Недосегаемите от плаж Делфин |
Който знае - ще изтрае. Който помни – ще разбере. Който дерзае, ще се покае. За друго ще нехае. Защото усилието ражда изтощение. А „ общоприетото “ – насилие…
Който е заставал пред морската простор на ръба на платото над плаж Делфин, гледал е в очите самия Стар вълшебник! Виждал е безспир в зениците му. Виждал е независимост, изписана без думи. Затова пък …с основни букви. Свободата на несвободни генерации. На живите мъртви, заченали като чайки всичко това. Чувал е глух шепот на безвремие да дава кураж. Виждал е голи възпитаници на Стария да прегръщат топъл пясък. Да се сливат през пeсъчинките в метафизическа целокупност. Дали са откачили? Не! По-скоро са се от-качили.
Да-а-а, Старияt вълшебник - Делфин! С взор трансформира светската суматоха в анимация. В огледалното отражение на очите му проличава какви анимационни герои сме. Всички до един. Брътвежи, ламтежи и суетни пъплежи на надълбоко невежи. Разсмиват. Нелепеят.
Отдавна се блазнех да го доближа уединено. Да преспивам на прибоя. Да пообщуваме на четири очи. Но да си постелиш на прибой през днешния ден е недобре признато. Рискуваш да изглеждаш чудноват. Да те разгласят за вманиачен. Е - тъкмо това ме завоюва да го направя. Навсякъде, където видя граници на нелепостта, с наслада престъпвам. Какво облекчение единствено след това…!
Съвремието ни е заспало в еснафска благост. Мазохистично самоокастряне с брадвата на нелепостта. Добре де – вместо окастряне да кажем „ oбраност “, с цел да няма мотив за обезсърчение...
Собствената ни цивилизация ни прави евнуси, а ние възторжено ръкопляскаме.
Не единствено ръкопляскаме. Ликуваме, когато и децата ни биват превръщани в евнуси. Активно спомагаме.
Никакво спане на прибои! Да не сме луди!
След като стана ясно, че съм нощувал на Делфинския, заваляха намеци. „ Охо! Смело! “ „ Не те ли беше боязън? “… Че какво мъжество е да спиш на открито, под звездите, защитаван от морски талази? За наследодателите ни от минали генерации е било съвсем всекидневие. А през днешния ден? Да спиш до морето - да спиш с морето – е разкол? Перверзия някаква? Лошо образование? Оказва се, разстройва днешния социум…?
Не си прехапах езика. На провокацията отговорих с провокация: „ От какво да ме е боязън? Бях самичък. Нямаше ни мечки, ни крокодили, ни …човекоподобни катили… “
Всъщност какво ви приказвам. Как да не е рисково. Опасно е! Дори доста рисково! По-опасно от това има ли да осъзнаеш, че няма нищо ужасно? Да рухнат сламени страхове? Да почувстваш плашещо дръзновение? Да осъзнаеш какъв брой доста си изпускал в живота от боязън. Изцеден от боязън. Пресушен от боязън. Обезобразен от боязън. Безличен, противен, безсилен боязън. А ти се е коствал толкоз неизпълним.
В среднощ прибоят омагьосва. Но и …размагьосва. Вълните гълтам уроките на лекомислието. Нещата си идват на мястото.
В нощта на 6-ти против 7-ми август към среднощ взех решението. Запалих колата и поех към къмпинг Делфин. Стигнах платото. Върху него на повърхност от към 10 дка случайността безредно бе разхвърлила бунгала, каравани и палатки.
Мастерплан на лятното равнодушие. Паркирах. Беше мрачно и безлюдно. Имаше новолуние. Луната напираше да пробие небосклона в възтънък сърпообразен процеп. Изглеждаше като око на задремал китаец. До тук добре, само че – не светеше достатъчно… Отидох да се изпикая. Внимавах къде стъпвам в тъмното. Когато се върнах, пред колата ми седяха в кръг дечица на към 6-7 години. Едно единадесетгодишно ги водеше. Разиграваха между тях детски вицове. Детски сценичен кръжок в среднощ! Старият вълшебник не стопира да въодушевява - рекох си и се усмихнах. Единадесетгодишното даде думата на един шестгодишен нетърпеливец. Наложи се да изслушам соловото осъществяване на предстоящ, но доста предстоящ артист, тъй като бях притеглен като негова аудитория. Още до момента в който младият гений представяше скеча си, подозренията напълно се изпариха - Стария вълшебник има пръст в цялата работа. Пратил ми е посрещачи. Настройва за среща. Представлението на децата свърши и те като птички отлетяха по каравани, бунгала и палатки.
Включих челника на оптимално осветяване. Извадих от багажника походното легло, спален чувал и възглавница. Възглавницата беше от хотела. Изнесъл я бях назаем, напъхана в пазарска чанта. Нарамих багажа и заключих колата. Дали заради едвам-едвам мъждукащото новолуние - животът в каравани, бунгала и палатки напълно замря. Шумовете на светската шум, борещи се за вниманието на мозъка, притихнаха. Съзнанието ми остана необезпокоявано единствено със себе си. Бях подготвен.
С мудни стъпки стигнах ръба на платото. Насочих челника към плажа в ниското. Светлинният вързоп се опита да го доближи, само че тъмнината и изпаренията от морето го разръфаха на конци. Плажът се мрежееше като през опушено стъкло. Изглеждаше сюрреално. Почувствах се като слизащия в подземния свят Орфей. Заспусках по стръмната пътечка с изсечени в прашна, ронлива почва стъпала. Много от тях бяха изронени. Поддаваха. Лесно можеше да се подхлъзна. Стигнах въпреки всичко пясъка незасегнат. Заоглеждах се, с цел да намеря комфортно място за нощувка. Реших да си постелка до скална стеничка с височина към метър и нещо и дължина 4-5 м, която в долния си край отстоеше единствено на към 6 м от прибоя. Хем ще ме пази от течение, споделих си, хем ще ми е нощно шкафче. Освободих се от обемистата пазарска чанта с възглавницата, като я мушнах в скална ниша. Заразпъвах походното легло. Законтрих краката му с плануваните за това ръчки. Наместих го добре в пясъка и разгънах върху му спалния чувал. В горния завършек на леглото поставих хотелската възглавница. На непосредствен скален борд закрепих шише с вода – ако през нощта ожаднея. Доволен от комфортно подредената ложа, погледнах нагоре. Звезди заиграха отсреща ми като танцьорки. И тях ли Стария бе наел? Занамигаха ми кокетно за „ Добре пристигнал! “.
Все по-малко се усещах анимационен герой…
С изхвърлени от морето дървета неизвестен възпитаник на Стария бе измайсторил декорация на плажа. Дънер, трансфорат в дървена пластика, стърчеше, забит в пясъка, тъкмо сред мен и вълните. В горната му част се поклащаше малко трибагрениче. Над него като монархически инсигнии стърчаха забити в дървото вилица и дребно детско весло. Инсигнии присмехулници. Инсигнии на почтена безредица, усмиваща пристрастеността за власт… Под трибагреничето, окачена с въженце като отвес, на дървото висеше празна бутилка от водка. Личната нотка на създателя... Вероятно е желал да преразкаже страстта, която е свързал с бутилката. Е, вдъхновението на Стария вълшебник има от време на време и странни проявления. В цялата им многостранност все някак прозира и единоначалие…
Някой от каравана на първа линия, на самия борд на платото, видя необикновеното ми за това време на денонощието наличие на плажа. От любознание ли, от боязън ли, включи прожектор, с цел да ревизира. Освети ме. Бързо се убеди в миролюбивите ми планове и повече не досажда. Останахме единствено Стария и аз.
Легнах. Ложата ми в действителност бе станала комфортна. Притесняваше ме само, че Стария може да ми заяви нещо, пък аз да не схвана. Знаех, че поддържа връзка безмълвно. Знаех и че не на всеки е обещано да разбере. Защото не разчита на диалект и слух.
Защото праща целокупни послания, влизащи незабелязано през всички сетива по едно и също време. Целокупни сетивности, проникващи по-дълбоко от думи.
Легнах и наострих слух. Нощта беше тиха и топла. Чуваше се единствено заобленото, меко плисване на вълните. Ритъмът им постави начало на медитация. В нея всичко се стопи в тишина, централизация и покой, очевидно нужни за проявлението на Майстора.
Страсти и чувства угаснаха. Съзнанието се трансформира в бяло платно. Като платното на киноекран. Белота, внезапно контрастираща с тъмното на нощта. Чувствах се като в кино с угасени лампи преди началото на кино лентата. Казах си, че не трябва да задрямвам преди Стария да ми е „ проговорил “.
В един миг усетих облици да заиграват по бялото платно. Блокчета от някакъв пъзел дохвърчаха като чайки. По детски. Без ред, без завист, без предпочитание за превъзходство. Безшумно. В началото бяха смътни и мъчно различими - като сенки в Платоновата пещера. Ставаха обаче все по-ярки и контрастни. Открои се смисъл. Идваха от дълбините на времето, от където Стария ги бе измъкнал. Осъзнах, че е почнал да ми споделя именитата си история. Историята на плаж Делфин. Искаше да ме научи.
В общи облици сля мемоари, които бях чувал от старите делфинци, с мои персонални прекарвания. Получиха се облици отвън време и тленност. Ефирни делфински картини на независимост и ентусиазъм. Често неземно наивни. И все пак – или може би тъкмо заради това - дълбокомислени и трансцендентно мъдри.
Образи, в които пространството съществува, с цел да радва, а пред него времето благоговее в унес.
Видях по какъв начин през 1966 година дългият едвам 300 м плаж става магнит за възропталите против тоталитарната нелепост. Видях по какъв начин гледките от платото над него поразяват въображението им. Видях по какъв начин търсачите на независимост, чели и чули за Рая, схванаха, чак когато застанаха на ръба на платото… Видях по какъв начин се ражда не просто къмпинг – къмпинг „ Делфин “, а субкултура, зачената като хубав и интелигентен контрапункт на войнстващата пролетарщина. А в следствие и на мутрокапитализма и неговата чалга-генетика. Антиапаратчици, антиноменклатурчици, антиопортюнисти и антимутрокапиталисти в гол митинг под намерено небе.
Широкоскроените, за които толкоз необятни облекла по този начин и не се намериха… И те доста скоро напълно ги махнаха.
Видях по какъв начин при започване на 70-те Народната милиция се усеща провокирана от толкоз доста почтена плажна голота. Как с воайорска пристрастеност повежда битка против непокорните голи. Товари на камиони. Глобява за… „ непристойно облекло “. Пише доноси до работодатели за „ аморално държание на плаж “. Докато не я осени, че дейностите ѝ … я вършат за смях. Че изкуствената нервност против естествената голота, трансформира голотата в мечтана тайнственост. Голота изгубена и след това открита. И Народната милиция преди време, и наследилата я Царевска полиция през днешния ден схванаха какъв брой неподвластна за чиновническа принуда е магията Делфин. И главозамаяно притихнаха…
А голотата, учи Стария вълшебник, е мъдрост. Не е случайност, че мъдреци от всички времена са били голи. Тя е завръщане към непорочност и непоквареност от момента на голото раждане. Спомен за Tabula rasa. Единоначалие, което социализацията в цивилизация принудително прекъсва. Общуване без изкуствени загради. Без комплексите на йерархии. Без натрапена суетност. По детски. Манифестация на естественото общо сред хората, което злото ненавижда и заличава с изкуствени разлики.
Видях по какъв начин последователно от целия свят заприиждаха като на поклонение възпитаници на Стария вълшебник. Идваха да се пречистят. Да отпразнуват свободата и креативното начало, живота на прибоя и топлината на лагерния огън. Идваха да изхвърлят злободневието в морето и като непослушни деца да надзърнат оттатък му. Бяха повярвали във опцията на живот без еснафщина. Без цинизъм. Прегръщаха топлия пясък в търсене на естетика. Себеутвърждаваха се в жив живот.
Пристигаха най-много негодните за смирение. Хора по-големи от която и да е идеология. Толкова интелектуално хлъзгави, че бяха съдбовно неуловими за властта. Недобронадеждниците на Източния блок… За тях черноморското крайбрежие и границата с Турция маркираха края на света. Тук обаче - най-после на света, бе тайният им център. Бе храмът на интуитивните им търсения. Пътуваха с дни, с цел да стигнат при Стария. А той им отвръщаше с живот в фантазии.
Доктрините на времето бяха надхитрени...
Старияt вълшебник сякаш им правеше и невидими мостове за духовна контрабанда със себеподобни в Западния свят - света оттатък Желязната завеса. Точно тогава и оня свят се бе разбунтувал против своите си несправедливости. Бе издигнал лозунги като „ Flower power “ и „ Make Love Not War “. Външно мъжете там бяха замязяли на Исусовци, а дамите на Марии Магдалени. Младите бяха отъждествили любовта със независимост. По делфински се бяха оплезили против традиция и власт …
И по този начин контракултурата Делфин стана най-дългият импровизиран обществен опит в запомнената ни история.
Просъществува цели 50 години. До концесионирането на плажа през 2016 година До нелепото му омутряване. На това, което бе надживяло даже ноктите на тоталитарната идеология и тайните ѝ служби, гениите на ГЕРБ видяха сметката за година-две…
Отворих очи. Звезди още веднъж оптимистично заблещукаха отсреща ми. Вълноломът ромонеше успокоително. Разбрах, че Стария мигновено е взел ограничения срещу чувството ми за яд. Знаех, че никак не обича гнева. Че го счита за атентат на злото против хармонията. За излишно пилеене на сила. Взе ограничения и на часа го прогони. Припомни ми, по какъв начин единствено година, откакто свободните делфинци бяха изгубили своя плаж, в прилежащото заливче им бе направил чисто нов. Да в действителност! Още на идната година морето бе насипало пясък в съседство и правоприемник на Делфин се бе родил безусловно от вълните. Поиска ли, Стария прави чудеса…
Припомни ми и, че към този момент четвърто потомство свободни делфинци пораства на Делфин. Че на плажа в едно могат да бъдат видени баба, дядо, децата им, внуци, че и правнуци – все ученици на Делфин. Гимнософисти - голи мъдреци, както античните гърци наричали голите древноидийски философи, впечатляващи в земята им.
А ГЕРБерите единствено за единадесет години окончателно увехнаха. Не от мушици – от мошеничество…
Чистотата на едвам осезаем бриз надделя. Заспах спокоен и удовлетворен. С възприятие, че съм блажен от Стария. През нощта даже не сънувах. Всичко беше казано, всичко беше забелязано, всичко беше ясно. И всичко беше, както би трябвало да бъде. На сутринта се разсъниха и видях изгрев над прибоя. Неописуем. Своеобразно обобщение на среднощния разговор.
Слънцето проговори за НЕДОСЕГАЕМОСТ…
-----------
Иво Алексиев е самостоятелен журналист. Кръгозора и необятния взор слага над теснозрението на тясната специализация. Теснозрение водещо до тесногръдство. Счита истината за събирателно разбиране - не за аспект, изваден от цялото. С бдителност и интернационален опит доближава тематиката, до момента в който не усети очертания на справедлива истина, които заслужават да бъдат осмислени и споделени. Осъзнава, че в споделената истина има оценъчност, която държи да е морално издържана.
Космополит. Живял, учил и работил в доста елементи на света, най-вече Германия. На матерно равнище приказва български и немски. Свободно - британски и съветски.
Мотивацията му да разгласява е вкоренена във философските търсения на хора от всички времена. Пътя към тези търсения му демонстрира преподавател в гимназията Граф Фридрих Шуле в Германия, която приключва. Следва философия, история и стопанска система в основания от третия американски президент и създател на Декларацията за самостоятелност Томас Джефърсън лицей Алигени колидж в Съединени американски щати. Продължава академичното си обучение в университета Георг Аугуст в гр. Гьотинген, Германия, където учи стопанска система, философия и политология. За отличен триумф е почетен със стипендия на фондация Фридрих Еберт. Завършва магистратура по бизнес администрация с профил маркетинг.
Ценител и интерпретатор на изобразителното изкуство и театъра. Пише за политика, геополитика и изкуство, както и есета на персонални тематики.
Освен журналист е и съветник по маркетинг и ПР в Германия и България.
Който е заставал пред морската простор на ръба на платото над плаж Делфин, гледал е в очите самия Стар вълшебник! Виждал е безспир в зениците му. Виждал е независимост, изписана без думи. Затова пък …с основни букви. Свободата на несвободни генерации. На живите мъртви, заченали като чайки всичко това. Чувал е глух шепот на безвремие да дава кураж. Виждал е голи възпитаници на Стария да прегръщат топъл пясък. Да се сливат през пeсъчинките в метафизическа целокупност. Дали са откачили? Не! По-скоро са се от-качили.
Да-а-а, Старияt вълшебник - Делфин! С взор трансформира светската суматоха в анимация. В огледалното отражение на очите му проличава какви анимационни герои сме. Всички до един. Брътвежи, ламтежи и суетни пъплежи на надълбоко невежи. Разсмиват. Нелепеят.
Отдавна се блазнех да го доближа уединено. Да преспивам на прибоя. Да пообщуваме на четири очи. Но да си постелиш на прибой през днешния ден е недобре признато. Рискуваш да изглеждаш чудноват. Да те разгласят за вманиачен. Е - тъкмо това ме завоюва да го направя. Навсякъде, където видя граници на нелепостта, с наслада престъпвам. Какво облекчение единствено след това…!
Съвремието ни е заспало в еснафска благост. Мазохистично самоокастряне с брадвата на нелепостта. Добре де – вместо окастряне да кажем „ oбраност “, с цел да няма мотив за обезсърчение...
Собствената ни цивилизация ни прави евнуси, а ние възторжено ръкопляскаме.
Не единствено ръкопляскаме. Ликуваме, когато и децата ни биват превръщани в евнуси. Активно спомагаме.
Никакво спане на прибои! Да не сме луди!
След като стана ясно, че съм нощувал на Делфинския, заваляха намеци. „ Охо! Смело! “ „ Не те ли беше боязън? “… Че какво мъжество е да спиш на открито, под звездите, защитаван от морски талази? За наследодателите ни от минали генерации е било съвсем всекидневие. А през днешния ден? Да спиш до морето - да спиш с морето – е разкол? Перверзия някаква? Лошо образование? Оказва се, разстройва днешния социум…?
Не си прехапах езика. На провокацията отговорих с провокация: „ От какво да ме е боязън? Бях самичък. Нямаше ни мечки, ни крокодили, ни …човекоподобни катили… “
Всъщност какво ви приказвам. Как да не е рисково. Опасно е! Дори доста рисково! По-опасно от това има ли да осъзнаеш, че няма нищо ужасно? Да рухнат сламени страхове? Да почувстваш плашещо дръзновение? Да осъзнаеш какъв брой доста си изпускал в живота от боязън. Изцеден от боязън. Пресушен от боязън. Обезобразен от боязън. Безличен, противен, безсилен боязън. А ти се е коствал толкоз неизпълним.
В среднощ прибоят омагьосва. Но и …размагьосва. Вълните гълтам уроките на лекомислието. Нещата си идват на мястото.
В нощта на 6-ти против 7-ми август към среднощ взех решението. Запалих колата и поех към къмпинг Делфин. Стигнах платото. Върху него на повърхност от към 10 дка случайността безредно бе разхвърлила бунгала, каравани и палатки.
Мастерплан на лятното равнодушие. Паркирах. Беше мрачно и безлюдно. Имаше новолуние. Луната напираше да пробие небосклона в възтънък сърпообразен процеп. Изглеждаше като око на задремал китаец. До тук добре, само че – не светеше достатъчно… Отидох да се изпикая. Внимавах къде стъпвам в тъмното. Когато се върнах, пред колата ми седяха в кръг дечица на към 6-7 години. Едно единадесетгодишно ги водеше. Разиграваха между тях детски вицове. Детски сценичен кръжок в среднощ! Старият вълшебник не стопира да въодушевява - рекох си и се усмихнах. Единадесетгодишното даде думата на един шестгодишен нетърпеливец. Наложи се да изслушам соловото осъществяване на предстоящ, но доста предстоящ артист, тъй като бях притеглен като негова аудитория. Още до момента в който младият гений представяше скеча си, подозренията напълно се изпариха - Стария вълшебник има пръст в цялата работа. Пратил ми е посрещачи. Настройва за среща. Представлението на децата свърши и те като птички отлетяха по каравани, бунгала и палатки.
Включих челника на оптимално осветяване. Извадих от багажника походното легло, спален чувал и възглавница. Възглавницата беше от хотела. Изнесъл я бях назаем, напъхана в пазарска чанта. Нарамих багажа и заключих колата. Дали заради едвам-едвам мъждукащото новолуние - животът в каравани, бунгала и палатки напълно замря. Шумовете на светската шум, борещи се за вниманието на мозъка, притихнаха. Съзнанието ми остана необезпокоявано единствено със себе си. Бях подготвен.
С мудни стъпки стигнах ръба на платото. Насочих челника към плажа в ниското. Светлинният вързоп се опита да го доближи, само че тъмнината и изпаренията от морето го разръфаха на конци. Плажът се мрежееше като през опушено стъкло. Изглеждаше сюрреално. Почувствах се като слизащия в подземния свят Орфей. Заспусках по стръмната пътечка с изсечени в прашна, ронлива почва стъпала. Много от тях бяха изронени. Поддаваха. Лесно можеше да се подхлъзна. Стигнах въпреки всичко пясъка незасегнат. Заоглеждах се, с цел да намеря комфортно място за нощувка. Реших да си постелка до скална стеничка с височина към метър и нещо и дължина 4-5 м, която в долния си край отстоеше единствено на към 6 м от прибоя. Хем ще ме пази от течение, споделих си, хем ще ми е нощно шкафче. Освободих се от обемистата пазарска чанта с възглавницата, като я мушнах в скална ниша. Заразпъвах походното легло. Законтрих краката му с плануваните за това ръчки. Наместих го добре в пясъка и разгънах върху му спалния чувал. В горния завършек на леглото поставих хотелската възглавница. На непосредствен скален борд закрепих шише с вода – ако през нощта ожаднея. Доволен от комфортно подредената ложа, погледнах нагоре. Звезди заиграха отсреща ми като танцьорки. И тях ли Стария бе наел? Занамигаха ми кокетно за „ Добре пристигнал! “.
Все по-малко се усещах анимационен герой…
С изхвърлени от морето дървета неизвестен възпитаник на Стария бе измайсторил декорация на плажа. Дънер, трансфорат в дървена пластика, стърчеше, забит в пясъка, тъкмо сред мен и вълните. В горната му част се поклащаше малко трибагрениче. Над него като монархически инсигнии стърчаха забити в дървото вилица и дребно детско весло. Инсигнии присмехулници. Инсигнии на почтена безредица, усмиваща пристрастеността за власт… Под трибагреничето, окачена с въженце като отвес, на дървото висеше празна бутилка от водка. Личната нотка на създателя... Вероятно е желал да преразкаже страстта, която е свързал с бутилката. Е, вдъхновението на Стария вълшебник има от време на време и странни проявления. В цялата им многостранност все някак прозира и единоначалие…
Някой от каравана на първа линия, на самия борд на платото, видя необикновеното ми за това време на денонощието наличие на плажа. От любознание ли, от боязън ли, включи прожектор, с цел да ревизира. Освети ме. Бързо се убеди в миролюбивите ми планове и повече не досажда. Останахме единствено Стария и аз.
Легнах. Ложата ми в действителност бе станала комфортна. Притесняваше ме само, че Стария може да ми заяви нещо, пък аз да не схвана. Знаех, че поддържа връзка безмълвно. Знаех и че не на всеки е обещано да разбере. Защото не разчита на диалект и слух.
Защото праща целокупни послания, влизащи незабелязано през всички сетива по едно и също време. Целокупни сетивности, проникващи по-дълбоко от думи.
Легнах и наострих слух. Нощта беше тиха и топла. Чуваше се единствено заобленото, меко плисване на вълните. Ритъмът им постави начало на медитация. В нея всичко се стопи в тишина, централизация и покой, очевидно нужни за проявлението на Майстора.
Страсти и чувства угаснаха. Съзнанието се трансформира в бяло платно. Като платното на киноекран. Белота, внезапно контрастираща с тъмното на нощта. Чувствах се като в кино с угасени лампи преди началото на кино лентата. Казах си, че не трябва да задрямвам преди Стария да ми е „ проговорил “.
В един миг усетих облици да заиграват по бялото платно. Блокчета от някакъв пъзел дохвърчаха като чайки. По детски. Без ред, без завист, без предпочитание за превъзходство. Безшумно. В началото бяха смътни и мъчно различими - като сенки в Платоновата пещера. Ставаха обаче все по-ярки и контрастни. Открои се смисъл. Идваха от дълбините на времето, от където Стария ги бе измъкнал. Осъзнах, че е почнал да ми споделя именитата си история. Историята на плаж Делфин. Искаше да ме научи.
В общи облици сля мемоари, които бях чувал от старите делфинци, с мои персонални прекарвания. Получиха се облици отвън време и тленност. Ефирни делфински картини на независимост и ентусиазъм. Често неземно наивни. И все пак – или може би тъкмо заради това - дълбокомислени и трансцендентно мъдри.
Образи, в които пространството съществува, с цел да радва, а пред него времето благоговее в унес.
Видях по какъв начин през 1966 година дългият едвам 300 м плаж става магнит за възропталите против тоталитарната нелепост. Видях по какъв начин гледките от платото над него поразяват въображението им. Видях по какъв начин търсачите на независимост, чели и чули за Рая, схванаха, чак когато застанаха на ръба на платото… Видях по какъв начин се ражда не просто къмпинг – къмпинг „ Делфин “, а субкултура, зачената като хубав и интелигентен контрапункт на войнстващата пролетарщина. А в следствие и на мутрокапитализма и неговата чалга-генетика. Антиапаратчици, антиноменклатурчици, антиопортюнисти и антимутрокапиталисти в гол митинг под намерено небе.
Широкоскроените, за които толкоз необятни облекла по този начин и не се намериха… И те доста скоро напълно ги махнаха.
Видях по какъв начин при започване на 70-те Народната милиция се усеща провокирана от толкоз доста почтена плажна голота. Как с воайорска пристрастеност повежда битка против непокорните голи. Товари на камиони. Глобява за… „ непристойно облекло “. Пише доноси до работодатели за „ аморално държание на плаж “. Докато не я осени, че дейностите ѝ … я вършат за смях. Че изкуствената нервност против естествената голота, трансформира голотата в мечтана тайнственост. Голота изгубена и след това открита. И Народната милиция преди време, и наследилата я Царевска полиция през днешния ден схванаха какъв брой неподвластна за чиновническа принуда е магията Делфин. И главозамаяно притихнаха…
А голотата, учи Стария вълшебник, е мъдрост. Не е случайност, че мъдреци от всички времена са били голи. Тя е завръщане към непорочност и непоквареност от момента на голото раждане. Спомен за Tabula rasa. Единоначалие, което социализацията в цивилизация принудително прекъсва. Общуване без изкуствени загради. Без комплексите на йерархии. Без натрапена суетност. По детски. Манифестация на естественото общо сред хората, което злото ненавижда и заличава с изкуствени разлики.
Видях по какъв начин последователно от целия свят заприиждаха като на поклонение възпитаници на Стария вълшебник. Идваха да се пречистят. Да отпразнуват свободата и креативното начало, живота на прибоя и топлината на лагерния огън. Идваха да изхвърлят злободневието в морето и като непослушни деца да надзърнат оттатък му. Бяха повярвали във опцията на живот без еснафщина. Без цинизъм. Прегръщаха топлия пясък в търсене на естетика. Себеутвърждаваха се в жив живот.
Пристигаха най-много негодните за смирение. Хора по-големи от която и да е идеология. Толкова интелектуално хлъзгави, че бяха съдбовно неуловими за властта. Недобронадеждниците на Източния блок… За тях черноморското крайбрежие и границата с Турция маркираха края на света. Тук обаче - най-после на света, бе тайният им център. Бе храмът на интуитивните им търсения. Пътуваха с дни, с цел да стигнат при Стария. А той им отвръщаше с живот в фантазии.
Доктрините на времето бяха надхитрени...
Старияt вълшебник сякаш им правеше и невидими мостове за духовна контрабанда със себеподобни в Западния свят - света оттатък Желязната завеса. Точно тогава и оня свят се бе разбунтувал против своите си несправедливости. Бе издигнал лозунги като „ Flower power “ и „ Make Love Not War “. Външно мъжете там бяха замязяли на Исусовци, а дамите на Марии Магдалени. Младите бяха отъждествили любовта със независимост. По делфински се бяха оплезили против традиция и власт …
И по този начин контракултурата Делфин стана най-дългият импровизиран обществен опит в запомнената ни история.
Просъществува цели 50 години. До концесионирането на плажа през 2016 година До нелепото му омутряване. На това, което бе надживяло даже ноктите на тоталитарната идеология и тайните ѝ служби, гениите на ГЕРБ видяха сметката за година-две…
Отворих очи. Звезди още веднъж оптимистично заблещукаха отсреща ми. Вълноломът ромонеше успокоително. Разбрах, че Стария мигновено е взел ограничения срещу чувството ми за яд. Знаех, че никак не обича гнева. Че го счита за атентат на злото против хармонията. За излишно пилеене на сила. Взе ограничения и на часа го прогони. Припомни ми, по какъв начин единствено година, откакто свободните делфинци бяха изгубили своя плаж, в прилежащото заливче им бе направил чисто нов. Да в действителност! Още на идната година морето бе насипало пясък в съседство и правоприемник на Делфин се бе родил безусловно от вълните. Поиска ли, Стария прави чудеса…
Припомни ми и, че към този момент четвърто потомство свободни делфинци пораства на Делфин. Че на плажа в едно могат да бъдат видени баба, дядо, децата им, внуци, че и правнуци – все ученици на Делфин. Гимнософисти - голи мъдреци, както античните гърци наричали голите древноидийски философи, впечатляващи в земята им.
А ГЕРБерите единствено за единадесет години окончателно увехнаха. Не от мушици – от мошеничество…
Чистотата на едвам осезаем бриз надделя. Заспах спокоен и удовлетворен. С възприятие, че съм блажен от Стария. През нощта даже не сънувах. Всичко беше казано, всичко беше забелязано, всичко беше ясно. И всичко беше, както би трябвало да бъде. На сутринта се разсъниха и видях изгрев над прибоя. Неописуем. Своеобразно обобщение на среднощния разговор.
Слънцето проговори за НЕДОСЕГАЕМОСТ…
-----------
Иво Алексиев е самостоятелен журналист. Кръгозора и необятния взор слага над теснозрението на тясната специализация. Теснозрение водещо до тесногръдство. Счита истината за събирателно разбиране - не за аспект, изваден от цялото. С бдителност и интернационален опит доближава тематиката, до момента в който не усети очертания на справедлива истина, които заслужават да бъдат осмислени и споделени. Осъзнава, че в споделената истина има оценъчност, която държи да е морално издържана.
Космополит. Живял, учил и работил в доста елементи на света, най-вече Германия. На матерно равнище приказва български и немски. Свободно - британски и съветски.
Мотивацията му да разгласява е вкоренена във философските търсения на хора от всички времена. Пътя към тези търсения му демонстрира преподавател в гимназията Граф Фридрих Шуле в Германия, която приключва. Следва философия, история и стопанска система в основания от третия американски президент и създател на Декларацията за самостоятелност Томас Джефърсън лицей Алигени колидж в Съединени американски щати. Продължава академичното си обучение в университета Георг Аугуст в гр. Гьотинген, Германия, където учи стопанска система, философия и политология. За отличен триумф е почетен със стипендия на фондация Фридрих Еберт. Завършва магистратура по бизнес администрация с профил маркетинг.
Ценител и интерпретатор на изобразителното изкуство и театъра. Пише за политика, геополитика и изкуство, както и есета на персонални тематики.
Освен журналист е и съветник по маркетинг и ПР в Германия и България.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ