Как да се справим със загубата на близък човек
Колко постоянно наскърбяваме нашите родственици? Всички типове битови тривиалности и обиди се натрупват и най-после се трансформират в голяма снежна топка, която засенчва положителното, което е в най-близките ни хора. Нима е необичайност да срещнеш човек, който е афектиран за нещо на околните си?
Дори и най-скъпите хора на всеки човек – майка му и татко му – не са застраховани, че един ден детето стопира да оказва помощ, посещава, звъни. Не е належащо да се карате, с цел да изчезне връзката сред родителите и детето.
Това в детството майка и баща – е свято. И тогава ще пораснеш и нямаш даже време да се обадиш. Преставаме да се любуваме на тези скъпи моменти, които прекарваме с нашите най-близки хора, с тези, които откровено и неоснователно ни обичат.
В последна сметка родителите имат ли потребност от причина? Дори и да сте неприкрит долен човек или загрубял нарушител, те отново ще видят във вас положителното, което е прикрито от очите на другите, и те ще те обичат до края на дните си…
Загуба на непосредствен човек
„ Като слушах тревожните звуци от интензивното поделение, където лежеше татко ми, мислех, че това са най-трудните моменти в живота ми. Научихме за рак единствено преди 9 месеца и през цялото това време се подготвяхме за неизбежното „, споделя историята си наш четец, написа Так Просто.
„ Химиотерапия, хоспитализация, безкрайни визити на лекари … Знаехме, че умира: ракът затягаше ужасната си прегръдка. Подготвяхме се да се разделим.
„ Когато татко ми умря, не бях в близост. Научих по телефона. В един миг ми олекна – престанал е да страда. Мислех, че най-лошото завършва, тъй като беше намерил мир. Но това не беше по този начин. “
„ Пътуване през траура преди малко стартира. Дните продължиха в седмици, месеци минаха в години. Всичко беше мъчително, сърцераздирателно и … необичайно. Изминали са 5 години, само че е мъчно да си спомня най-малко един ден, когато го направих без да си спомня, даже със сълзи… “
„ Не можех да преодолея скръбта си. Някой съпоставя печал с развой и го разделя на стадии, само че не мога да се съглася с това. Не можех да приема, че татко ми към този момент не е в близост. И не желаех да бъда помолен да спра страданието и да „ обърна страницата “. Не се получава по този начин.
„ Няма значение коя бях преди, само че през днешния ден съм доста по-чувствителна от времето, преди да изгубя татко си. За другари, които претърпяват личните си загуби, станах наставник. Аз станах по-добра към непознати. Ако някой ме е наранил, просто вземам решение, че е имал сложен ден… “
„ Продължавам да пребивавам естествен живот и даже числя се към клуба на “ тези, които са изгубили родителите си „. Но убеждаването „ обърнете страницата “ не одобрявам насериозно. Спомням си за татко си, мисля за него, не мога и не желая да престана да го върша, “ споделя дамата.
Човек приема това, което към този момент има, за даденост. И когато загуби най-малко някои от тези полезности, гневът, негодуванието, отричането се взривяват вътре… Това води до меланхолия, единственият излаз от която е приемането. Признанието, че околните са окончателно изчезнали и животът няма да бъде същият. Остава единствено да се изживее скръбта, трансформирайки черната тъга в ярка памет.
Сега всички умствени страдания и мечти по тематиката „ какво би станало, в случай че аз … “ нямат доста смисъл. Съжаляваме за загубата и единствено в този миг на обезсърчение обръщаме внимание на това, което остава.
Животът ни не е безконечен и в никакъв случай не знаеш кой ден ще бъде последният. Затова не се тормозете и не отхвърляйте околните си. Кончината на обичан човек постоянно е непредвидена.
Ако сте в спор с родителите си, направете първата крачка към помиряване, в случай че не сте говорили, обадете се, в случай че не си идвали отдавна, навестете ги. Домашните работи и паники няма да избягат, само че да подарите на вашите хора малко повече внимание и топлота в никакъв случай няма да бъде ненужно .
