Художникът Петко Ломски: За първата си продадена картина получих цяла пачка пари
Казва се Петко Петков, само че всички го назовават Ломски. Като дете карал дядо си да му носи листове амбалажна хартия, с цел да рисува. Отивал на гарата. Рисувал влаковете и старите локомотиви, обгърнати в пара. Днес е измежду най-известните български художници.
- Г-н Петков, помните ли първия си преподавател. Човекът, който хвана ръката ви и ви сподели, по какъв начин се държи четката?
- Бях в пети клас, когато художникът ломчанин Иван Манолов ме вкара в ателието си. Той подреждаше разнообразни предмети и ме караше да ги рисувам. Говореше за класиците, за огромните майстори: Рембрант, Суриков.
- Помислихте ли си тогава, че това може да бъде бъдещата ви специалност?
- Да. Художникът в тези времена беше почитан човек. Родителите ми ме насърчаваха. Влязох в Художествената гимназия в София. Учителите ми не бяха толкоз огромни майстори, само че се оказаха отлични педагози. Сава Савов ни задължаваше да посещаваме всички изложения в София. Да гледаме модерно изкуство. Той беше художник, който правеше чудесни, леко буржоазни портрети. Беше широкоскроен човек. Позволяваше ни да вършим неща на ръба на модерното. Да деформираме рисунката, да става тя малко нереална. Рисувахме от заран до вечер: модели, полуголи фигури, скици.
- По негово време, 1977 година, да се влезе в Художествената академия бе извънредно мъчно. Вие, момчето от Лом, успявате от първия си опит. Как се случи това?
- 600 души бяхме претендентите, а щяха да одобряват единствено дванадесет. Прие ме в класа си огромния художник професор Иван Кирков. Като фамозен живописец и колорист, той доста държеше цветовете да са в естетика. Учеше ни по какъв начин да ги съчетаваме. Още тогава започнах да разтягам формата, тъй че тя не ставаше напълно действителна. Това беше в крайник с времето. Професорът ни учеше, че би трябвало да си рисувач, да знаеш мярката. Колекционерите желаят тъкмо това, да имаш личен жанр да не приличаш на другите. Миналата година на моята галерия в Пловдив, на която демонстрирах 150 платна, един колекционер купи множеството, тъкмо поради моя жанр.
- Какво се случи, откакто завършихте Академията?
- Не желаех да се върна в родния Лом. Струваше ми се глухо място, желаех да се развъртвам. Харесвах Варна. Но да се отиде там по това време беше съвсем невероятно. Помогнаха ми Ванко Урумов и Стоимен Стоилов. Те ме знаеха, тъй като още като студент участвах в една галерия на тематика: „ Художникът и морето “. Тогава продадох и първата си картина. Купи я един състезател, Стоян Генчев разпределител на националния тим по волейбол. Докато били на лагер я видял, след това ме откри в Академията и сподели, че я желае. Пита ме какъв брой коства? Не знаех, не ние определяхме цените. Журито я беше оценило на 500 лв.. В началото на осемдесетте това беше голяма сума. Той извади една пачка от по пет лв. и ми я подмятна. Беше отлично прекарване.
- И по този начин стигнахте до Варна.
- Предполагам, че моят помощник Андрей Даниел се е обадил на Стоимен Стоилов, шефа на групата на варнеските художници, който му споделил: Веднага да идва момчето ". Хванах първия аероплан. Още помня цената на билета - 22 лв..
Тогава в една остаряла изоставена фабрика за печки на източния фронт „ Вулкан “ имаше доста ателиета. Дадоха едно и на мен. То стана мой дом. По време на изложения Светлин Русев идваше и споделяше на предприятията какво да купуват. Не изпускаше да спомене и някоя моя работа. Така, че в един миг, на 26 години, се оказа, че имам 10 хиляди лв.. Огромна сума, задоволителна за един апартамент, само че защото нямах жителство, не можех да направя сходна покупка. За сметка на това имаше прелестно клубче на културните дейци и всичките пари отидоха там. Беше доста хубаво. Въобще животът беше ария. Казваха, че съм добър рисувач, че имам собствен жанр и вземам тематиките от живота. Въобще хвалеха ме. Светлин ми купи две работи за Националната художествена изложба. Подчертаваше, че елементарно се оправям с формата. Аз пък се стремях да рисувам леко, като Жул Паскин. Повлиян бях и от Ел Греко, който постоянно ми е бил на сърцето.
- Не се ли понадухте след толкоз хвалби?
- Няма по какъв начин да се надуваш в случай, че там са Милко Божков, Ванко Урумов, Стоимен Стоилов. А и пристигна 1989 година: измененията, разрухата и всичко се срина.
- Какво се случи с вас?
- Сигурно съм бил обезверен, върнах се в Лом, станах преподавател, не правех изложения. Пълен застой. Добре, че децата ме харесваха. После даскалувах 10 години в елитно учебно заведение за изкуство във Варна. Учителската специалност ми харесваше, само че истината е, че постоянно съм желал да бъда свободен актьор. Сега съм подобен. Рисувам всеки ден. Понякога стартирам с молив различен път напряко с четката. Закъсам ли, оставам картината и очаквам момента, когато ще я усещам още веднъж и тогава ще я довърша. Този поминък ми дава всичко, без него щях да съм нищо.
- Сега още веднъж живеете в Лом. Дунава минава под прозореца ви, били сте години край морето, а в никакъв случай не сте ги рисували. Защо?
- Моята тематика са хората. Лицата, израженията. Това е моят жанр. Човекът. Не обичам да ми театралничат, задоволително ми е да ги видя на улицата. Често ми поръчват портрети. Справям се доста бързо. Колеги ме питат: Как успяваш? Цитирам Иван Кирков: И ти нарисувай хиляда портрета и след това ще ти е елементарно.
- Къде са вашите картини, коя е най-скъпата което сте продали?
- В колекционери. Някои са продадени в Холандия, Люксембург, това знам. Най - скъпата ми картина купи библиотеката в Разград. Представлява фигури, които слизат по една стълба. Харесали я на галерия. Платиха ми 1700 лв., а аз дадох четиристотин лв. налози. Картините ми по принцип не са скъпи. Не съм лаком.
-Имате ли обичан цвят?
- Професор Кирков споделяше, че живописта е от всички бои по малко и от една повече. Преписват тази мисъл на Дечко Узунов. Аз може би избирам виолетовото. Но в живописта е значимо съотношението. Трябва да намериш допирателния цвят, с цел да не стои на ниска цена, пъстрота.
-Кога и по какъв начин рисувате?
- По всяко време на денонощието. Едновременно рисувам по няколко картини. На някой диря цветовете 3-4 години. Може да липсва едно пипване с пръст, само че то взема решение всичко. Случва се да изпадна в меланхолия. Тогава си оказвам помощ с малко водка. Най-важното е да не спирам. Работиш ли има въодушевление. В ден в който съм направил нещо хубаво, хвърча. Хората несъмнено, не знаят за какво, само че значимото е, че ти си знаеш. Това обаче, не се случва доста постоянно.
Интервю на Исак ГОЗЕС
- Г-н Петков, помните ли първия си преподавател. Човекът, който хвана ръката ви и ви сподели, по какъв начин се държи четката?
- Бях в пети клас, когато художникът ломчанин Иван Манолов ме вкара в ателието си. Той подреждаше разнообразни предмети и ме караше да ги рисувам. Говореше за класиците, за огромните майстори: Рембрант, Суриков.
- Помислихте ли си тогава, че това може да бъде бъдещата ви специалност?
- Да. Художникът в тези времена беше почитан човек. Родителите ми ме насърчаваха. Влязох в Художествената гимназия в София. Учителите ми не бяха толкоз огромни майстори, само че се оказаха отлични педагози. Сава Савов ни задължаваше да посещаваме всички изложения в София. Да гледаме модерно изкуство. Той беше художник, който правеше чудесни, леко буржоазни портрети. Беше широкоскроен човек. Позволяваше ни да вършим неща на ръба на модерното. Да деформираме рисунката, да става тя малко нереална. Рисувахме от заран до вечер: модели, полуголи фигури, скици.
- По негово време, 1977 година, да се влезе в Художествената академия бе извънредно мъчно. Вие, момчето от Лом, успявате от първия си опит. Как се случи това?
- 600 души бяхме претендентите, а щяха да одобряват единствено дванадесет. Прие ме в класа си огромния художник професор Иван Кирков. Като фамозен живописец и колорист, той доста държеше цветовете да са в естетика. Учеше ни по какъв начин да ги съчетаваме. Още тогава започнах да разтягам формата, тъй че тя не ставаше напълно действителна. Това беше в крайник с времето. Професорът ни учеше, че би трябвало да си рисувач, да знаеш мярката. Колекционерите желаят тъкмо това, да имаш личен жанр да не приличаш на другите. Миналата година на моята галерия в Пловдив, на която демонстрирах 150 платна, един колекционер купи множеството, тъкмо поради моя жанр.
- Какво се случи, откакто завършихте Академията?
- Не желаех да се върна в родния Лом. Струваше ми се глухо място, желаех да се развъртвам. Харесвах Варна. Но да се отиде там по това време беше съвсем невероятно. Помогнаха ми Ванко Урумов и Стоимен Стоилов. Те ме знаеха, тъй като още като студент участвах в една галерия на тематика: „ Художникът и морето “. Тогава продадох и първата си картина. Купи я един състезател, Стоян Генчев разпределител на националния тим по волейбол. Докато били на лагер я видял, след това ме откри в Академията и сподели, че я желае. Пита ме какъв брой коства? Не знаех, не ние определяхме цените. Журито я беше оценило на 500 лв.. В началото на осемдесетте това беше голяма сума. Той извади една пачка от по пет лв. и ми я подмятна. Беше отлично прекарване.
- И по този начин стигнахте до Варна.
- Предполагам, че моят помощник Андрей Даниел се е обадил на Стоимен Стоилов, шефа на групата на варнеските художници, който му споделил: Веднага да идва момчето ". Хванах първия аероплан. Още помня цената на билета - 22 лв..
Тогава в една остаряла изоставена фабрика за печки на източния фронт „ Вулкан “ имаше доста ателиета. Дадоха едно и на мен. То стана мой дом. По време на изложения Светлин Русев идваше и споделяше на предприятията какво да купуват. Не изпускаше да спомене и някоя моя работа. Така, че в един миг, на 26 години, се оказа, че имам 10 хиляди лв.. Огромна сума, задоволителна за един апартамент, само че защото нямах жителство, не можех да направя сходна покупка. За сметка на това имаше прелестно клубче на културните дейци и всичките пари отидоха там. Беше доста хубаво. Въобще животът беше ария. Казваха, че съм добър рисувач, че имам собствен жанр и вземам тематиките от живота. Въобще хвалеха ме. Светлин ми купи две работи за Националната художествена изложба. Подчертаваше, че елементарно се оправям с формата. Аз пък се стремях да рисувам леко, като Жул Паскин. Повлиян бях и от Ел Греко, който постоянно ми е бил на сърцето.
- Не се ли понадухте след толкоз хвалби?
- Няма по какъв начин да се надуваш в случай, че там са Милко Божков, Ванко Урумов, Стоимен Стоилов. А и пристигна 1989 година: измененията, разрухата и всичко се срина.
- Какво се случи с вас?
- Сигурно съм бил обезверен, върнах се в Лом, станах преподавател, не правех изложения. Пълен застой. Добре, че децата ме харесваха. После даскалувах 10 години в елитно учебно заведение за изкуство във Варна. Учителската специалност ми харесваше, само че истината е, че постоянно съм желал да бъда свободен актьор. Сега съм подобен. Рисувам всеки ден. Понякога стартирам с молив различен път напряко с четката. Закъсам ли, оставам картината и очаквам момента, когато ще я усещам още веднъж и тогава ще я довърша. Този поминък ми дава всичко, без него щях да съм нищо.
- Сега още веднъж живеете в Лом. Дунава минава под прозореца ви, били сте години край морето, а в никакъв случай не сте ги рисували. Защо?
- Моята тематика са хората. Лицата, израженията. Това е моят жанр. Човекът. Не обичам да ми театралничат, задоволително ми е да ги видя на улицата. Често ми поръчват портрети. Справям се доста бързо. Колеги ме питат: Как успяваш? Цитирам Иван Кирков: И ти нарисувай хиляда портрета и след това ще ти е елементарно.
- Къде са вашите картини, коя е най-скъпата което сте продали?
- В колекционери. Някои са продадени в Холандия, Люксембург, това знам. Най - скъпата ми картина купи библиотеката в Разград. Представлява фигури, които слизат по една стълба. Харесали я на галерия. Платиха ми 1700 лв., а аз дадох четиристотин лв. налози. Картините ми по принцип не са скъпи. Не съм лаком.
-Имате ли обичан цвят?
- Професор Кирков споделяше, че живописта е от всички бои по малко и от една повече. Преписват тази мисъл на Дечко Узунов. Аз може би избирам виолетовото. Но в живописта е значимо съотношението. Трябва да намериш допирателния цвят, с цел да не стои на ниска цена, пъстрота.
-Кога и по какъв начин рисувате?
- По всяко време на денонощието. Едновременно рисувам по няколко картини. На някой диря цветовете 3-4 години. Може да липсва едно пипване с пръст, само че то взема решение всичко. Случва се да изпадна в меланхолия. Тогава си оказвам помощ с малко водка. Най-важното е да не спирам. Работиш ли има въодушевление. В ден в който съм направил нещо хубаво, хвърча. Хората несъмнено, не знаят за какво, само че значимото е, че ти си знаеш. Това обаче, не се случва доста постоянно.
Интервю на Исак ГОЗЕС
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ