За руснаците това не беше война, а филм с пуканки. Сега пуканките свършиха - Свят
Какво си мислят хората, подлежащи на готовност, за вероятността да се озоват на фронта. За това споделя самостоятелната съветска медия " Важные истории ", профилирана в провеждането на журналистически следствия.
Ето няколко истории:
Красивата Русия на бъдещето се е трансформирала в пийнал младеж бияч
Мария, 29 година, психиатър
На 21 септември се разсъниха в девет сутринта, с цел да видя, че обръщението на Путин е почнало. Всичко стана ясно. Подлежа на военна работа и на готовност. Откакто стартира войната, вземам антидепресанти - усещам се малко по-добре, не толкоз зле, колкото на 24 февруари. Но заплахата стана действителна. Първата ми мисъл е да избягам още в този момент. Но да бягаш значи да живееш в нестабилно бъдеще. Преди войната имах съответен проект: учех немски, мислех, че след шест месеца ще потвърдя статута си на доктор в Германия и ще се преместя там с приятелката си.
Не избягах на никое място, а отидох на работа. Работя като психиатър, като се занимавам главно с тревожни и депресивни разстройства. Цялата позитивна динамичност при пациентите (през последните шест месеца) се разпадна. Цял ден мислех какво да върша: хрумна ми концепцията да помоля един другар травматолог да ми счупи крайници под анестезия. Майка ми, също доктор, сподели, че е незабавно да забременея. Имах концепция да подправя уверение за бременност, само че във военното окръжие щяха да открият всичко. Искахме да забременеем и да имаме дете, само че в нашата страна с нейните закони това е невероятно.
Много се изплаших: изпратиха призовка на моя другарка, която е гинеколог и ординатор в детската реанимация, чух, че е извикан психиатър от Руза (град в Московска област). Беше ужасно, че призовката може да ме откри на работата. Така че в последния ден преди почивката си просто не излязох, споделих, че съм болна. Сега моите другари отпътуват, а момчетата, които служат, се пробват да преминат границата. Много се тормозя за тях, за себе си, по няколко пъти дневно се блазня да отпътува за Узбекистан или да остана тук и да се скрия. Или може би би трябвало да си слага някаква диагноза?
Аз съм напълно украинка в кръвта си, прекарах цялото си детство там, всяко лято ходехме на посетители. Всичките ми родственици са украинци, имам доста другари там. Категорично не поддържам войната и този режим. Аз съм нежелана от този режим: украинка, лесбийка, пацифистка.
Искат да ни изпратят нас, психиатрите, в службите за набиране на военнослужещи, с цел да преглеждаме (новобранците). Знам 100%, че няма да отида там. Няма да мога да подпечатам с ръка " кадърен " и да знам, че момче като моите другари ще отиде да убива хора като мен и моите родственици в Украйна, моята татковина. Искат от нас да отменим отпуските си и да работим в службата за набиране на военнослужещи - в случай че това се трансформира в заповед, ще подам оставка и ще си диря друга работа.
На работата имам другари - узбек и ингуш. Узбекистанецът е получил съветско поданство, само че не желае да почине за страна, в която го третират като жител втора употреба. Ингушът споделя, че доста руснаци даже не знаят, че Ингушетия е Русия. Не желае да даде живота си за тази страна.
Когато споделих на майка ми, че в полицейския сектор са почнали да издават призовки на хората, които са били арестувани на митинга, тя се възмути и сподели: " Защо тези идиоти въобще са излезли? Тя сподели следното във връзка на страстите: " Просто не вие, а ние, вашите родители, баби и дядовци, би трябвало да ви върнем назад от това положение.
Не скърбя за себе си като жена, че мога да бъда мобилизирана, а за всички - дами, мъже, деца, тези, които могат да бъдат призовани, тези, чийто живот, фантазии и проекти са унищожени, всеки човек, който схваща какво се случва. Съжалявам за моите родственици и другари, за хората в Украйна като цяло, които трябваше да изоставен или да пазят страната си, която беше нападната на вятъра. Като жена се опасявам, че в случай че отида на фронта, ще стана жертва на полово принуждение от страна на травмирани бойци. Като жена съм отвратена от обстоятелството, че имаме фетиш към насилието - от домашното принуждение до насилието в страната. То е на всички места - от учителите в учебно заведение до някакъв перверзен тип примирение от вида " Бог го е позволил ". Съжалявам за всички нас, които вярвахме, че всичко ще бъде наред, които вярвахме в положителното, в огромния отворен свят, в приемането, в толерантността, като че ли самите ние бяхме излъгани в личната си страна. А " красивата Русия на бъдещето " се е трансформирала в същински пийнал младеж бияч.
Нямам желание да се причисля в редиците на този призрачен сън
Игор, 44 година, офис служащ
Служих през 90-те години на предишния век: бях свикан в армията, не отидох непринудено. Нищо толкоз ужасно не ми се случи, само че, несъмнено, нямам щастливи мемоари от армията. След уволнението си дадох обет, че в никакъв случай повече няма да облека униформата. Армията ни е в цялостен ступор, няма никаква конструктивност, липсват две години от живота, а мозъкът ти е атрофиран. Отне ми към пет години, с цел да се вразумя и да стана рационален човек. Да стартира да мисля, да спра да се държа като глупак. Повтарям си - е, просто по този начин е.
През 2000 година получих заповед за готовност, за която бях не запомнил. Сега, когато стартира цялата суматоха, изрових военната си брошура и разбрах, че съм подсъден. Но допускам, че юристите считат, че към този момент нося административна отговорност.
Нормалните хора не могат да имат позитивно отношение към войната - без значение кой с кого води война. Ако съумея, ще напусна родината си и надали ще се върна. Нямам желание да попълням редиците в този призрачен сън, ще направя всичко допустимо. Готов съм да отида в гората - нагледно казано, страната е огромна, ще се опитам да се скрия някъде. Аз съм чиновник в офис, практикувам документи. Тоест, в случай че напусна, ще изгубя работата си. Ще се окажа с гол гъз и без пари.
Представям си, че ще ме отведат. Когато войната стартира, незабавно се замислих за мобилизацията. И си дадох сметка, че в случай че стигна до фронта, просто ще се гръмна в главата. Не желая да изстрелвам по други хора. Не желая да гръмна себе си, само че най-много не и другите.
Напълно съм комплициран: не знам по какъв начин да продължа да пребивавам. За благополучие, имам другари, които могат да ми оказват помощ първоначално. Не мога да кажа, че незабавно ще си намеря добра работа. В Украйна хората останаха без нищо...
Имам две деца. Много ги обичам
Николай, 35 година, графичен дизайнер
Разбрах за мобилизацията от малкия екран, никой не ми писа и не ми се обади особено (за нуждата да отида в офиса за военна регистрация и записване). В началото на седмицата обсъждахме въпроса за емиграция, жена ми беше за тръгване, аз се съпротивлявах до дъно. Обичам дома си, страната си, в Русия имах близки хора - родителите ми, бабите и дядовците, които имат потребност от грижи, учебното заведение и кръжоците на щерка ми. Да оставиш всичко зад тила си и да заминеш не е елементарно решение. Но когато пристигна новината за мобилизацията, изглеждаше, че няма друга опция. Да живееш в провинцията, да се криеш, да се страхуваш - това е отвратително мъчно. Няма по какъв начин да отида на фронта. Предпочитам да отида в пандиза, в сравнение с война.
Избрахме да отидем в Грузия, тъй като имахме доста другари и това беше реалистична опция. Една вечер събрахме багажа и отлетяхме за Минерални води. Там намерихме човек, който да ни закара до Владикавказ. Авиокомпанията беше изгубила багажа ни, аз бях подготвен да седнал съм през целия ден и да го очаквам, само че жена ми ме отхвърли.
Когато стигнахме до Владикавказ, опашката на контролно-пропускателния пункт към този момент беше дълга към седем километра, а хората стояха по 10 часа. Докато сутринта в първия ден на мобилизацията водачите желаеха по 3-4 хиляди на човек, до вечерта на 21 септември цените скочиха до 40 хиляди (на човек). Намерихме вид за 10 хиляди; водачът към този момент беше при започване на опашката, само че трябваше да стигнем до него по някакъв метод.
Беше вечер, 10-11 часът. Затова тръгнахме пешком: имахме две деца, едното в количка, а другото - бебе. Фактът, че изгубихме един куфар, беше за положително - нямаше да можем да вървим. Дъщеря ми държеше куфара си, аз - своя, а брачната половинка ми носеше количката с бебето. Но имахме шанс. След към 20 минути по този сложен път една газка с митничари, които бяха тръгнали за промяната си, спря. Натовариха ни и ни прекараха през насрещното придвижване с мигащи светлини. Имахме огромен шанс, има положителни хора.
Не е допустимо да се премине границата пешком, по тази причина всички търсят водач. Но имаше и по-сложни способи. Някой продаваше скутери, колела - спекулантите са доста дейни. На границата съвсем не ми задаваха въпроси, тъй като държах бебе на ръце. В 8 часа сутринта (на 22 септември) към този момент бяхме в Тбилиси.
Не разбирам кому е нужна тази война, за какво страната ни води война за територии, които принадлежат на друга страна. Всяка война е дехуманизация, дехуманизация. И най-важното - задачата е неразбираема, защо да се умира? Не бяхме нападнати. Не знам какво би трябвало да се случи, с цел да се замисля за опцията да воювам. Имам две деца. Обичам ги доста, в никакъв случай не съм мислил за това по какъв начин ще пораснат без мен. Родихме ги дружно със брачната половинка ми, постоянно бях наоколо и интензивно участвах в живота им. Мисля, че е по-добре да отидеш в пандиза, в сравнение с да воюваш. Дори и да вляза в пандиза, това няма да е за дълго. Краят на тази власт е близо.
Съгласен съм с основния управител. Той сподели: " Изчезвай незабавно "
Генадий, 30 година, юрист по интернационално право
Аз съм в Ташкент, тук е над 30 градуса, цветята цъфтят и се усещам в сигурност. Регистриран съм във военното окръжие в Ростов на Дон. Запасняк съм първа категория, компетентност " боен преводач ", прекосих военния факултет в университета, чин лейтенант. Вчера (22 септември) в пет часа следобяд ми се обадиха по джиесема:
- Здравейте, обаждам ви се от службата за записване в армията. Имате ли време да се отбиете след час?
- За какво?
- Не гледате ли новините?
- Гледам, само че призовките се връчват на ръка.
- Добре тогава. Къде живеете в този момент?
Затворих. Намерих единствения билет за момента. Купих го за 600 000 рубли от кредитната си карта. Не ми пукаше какъв брой ще коства, трябваше да се измъкна. Докато бях в таксито, си измислих история за прикритие. Съгласувах я с основния управител - той ми сподели: " Изчезвай незабавно. " Много деликатно обмислих какво да кажа: пътувах по работа, срещата беше уговорена от дълго време. Купих си двупосочен билет за 29 септември.
На Внуково граничарите водиха всички мъже за някаква инспекция. Задаваха въпроси към пет минути и ги пускаха. В същото време те стояха и се смееха: " Нима нямате четири деца? В противоположен случай сигурно няма да ви пуснат! Всеки разбираше всичко.
Бях оптимално въздържан, само че когато прекосих през граничния надзор, ми се искаше да се свлека на пода и да се разплача. Беше мъчно душевен. С мен през контролно-пропускателния пункт мина един човек: по лицето му се четеше цяла гама от страсти, когато се опитваш да се престориш, че всичко е наред, а в действителност не е. Казах: " В една посока? " Той споделя: " Да, до Ереван. " Пожелахме си шанс.
Летях до Ташкент, включих телефона и видях известие от роднините ми: (онези с призовката) пристигнали в дома ми в Ростов на Дон към 21:00 ч. Портиерката споделила, че не познава подобен човек и че той не живее тук.
Първоначално разбрах, че при оповестяването на мобилизацията няма да има отсрочвания за никого. Но мисълта беше, че хората с по-подходящи специалности от моята ще бъдат първи. Когато ми се обадиха на мобилния телефон, се стреснах: това означаваше, че не им пука кой какво е правил, кой какъв опит има. Може би просто съм бил прекомерно ревнив и те са желали да изяснят кой съм и къде се намирам. Но си дадох сметка, че в случай че се забавя в този момент, ще предадат данните ми на граничната работа и просто няма да мога да напусна Русия.
В този миг се запитах какво ли изпитват хората, които гледаха метафизичен на нещата. Имаше и мисли: дали в миналото ще видя още веднъж баба си и дядо си? Преди да потегли, се обадих на дядо ми и той сподели: " Не прави нелепости, не си тръгвай. Те ще вземат първо нисшата класа. Ти принадлежите към висшата прослойка ". Обадих му се за първи път от февруари насам, той е на 80 години. Казах: " Дядо, за какво мислиш, че съм от висшата прослойка? " Той счита, че всичко това се дължи на машинациите на НАТО. Казвам: " Чия е виновността, че може би в никакъв случай повече няма да видиш правнучката си? Дали и тя е от НАТО? "
Искам да се изплюя в лицето на тези, които споделят, че руснаците са почнали да недоволстват едвам когато е почнала мобилизацията. Всички имаме личен живот и той се случваше. Хората, които пишат това, не осъзнават, че за руснаците това не беше война, а филм с пуканки. Сега пуканките са изчезнали. Властите в Русия са основали всичко, с цел да не се изнервят хората. Аз го направих: бабата и дядото на жена ми живеят в Полтава, чичо ми - в Киев, а прародител ми - в Измаил. Използвах това време, с цел да се приготвя за заминаването си и да си намеря нова работа. Когато войната стартира, разбрах, че е невероятно да се отглежда дете в такава страна, имам щерка на една годинка. Момчета, доста е комфортно да ни критикувате, когато вие самите сте в сигурност.
Мисля, че насилието ще ескалира, ще има палежи, някакви манифестации, всичко ще бъде на локално равнище, до момента в който не дойдат първите ковчези. Тогава може да се стигне до доста мощен гърмеж. Мисля, че това е смъртна присъда за Руската федерация. Давам на тази страна от шест месеца до една година.
Бях подготвен да се отърва. Но нямам пари
Mатвей, 30 година, редактор
Първата ми мисъл, когато разбрах за мобилизацията, беше: Господи, стигнахме толкоз надалеч. Второ: Какъв гаф. Трето: Не се усещам доста комфортно. Не ми се желае да вземам участие в изцяло несправедлива война и да загивам там за някакви неразбираеми идеали.
Съществуват два типа войни: освободителни и завоевателни. Освобождението е свещена война, като Втората международна война, чиито полезности са ясни за всички. Когато те идват при вас за да ви унищожат, няма въпросителни. Вземате оръжие и отивате да се защитавате. Но когато възникне въпросът " за какво? ", това значи, че има нещо неправилно в тази война.
Държа военната си карта, която получих преди осем години. Завърших Московския държавен университет, взех дипломата си и след четири дни отпътувах за армията. Не желаех да послужвам, роднините ми ме откупиха и ме настаниха в положително отделение. Казах тогава: " Можеше да платите още няколко хиляди и нямаше да отида на никое място. Все още не знам каква беше цената на тази услуга. Понякога на празненства е занимателно да разкажеш някоя история: доста години по-късно тя се възприема като нещо сюрреалистично, като филм. Гледате го и си мислите: какви нелепости! И в случай че сте били в армията, си мислите: дребосъче, какъв живот! Смисълът да отидеш в армията е за тези, които нямат доста вероятности: да вземем за пример селските момчета, които са почитатели на оръжията и оборудването и имат вяра, че единствено в армията можеш да станеш същински мъж. Това е едногодишно тестване за човек, който е получил висше обучение и е оформил своите хоризонти.
Служих през 2014 година, когато стартира първата " засечка " с Украйна - анексирането на Крим. Отидох да послужвам през юли: беше явно по какъв начин реториката " Хохлите не са хора " избухна безусловно в границите на два месеца. Преди това въобще не е имало такива диалози. И тогава, внезапно, парадигмата на мислене се промени. Ние, руснаците, имаме доста родственици в Украйна, тъй че това ми се стори диво. Но разбирам за какво се е случило: в армията има единствено един канал, който ти демонстрират. След вечеря, преди вечерната инспекция, имате време да оправите униформата си: би трябвало да пришиете бял подгъв от плат към яката си. Гледахме новините по време на това прелестно занятие.
Достатъчно оценявам живота си, с цел да не се замесвам в завършения, които не разбирам. Ако някой в действителност ни нападне, в случай че украинските танкове влязат в Белгородска и Ростовска област, тогава да, скърбя, момчета, скърбя, жено, целувам те по бузата, отивам. Защото тогава щеше да е ясно: някой в действителност е прецакан в този свят, би трябвало да защитаваш родината си. Много обичам страната си, не е моя неточност. Но не беше по този начин. Майка ми счита, че сме предпазени. Мисля си: в случай че се приближиш до човек на улицата, започнеш да го биеш с бухалка, да го пробождаш с нож, по какъв начин можеш да кажеш, че го защитаваш? Друг мотив е, че пазиме териториите си в исторически проект. Защо тогава да не дадем целия Сибир на монголо-татарите? Но по някаква причина никой не се замисля за това!
Демилитаризацията и денацификацията ми се костват фарс. В продължение на 30 години в Украйна нямаше нацисти, не ни заплашваше никаква войска. И внезапно за няколко месеца те се появиха там - цяла страна от фашисти. Но даже в Германия през 30-те години на ХХ век не е имало такова нещо! Да, имаше нацисти, всички знаеха за техните настроения, след това те пристигнаха на власт - всичко се развиваше последователно. Но не всички хора могат внезапно да станат такива - това не става по този метод.
Имах концепция да отпътува, само че не желая да оставям жена си и кучето си. Женен съм единствено от една година. Бих могъл да отида в Сърбия - там има хора, които могат да ми намерят работа, аз не работя за Русия, там ще има опция да се устоявам, да оцелея. Но не знам дали ще мога да се върна по-късно. Когато бях по-млад, си мислех: " Майната й на тази страна, би трябвало да се махнем отсам. Сега си мисля: " Навсякъде е гадно, на всички места е шибана неразбория, никой няма да ви одобри с отворени прегръдки.
Надявам се, че няма да получа призовка от първите. Не пребивавам на адреса си. Надявам се тези с същински опит да бъдат призовани първи, тъй като аз служих в галактическите сили. Струва ми се заслужено първо да призовем тези, които поддържат войната, и да крещим в обществените мрежи и чатовете, че руснаците желаят да се бият, че това е за същинските мъже - единствено по този начин можем да покажем, че имаме мощ. Мисля, че тези славни момчета би трябвало да бъдат възнаградени за своята отдаденост и мотивация и да бъдат изпратени на фронтовата линия.
Бях подготвен да се спася през вчерашния ден (21 септември) в пика на суматохата. Банално, само че нямам пари за това. Така че седнал съм на тръни. Хоризонтът за проекти в Русия се редуцира на 10 минути.
Ето няколко истории:
Красивата Русия на бъдещето се е трансформирала в пийнал младеж бияч
Мария, 29 година, психиатър
На 21 септември се разсъниха в девет сутринта, с цел да видя, че обръщението на Путин е почнало. Всичко стана ясно. Подлежа на военна работа и на готовност. Откакто стартира войната, вземам антидепресанти - усещам се малко по-добре, не толкоз зле, колкото на 24 февруари. Но заплахата стана действителна. Първата ми мисъл е да избягам още в този момент. Но да бягаш значи да живееш в нестабилно бъдеще. Преди войната имах съответен проект: учех немски, мислех, че след шест месеца ще потвърдя статута си на доктор в Германия и ще се преместя там с приятелката си.
Не избягах на никое място, а отидох на работа. Работя като психиатър, като се занимавам главно с тревожни и депресивни разстройства. Цялата позитивна динамичност при пациентите (през последните шест месеца) се разпадна. Цял ден мислех какво да върша: хрумна ми концепцията да помоля един другар травматолог да ми счупи крайници под анестезия. Майка ми, също доктор, сподели, че е незабавно да забременея. Имах концепция да подправя уверение за бременност, само че във военното окръжие щяха да открият всичко. Искахме да забременеем и да имаме дете, само че в нашата страна с нейните закони това е невероятно.
Много се изплаших: изпратиха призовка на моя другарка, която е гинеколог и ординатор в детската реанимация, чух, че е извикан психиатър от Руза (град в Московска област). Беше ужасно, че призовката може да ме откри на работата. Така че в последния ден преди почивката си просто не излязох, споделих, че съм болна. Сега моите другари отпътуват, а момчетата, които служат, се пробват да преминат границата. Много се тормозя за тях, за себе си, по няколко пъти дневно се блазня да отпътува за Узбекистан или да остана тук и да се скрия. Или може би би трябвало да си слага някаква диагноза?
Аз съм напълно украинка в кръвта си, прекарах цялото си детство там, всяко лято ходехме на посетители. Всичките ми родственици са украинци, имам доста другари там. Категорично не поддържам войната и този режим. Аз съм нежелана от този режим: украинка, лесбийка, пацифистка.
Искат да ни изпратят нас, психиатрите, в службите за набиране на военнослужещи, с цел да преглеждаме (новобранците). Знам 100%, че няма да отида там. Няма да мога да подпечатам с ръка " кадърен " и да знам, че момче като моите другари ще отиде да убива хора като мен и моите родственици в Украйна, моята татковина. Искат от нас да отменим отпуските си и да работим в службата за набиране на военнослужещи - в случай че това се трансформира в заповед, ще подам оставка и ще си диря друга работа.
На работата имам другари - узбек и ингуш. Узбекистанецът е получил съветско поданство, само че не желае да почине за страна, в която го третират като жител втора употреба. Ингушът споделя, че доста руснаци даже не знаят, че Ингушетия е Русия. Не желае да даде живота си за тази страна.
Когато споделих на майка ми, че в полицейския сектор са почнали да издават призовки на хората, които са били арестувани на митинга, тя се възмути и сподели: " Защо тези идиоти въобще са излезли? Тя сподели следното във връзка на страстите: " Просто не вие, а ние, вашите родители, баби и дядовци, би трябвало да ви върнем назад от това положение.
Не скърбя за себе си като жена, че мога да бъда мобилизирана, а за всички - дами, мъже, деца, тези, които могат да бъдат призовани, тези, чийто живот, фантазии и проекти са унищожени, всеки човек, който схваща какво се случва. Съжалявам за моите родственици и другари, за хората в Украйна като цяло, които трябваше да изоставен или да пазят страната си, която беше нападната на вятъра. Като жена се опасявам, че в случай че отида на фронта, ще стана жертва на полово принуждение от страна на травмирани бойци. Като жена съм отвратена от обстоятелството, че имаме фетиш към насилието - от домашното принуждение до насилието в страната. То е на всички места - от учителите в учебно заведение до някакъв перверзен тип примирение от вида " Бог го е позволил ". Съжалявам за всички нас, които вярвахме, че всичко ще бъде наред, които вярвахме в положителното, в огромния отворен свят, в приемането, в толерантността, като че ли самите ние бяхме излъгани в личната си страна. А " красивата Русия на бъдещето " се е трансформирала в същински пийнал младеж бияч.
Нямам желание да се причисля в редиците на този призрачен сън
Игор, 44 година, офис служащ
Служих през 90-те години на предишния век: бях свикан в армията, не отидох непринудено. Нищо толкоз ужасно не ми се случи, само че, несъмнено, нямам щастливи мемоари от армията. След уволнението си дадох обет, че в никакъв случай повече няма да облека униформата. Армията ни е в цялостен ступор, няма никаква конструктивност, липсват две години от живота, а мозъкът ти е атрофиран. Отне ми към пет години, с цел да се вразумя и да стана рационален човек. Да стартира да мисля, да спра да се държа като глупак. Повтарям си - е, просто по този начин е.
През 2000 година получих заповед за готовност, за която бях не запомнил. Сега, когато стартира цялата суматоха, изрових военната си брошура и разбрах, че съм подсъден. Но допускам, че юристите считат, че към този момент нося административна отговорност.
Нормалните хора не могат да имат позитивно отношение към войната - без значение кой с кого води война. Ако съумея, ще напусна родината си и надали ще се върна. Нямам желание да попълням редиците в този призрачен сън, ще направя всичко допустимо. Готов съм да отида в гората - нагледно казано, страната е огромна, ще се опитам да се скрия някъде. Аз съм чиновник в офис, практикувам документи. Тоест, в случай че напусна, ще изгубя работата си. Ще се окажа с гол гъз и без пари.
Представям си, че ще ме отведат. Когато войната стартира, незабавно се замислих за мобилизацията. И си дадох сметка, че в случай че стигна до фронта, просто ще се гръмна в главата. Не желая да изстрелвам по други хора. Не желая да гръмна себе си, само че най-много не и другите.
Напълно съм комплициран: не знам по какъв начин да продължа да пребивавам. За благополучие, имам другари, които могат да ми оказват помощ първоначално. Не мога да кажа, че незабавно ще си намеря добра работа. В Украйна хората останаха без нищо...
Имам две деца. Много ги обичам
Николай, 35 година, графичен дизайнер
Разбрах за мобилизацията от малкия екран, никой не ми писа и не ми се обади особено (за нуждата да отида в офиса за военна регистрация и записване). В началото на седмицата обсъждахме въпроса за емиграция, жена ми беше за тръгване, аз се съпротивлявах до дъно. Обичам дома си, страната си, в Русия имах близки хора - родителите ми, бабите и дядовците, които имат потребност от грижи, учебното заведение и кръжоците на щерка ми. Да оставиш всичко зад тила си и да заминеш не е елементарно решение. Но когато пристигна новината за мобилизацията, изглеждаше, че няма друга опция. Да живееш в провинцията, да се криеш, да се страхуваш - това е отвратително мъчно. Няма по какъв начин да отида на фронта. Предпочитам да отида в пандиза, в сравнение с война.
Избрахме да отидем в Грузия, тъй като имахме доста другари и това беше реалистична опция. Една вечер събрахме багажа и отлетяхме за Минерални води. Там намерихме човек, който да ни закара до Владикавказ. Авиокомпанията беше изгубила багажа ни, аз бях подготвен да седнал съм през целия ден и да го очаквам, само че жена ми ме отхвърли.
Когато стигнахме до Владикавказ, опашката на контролно-пропускателния пункт към този момент беше дълга към седем километра, а хората стояха по 10 часа. Докато сутринта в първия ден на мобилизацията водачите желаеха по 3-4 хиляди на човек, до вечерта на 21 септември цените скочиха до 40 хиляди (на човек). Намерихме вид за 10 хиляди; водачът към този момент беше при започване на опашката, само че трябваше да стигнем до него по някакъв метод.
Беше вечер, 10-11 часът. Затова тръгнахме пешком: имахме две деца, едното в количка, а другото - бебе. Фактът, че изгубихме един куфар, беше за положително - нямаше да можем да вървим. Дъщеря ми държеше куфара си, аз - своя, а брачната половинка ми носеше количката с бебето. Но имахме шанс. След към 20 минути по този сложен път една газка с митничари, които бяха тръгнали за промяната си, спря. Натовариха ни и ни прекараха през насрещното придвижване с мигащи светлини. Имахме огромен шанс, има положителни хора.
Не е допустимо да се премине границата пешком, по тази причина всички търсят водач. Но имаше и по-сложни способи. Някой продаваше скутери, колела - спекулантите са доста дейни. На границата съвсем не ми задаваха въпроси, тъй като държах бебе на ръце. В 8 часа сутринта (на 22 септември) към този момент бяхме в Тбилиси.
Не разбирам кому е нужна тази война, за какво страната ни води война за територии, които принадлежат на друга страна. Всяка война е дехуманизация, дехуманизация. И най-важното - задачата е неразбираема, защо да се умира? Не бяхме нападнати. Не знам какво би трябвало да се случи, с цел да се замисля за опцията да воювам. Имам две деца. Обичам ги доста, в никакъв случай не съм мислил за това по какъв начин ще пораснат без мен. Родихме ги дружно със брачната половинка ми, постоянно бях наоколо и интензивно участвах в живота им. Мисля, че е по-добре да отидеш в пандиза, в сравнение с да воюваш. Дори и да вляза в пандиза, това няма да е за дълго. Краят на тази власт е близо.
Съгласен съм с основния управител. Той сподели: " Изчезвай незабавно "
Генадий, 30 година, юрист по интернационално право
Аз съм в Ташкент, тук е над 30 градуса, цветята цъфтят и се усещам в сигурност. Регистриран съм във военното окръжие в Ростов на Дон. Запасняк съм първа категория, компетентност " боен преводач ", прекосих военния факултет в университета, чин лейтенант. Вчера (22 септември) в пет часа следобяд ми се обадиха по джиесема:
- Здравейте, обаждам ви се от службата за записване в армията. Имате ли време да се отбиете след час?
- За какво?
- Не гледате ли новините?
- Гледам, само че призовките се връчват на ръка.
- Добре тогава. Къде живеете в този момент?
Затворих. Намерих единствения билет за момента. Купих го за 600 000 рубли от кредитната си карта. Не ми пукаше какъв брой ще коства, трябваше да се измъкна. Докато бях в таксито, си измислих история за прикритие. Съгласувах я с основния управител - той ми сподели: " Изчезвай незабавно. " Много деликатно обмислих какво да кажа: пътувах по работа, срещата беше уговорена от дълго време. Купих си двупосочен билет за 29 септември.
На Внуково граничарите водиха всички мъже за някаква инспекция. Задаваха въпроси към пет минути и ги пускаха. В същото време те стояха и се смееха: " Нима нямате четири деца? В противоположен случай сигурно няма да ви пуснат! Всеки разбираше всичко.
Бях оптимално въздържан, само че когато прекосих през граничния надзор, ми се искаше да се свлека на пода и да се разплача. Беше мъчно душевен. С мен през контролно-пропускателния пункт мина един човек: по лицето му се четеше цяла гама от страсти, когато се опитваш да се престориш, че всичко е наред, а в действителност не е. Казах: " В една посока? " Той споделя: " Да, до Ереван. " Пожелахме си шанс.
Летях до Ташкент, включих телефона и видях известие от роднините ми: (онези с призовката) пристигнали в дома ми в Ростов на Дон към 21:00 ч. Портиерката споделила, че не познава подобен човек и че той не живее тук.
Първоначално разбрах, че при оповестяването на мобилизацията няма да има отсрочвания за никого. Но мисълта беше, че хората с по-подходящи специалности от моята ще бъдат първи. Когато ми се обадиха на мобилния телефон, се стреснах: това означаваше, че не им пука кой какво е правил, кой какъв опит има. Може би просто съм бил прекомерно ревнив и те са желали да изяснят кой съм и къде се намирам. Но си дадох сметка, че в случай че се забавя в този момент, ще предадат данните ми на граничната работа и просто няма да мога да напусна Русия.
В този миг се запитах какво ли изпитват хората, които гледаха метафизичен на нещата. Имаше и мисли: дали в миналото ще видя още веднъж баба си и дядо си? Преди да потегли, се обадих на дядо ми и той сподели: " Не прави нелепости, не си тръгвай. Те ще вземат първо нисшата класа. Ти принадлежите към висшата прослойка ". Обадих му се за първи път от февруари насам, той е на 80 години. Казах: " Дядо, за какво мислиш, че съм от висшата прослойка? " Той счита, че всичко това се дължи на машинациите на НАТО. Казвам: " Чия е виновността, че може би в никакъв случай повече няма да видиш правнучката си? Дали и тя е от НАТО? "
Искам да се изплюя в лицето на тези, които споделят, че руснаците са почнали да недоволстват едвам когато е почнала мобилизацията. Всички имаме личен живот и той се случваше. Хората, които пишат това, не осъзнават, че за руснаците това не беше война, а филм с пуканки. Сега пуканките са изчезнали. Властите в Русия са основали всичко, с цел да не се изнервят хората. Аз го направих: бабата и дядото на жена ми живеят в Полтава, чичо ми - в Киев, а прародител ми - в Измаил. Използвах това време, с цел да се приготвя за заминаването си и да си намеря нова работа. Когато войната стартира, разбрах, че е невероятно да се отглежда дете в такава страна, имам щерка на една годинка. Момчета, доста е комфортно да ни критикувате, когато вие самите сте в сигурност.
Мисля, че насилието ще ескалира, ще има палежи, някакви манифестации, всичко ще бъде на локално равнище, до момента в който не дойдат първите ковчези. Тогава може да се стигне до доста мощен гърмеж. Мисля, че това е смъртна присъда за Руската федерация. Давам на тази страна от шест месеца до една година.
Бях подготвен да се отърва. Но нямам пари
Mатвей, 30 година, редактор
Първата ми мисъл, когато разбрах за мобилизацията, беше: Господи, стигнахме толкоз надалеч. Второ: Какъв гаф. Трето: Не се усещам доста комфортно. Не ми се желае да вземам участие в изцяло несправедлива война и да загивам там за някакви неразбираеми идеали.
Съществуват два типа войни: освободителни и завоевателни. Освобождението е свещена война, като Втората международна война, чиито полезности са ясни за всички. Когато те идват при вас за да ви унищожат, няма въпросителни. Вземате оръжие и отивате да се защитавате. Но когато възникне въпросът " за какво? ", това значи, че има нещо неправилно в тази война.
Държа военната си карта, която получих преди осем години. Завърших Московския държавен университет, взех дипломата си и след четири дни отпътувах за армията. Не желаех да послужвам, роднините ми ме откупиха и ме настаниха в положително отделение. Казах тогава: " Можеше да платите още няколко хиляди и нямаше да отида на никое място. Все още не знам каква беше цената на тази услуга. Понякога на празненства е занимателно да разкажеш някоя история: доста години по-късно тя се възприема като нещо сюрреалистично, като филм. Гледате го и си мислите: какви нелепости! И в случай че сте били в армията, си мислите: дребосъче, какъв живот! Смисълът да отидеш в армията е за тези, които нямат доста вероятности: да вземем за пример селските момчета, които са почитатели на оръжията и оборудването и имат вяра, че единствено в армията можеш да станеш същински мъж. Това е едногодишно тестване за човек, който е получил висше обучение и е оформил своите хоризонти.
Служих през 2014 година, когато стартира първата " засечка " с Украйна - анексирането на Крим. Отидох да послужвам през юли: беше явно по какъв начин реториката " Хохлите не са хора " избухна безусловно в границите на два месеца. Преди това въобще не е имало такива диалози. И тогава, внезапно, парадигмата на мислене се промени. Ние, руснаците, имаме доста родственици в Украйна, тъй че това ми се стори диво. Но разбирам за какво се е случило: в армията има единствено един канал, който ти демонстрират. След вечеря, преди вечерната инспекция, имате време да оправите униформата си: би трябвало да пришиете бял подгъв от плат към яката си. Гледахме новините по време на това прелестно занятие.
Достатъчно оценявам живота си, с цел да не се замесвам в завършения, които не разбирам. Ако някой в действителност ни нападне, в случай че украинските танкове влязат в Белгородска и Ростовска област, тогава да, скърбя, момчета, скърбя, жено, целувам те по бузата, отивам. Защото тогава щеше да е ясно: някой в действителност е прецакан в този свят, би трябвало да защитаваш родината си. Много обичам страната си, не е моя неточност. Но не беше по този начин. Майка ми счита, че сме предпазени. Мисля си: в случай че се приближиш до човек на улицата, започнеш да го биеш с бухалка, да го пробождаш с нож, по какъв начин можеш да кажеш, че го защитаваш? Друг мотив е, че пазиме териториите си в исторически проект. Защо тогава да не дадем целия Сибир на монголо-татарите? Но по някаква причина никой не се замисля за това!
Демилитаризацията и денацификацията ми се костват фарс. В продължение на 30 години в Украйна нямаше нацисти, не ни заплашваше никаква войска. И внезапно за няколко месеца те се появиха там - цяла страна от фашисти. Но даже в Германия през 30-те години на ХХ век не е имало такова нещо! Да, имаше нацисти, всички знаеха за техните настроения, след това те пристигнаха на власт - всичко се развиваше последователно. Но не всички хора могат внезапно да станат такива - това не става по този метод.
Имах концепция да отпътува, само че не желая да оставям жена си и кучето си. Женен съм единствено от една година. Бих могъл да отида в Сърбия - там има хора, които могат да ми намерят работа, аз не работя за Русия, там ще има опция да се устоявам, да оцелея. Но не знам дали ще мога да се върна по-късно. Когато бях по-млад, си мислех: " Майната й на тази страна, би трябвало да се махнем отсам. Сега си мисля: " Навсякъде е гадно, на всички места е шибана неразбория, никой няма да ви одобри с отворени прегръдки.
Надявам се, че няма да получа призовка от първите. Не пребивавам на адреса си. Надявам се тези с същински опит да бъдат призовани първи, тъй като аз служих в галактическите сили. Струва ми се заслужено първо да призовем тези, които поддържат войната, и да крещим в обществените мрежи и чатовете, че руснаците желаят да се бият, че това е за същинските мъже - единствено по този начин можем да покажем, че имаме мощ. Мисля, че тези славни момчета би трябвало да бъдат възнаградени за своята отдаденост и мотивация и да бъдат изпратени на фронтовата линия.
Бях подготвен да се спася през вчерашния ден (21 септември) в пика на суматохата. Банално, само че нямам пари за това. Така че седнал съм на тръни. Хоризонтът за проекти в Русия се редуцира на 10 минути.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ