другата прекаленост – да съчувстваш и да съпреживяваш до степен да се превърнеш в нравствен близнак на пациента си. Това също не оказва помощ. Човек няма потребност от това някой различен да страда дружно с него, а да му помогне да огледа по различен метод на казуса му. Много характерно умеене е да бъдеш съчувствен, да чувстваш, без да нарушаваш неутралността – това е страданието на този човек, част от неговата история, методът, по който той вижда нещата, то не е моето. Аз имам друго.

Има ли случаи, в които мислите и страстите болят повече от тялото? Как работите с такива пациенти?

Аз мисля, че постоянно е по този начин. Много пъти, когато е изработен опит страстите да бъдат заглушени, проговаря тялото. Може би е доста извънредно да приказваме за причинно-следствена връзка в този проект, само че най-малко сигурно са паралелни. Специално в лечебните заведения това е най-обичайната обстановка. Там ние срещаме хора, чието тяло „ приказва “, тъй като боли, и нашата роля е да накараме да проговорят мозъкът и душата. Мисля, че постоянно възприятията болят повече.

Казвате, че би трябвало да бъдем сериозни към моментите, в които не сме щастливи. А може ли нещастието да се лекува, изключително като имаме поради „ народопсихологията “, която интензивно се спряга в последно време?

Ние сме доста трагична нация. За да се излекуваме от нещастието, са нужни доста грижа и внимание към нас самите. Това ще ни научи да демонстрираме грижа и внимание към другите. Като цяло българите сме с ниска здравна просвета. Още по-зле са нещата във връзка с психологичното ни здраве. Слава Богу, въпреки и постепенно, това се трансформира. Но това е и въпрос на образование.

Наистина е добре човек да бъде сензитивен към себе си. Когато с него става нещо, когато е сърдит, когато е трагичен, да се попита какво му се случва и какво може да направи – това е пътят да бъдеш доста по-адекватен и градивен към себе си и основава просвета на връзките, трансформира подтекста, в който живеем.

Случвало ли Ви се е да анализите себе си? Как успявате да се „ издърпате над водата “?

Да, в нашата специалност е безусловно изискване ти самият да си бил пациент и да си минал през това. Защото, както Ви споделих, ние сме инструмент и би трябвало да познаваме себе си, с цел да можем да следим това, което усещаме, когато сме с пациент; да си даваме сметка кое идва от него и кое от някаква наша история; да не смесваме нещата; да можем да оцеляваме. Избрах психоанализата, тъй като ми се коства извънредно морално да не си разрешаваш да подлагаш различен на нещо, на което ти самият не си бил податлив да се подложиш.

Д-р Велислава Донкина е клиничен психолог и лекар по логика на психиката към Българска академия на науките, претендент по психоанализа към Чикагски психоаналитичен институт и член на Американската психоаналитична асоциация.

Работи в региона на развиването и организирането на немедицинската грижа в болнична среда в България и управлява първото по рода си психоаналитично поделение в болнична институция - Звеното за психична и немедицинска грижа в Специализираната болница за интензивно лекуване на хематологични болести.

Сертифициран водещ на Балинтови групи, хоноруван учител към магистърска стратегия “Клинична логика на психиката - психоаналитична вероятност ” на Нов български университет.

Член на Международната асоциация по психоонкология, Международната асоциация по невропсихоанализа, Българско здравно съдружие по хематология, Българско психоаналитично общество и Българско балинтово общество, дипломиран член на Българска асоциация по психотерапия.