"Забранете тази книга"
Как ще реагирате, в случай че някой ви каже, че повече нямате право да четете обичаната си книга, тъй като я намира за несъответствуваща за вас? Ще се ядосате, ще се почувствате афектирани и подценени. Ще се разбунтувате. Точно по този начин се усеща деветгодишната Ейми Ан Олингер, героинята в романа " Забранете тази книга ", излязла под марката на издателство " Софтпрес ".
Всичко стартира от едно празно място в учебната библиотека. Там, където нормално стои обичаната книга на четвъртокласничката, я чака дупка. Не, книгата не е взета от различен възпитаник. Забранена е. И не е единствено тя. В библиотеката се появяват описи с " несъответствуващи за учениците " книги и броят на неразрешените заглавия продължава да пораства.
Обикновено безмълвна и нерешителна, този път Ейми Ан взема решение да работи и основава загадка библиотека на неразрешените книги в своето шкафче. Но дали тайната е добър метод да защитиш това, което обичаш? Скоро Ейми Ан се изправя освен против загрижените възрастни, забранили книгите в библиотеката, а и против личните си неверни избори и страхове. С поддръжката на приятелите си тя има един-единствен избор – да потвърди, че всеки има силата да провокира смяна, даже да е единствено хлапе.
Ейми Ан не е единствената, надигнала глас против забраняването на книги в публичните и учебни библиотеки. В края на книгата създателят Алън Грац е оставил на читателите записка, че всички книги, неразрешени от учебното настоятелство в този разказ, са книги, подлагани на преразглеждане или забранявани в американските библиотеки най-малко един път през последните трийсет години.
Всяка година от 1982 насам Американската библиотечна асоциация ALA отбелязва Седмицата на неразрешените книги – седмица отдадена на публичното разискване и четене на книги, които заради една или друга причина са били препоръчани за унищожаване от библиотечните фондове.
Сред най-често забраняваните книги в учебните библиотеки са безспорни класики като " Приключенията на Хъкълбери Фин " от Марк Твен, " 451 градуса по Фаренхайт " от Рей Бредбъри, " Спасителят в ръжта " на Дж. Д. Селинджър и " Разказът на прислужницата " на Маргарет Атууд. Наред с тях под ударите на рецензията попадат и явления като " Хари Потър ", " Вината в нашите звезди ", " Приключенията на Капитан Гащи ".
Всяка година ALA афишира и десетте заглавия, които са срещнали най-вече рецензия или провокации през миналите дванайсет месеца. През 2014 година Дав Пилки, създател и илюстратор на поредицата " Капитан Гащи ", разгласява в Huffington Post публикация, в която споделя:
" Нашата задача като възрастни е да почитаме правото на децата да избират какво да четат. Деца, които се забавляват, до момента в който четат, запечатват в мозъците си парадигмата, че четенето е скъпо и възнаграждаващо. Именно тази парадигма трансформира елементарните деца в читатели за цялостен живот. "
Пилки е воин на " Забранете тази книга " – създателят гостува в начално учебно заведение " Шелбърн " и даже става част от тайния читателски клуб на Ейми Ан.
В края на " Забранете тази книга " създателят Алън Грац е присъединил справочник за учители и родители, който съдържа тематики за диалог и размишление, полемики и креативен задания, които да оказват помощ на младите читатели да осмислят проблемите, заложени в романа.
А преводачката Елена Павлова е основала приложението " Книгите от БШКЗ ", в което е направила лист с всички книги, упоменати на страниците на " Забранете тази книга " и съпроводени от малко изложение и информация дали могат да бъдат открити на български език.
" Детски Дневник " показва фрагмент от книгата, възложен от издателство " Софтпрес ". Читателите на " Детски Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук.
Загадката на изчезналата книга
Всичко стартира в деня, в който обичаната ми книга изчезна от библиотеката. Не знаех, че липсва. Все още не. Все още си представях по какъв начин стои самотна на рафта като хлапе в столовата, което чака едничката си и единствена другарка да пристигна и да го откри. Чака мен. Умирах от неспокойствие да изтичам до библиотеката и да взема обичаната си книга още преди часовете, само че Ребека – едничката ми и единствена другарка в действителния живот, продължаваше да разисква по какъв начин да записваме имената си като запазена марка.
– Мислила ли си в миналото да регистрираш уебсайт с името си – AmyAnneOllinger.com? – попита ме тя.
Не, Ребека, в никакъв случай не ми е хрумвало. Аз съм на девет. Защо, в случай че дръзвам да попитам, бих се занимавала с регистрацията на уеб страница на свое име, като родителите ми към момента даже не ми разрешават да употребявам фейсбук?
Това си мислех да кажа. На глас обаче произнесох единствено:
– Не.
– А би трябвало – осведоми ме Ребека. – Имаш неповторимо име, само че все пак някой може да го записва, какво ще правиш тогава? RebeccaZimmerman.com към този момент е заето! Едва на 10 съм, а бъдещата ми интелектуална благосъстоятелност е отмъкната! Джей Зи и Бионсе резервираха името на дъщеричката си няма и месец откакто се роди. Направо не мога да допускам, че нашите не са били задоволително умни да създадат същото!
И двамата родители на Ребека бяха юристи, а тя възнамеряваше да върви по стъпките им, когато порасне. Не се сещах за по-отегчителна работа. Но на глас споделих единствено:
– Аха.
Все още си умирах да се добера до библиотеката и да ревизира обичаната си книга. Отворих шкафчето си да натикам вътре раницата и да надзърна небрежно в пощенската кутия. Никой не знае от кое място води началото си тази процедура, само че в главно учебно заведение " Шелбърн " всички шкафчета имат залепени картонени кутии отвътре на вратата, тъкмо под дребните процепи, сложени ако някой гадняр те заключи вътре. Ако искаш да оставиш записка на някого, просто пъхаш лист хартия в цепнатината и той пада право в дребната картонена кутия. Такава традиция са станали, че година след година господин Кръчфийлд, домакинът на учебното заведение, просто ги оставя да си седят.
Както постоянно, моята пощенска кутия беше празна. Очаквано. Едничката ми и единствена другарка не вярваше в писането на бележки. " Никога не оставяй писмени доказателства " – споделя Ребека. Поредният съвет от родителите юристи.
– Чу ли за Морган Фрийман, артиста? – попита Ребека. – Някой, който въобще не се споделя Морган Фрийман, записал името посредством morganfreeman.com и се наложило артистът да го съди, с цел да си го върне! Ето ти в действителност забавен случай...
Не си представям нищо по-безинтересно, Ребека! Въобще не ми пука за запазени марки и регистрация на домейни. Трябва да отида да си прибера обичаната книга, преди да я вземе някой различен! Това желаех да ѝ кажа. Но просто подвигнах няколко книги като щит:
– Трябва да върна тези тук в библиотеката преди часовете! – заявих и избягах, преди да успее да ми опише детайлности за делото. – Ще се забележим в час! – подвикнах.
Признавам, че от дълго време щях да съм си взела обичаната книга и да съм я прибрала в раницата, само че библиотекарката ни, госпожа Джоунс, има предписание, че можеш да вземаш една и съща книга единствено два поредни пъти и по-късно е наложително да я върнеш за цели пет образователни дни, преди да можеш да я вземеш още веднъж. Казва, че правилото съществува, с цел да е несъмнено, че и други хора ще имат късмет да оценят книгата, само че съгласно мен си го измисли единствено с цел да ме накара да чета разнообразни неща, което и без друго щях да върша. Оставих книгите от нощес в кошницата за връщане и махнах за положително утро на госпожа Джоунс по пътя към рафтовете с прозаичност.
– Ейми Ан! – поздрави библиотекарката. – Миличка, почакай...
– Само да си взема книгата! – отвърнах. Завих сред стелажите от Е до Н и забързах към мястото, където знаех, че ще ме чака обичаната ми книга. Само че я нямаше. Пак ревизирах. Нямаше я. Надзърнах зад другите книги, да не би децата да са я избутали и да се е скрила зад останалите, както от време на време се случваше – нищо сходно. Наистина я нямаше! Но обичаната ми книга постоянно си стоеше на мястото. Възможно ли беше в действителност да я е взел някой различен? Канех се да отида да попитам госпожа Джоунс, когато тя самата се появи сред рафтовете.
Библиотекарката ни е едра дама, с кожа, бяла като мляко, къса кестенява коса и старешки очила с украсена с камъчета рамка, които висят на верижка на врата ѝ, когато не чете. В този ден носеше алена рокля на бели точки. Точките са ѝ обичани.
– Къде ми е книгата? – попитах.
– Точно това се пробвах да ти кажа, миличка – отвърна тя. – Знаех, че ще дойдеш за нея незабавно щом отворим.
– Минаха пет дни – осведомих я. – Отбелязала съм си ги на календара. Имам право да я взема още веднъж на шестия ден. Сама го казахте. Нима някой... различен е взел книгата?
– Не, Ейми Ан. Наложи се да я извадя от листата.
Намръщих се. Да я извади от листата ли? Какво имаше поради с това изваждане?
– Защо?
Госпожа Джоунс въздъхна и закърши пръсти. Изглеждаше по този начин, като че ли всеки миг ще ми заяви, че кучетата ми са умрели.
– Защото някои родители са се събрали и са решили, че съгласно тях книгата не е подобаваща за главното учебно заведение, а учебното настоятелство се е съгласило с мнението им.
– Не е подобаваща ли? Какво значи това?
– Означава, че не мога да ти я дам, миличка, нито пък на някого другиго. Не и преди да поговоря с учебното настоятелство и да го накарам да отхвърли тази нелепост. Означава, Ейми Ан, че в нашето учебно заведение обичаната ти книга е неразрешена.
Наистина ли аз го споделих?
Имах възприятието, че мокетът под краката ми се трансформира в плаващи пясъци и пропадам. Сграбчих рафта на библиотеката, с цел да не падна.
– Но... книгата не е несъответствуваща! Много си е подобаваща дори! Страхотна е! И ми е обичаната!
– Знам, миличка. Съгласна съм с теб. Освен родителите ти, никой няма право да ти споделя какви книги може и не може да четеш. Обещавам ти, ще се боря с това решение. Но в това време се постанова да се подчиня на нарежданията на учебното настоятелство, другояче може да си изгубя работата.
Силите ми стигнаха единствено да кимна. Имах възприятието, че ще се разплача, което беше неуместно. Все едно някой е влезнал в стаята ми и ми е взел нещата, без да попита. Което беше още по-глупаво, тъй като ставаше дума за книга от библиотеката. А книгите от библиотеката принадлежат на всички.
– Можеш да окажеш помощ да си я върнем, Ейми Ан! – насърчи ме госпожа Джоунс.
Изтрих сълзата от бузата си.
– Как?
– Във вторник вечерта ще има съвещание на учебното настоятелство и аз ще отида, с цел да обясня каква неточност позволяват. Ще стане даже още по-добре, в случай че го чуят от самата теб.
Ококорих се.
– От мен?
– От огромна изгода ще е членовете на настоятелството да схванат за какво харесваш тази книга толкоз доста.
Преглътнах трудно.
Да не сте полудяла, госпожо Джоунс? Аз да се изправя пред сума възрастни и да им изяснявам за какво това е обичаната ми книга? Да нямате точки и в мозъка? Как ще направя такова нещо! Това ми се искаше да кажа. Но на глас отвърнах единствено:
– Добре.
Всичко стартира от едно празно място в учебната библиотека. Там, където нормално стои обичаната книга на четвъртокласничката, я чака дупка. Не, книгата не е взета от различен възпитаник. Забранена е. И не е единствено тя. В библиотеката се появяват описи с " несъответствуващи за учениците " книги и броят на неразрешените заглавия продължава да пораства.
Обикновено безмълвна и нерешителна, този път Ейми Ан взема решение да работи и основава загадка библиотека на неразрешените книги в своето шкафче. Но дали тайната е добър метод да защитиш това, което обичаш? Скоро Ейми Ан се изправя освен против загрижените възрастни, забранили книгите в библиотеката, а и против личните си неверни избори и страхове. С поддръжката на приятелите си тя има един-единствен избор – да потвърди, че всеки има силата да провокира смяна, даже да е единствено хлапе.
Ейми Ан не е единствената, надигнала глас против забраняването на книги в публичните и учебни библиотеки. В края на книгата създателят Алън Грац е оставил на читателите записка, че всички книги, неразрешени от учебното настоятелство в този разказ, са книги, подлагани на преразглеждане или забранявани в американските библиотеки най-малко един път през последните трийсет години.
Всяка година от 1982 насам Американската библиотечна асоциация ALA отбелязва Седмицата на неразрешените книги – седмица отдадена на публичното разискване и четене на книги, които заради една или друга причина са били препоръчани за унищожаване от библиотечните фондове.
Сред най-често забраняваните книги в учебните библиотеки са безспорни класики като " Приключенията на Хъкълбери Фин " от Марк Твен, " 451 градуса по Фаренхайт " от Рей Бредбъри, " Спасителят в ръжта " на Дж. Д. Селинджър и " Разказът на прислужницата " на Маргарет Атууд. Наред с тях под ударите на рецензията попадат и явления като " Хари Потър ", " Вината в нашите звезди ", " Приключенията на Капитан Гащи ".
Всяка година ALA афишира и десетте заглавия, които са срещнали най-вече рецензия или провокации през миналите дванайсет месеца. През 2014 година Дав Пилки, създател и илюстратор на поредицата " Капитан Гащи ", разгласява в Huffington Post публикация, в която споделя:
" Нашата задача като възрастни е да почитаме правото на децата да избират какво да четат. Деца, които се забавляват, до момента в който четат, запечатват в мозъците си парадигмата, че четенето е скъпо и възнаграждаващо. Именно тази парадигма трансформира елементарните деца в читатели за цялостен живот. "
Пилки е воин на " Забранете тази книга " – създателят гостува в начално учебно заведение " Шелбърн " и даже става част от тайния читателски клуб на Ейми Ан.
В края на " Забранете тази книга " създателят Алън Грац е присъединил справочник за учители и родители, който съдържа тематики за диалог и размишление, полемики и креативен задания, които да оказват помощ на младите читатели да осмислят проблемите, заложени в романа.
А преводачката Елена Павлова е основала приложението " Книгите от БШКЗ ", в което е направила лист с всички книги, упоменати на страниците на " Забранете тази книга " и съпроводени от малко изложение и информация дали могат да бъдат открити на български език.
" Детски Дневник " показва фрагмент от книгата, възложен от издателство " Софтпрес ". Читателите на " Детски Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук.
Загадката на изчезналата книга
Всичко стартира в деня, в който обичаната ми книга изчезна от библиотеката. Не знаех, че липсва. Все още не. Все още си представях по какъв начин стои самотна на рафта като хлапе в столовата, което чака едничката си и единствена другарка да пристигна и да го откри. Чака мен. Умирах от неспокойствие да изтичам до библиотеката и да взема обичаната си книга още преди часовете, само че Ребека – едничката ми и единствена другарка в действителния живот, продължаваше да разисква по какъв начин да записваме имената си като запазена марка.
– Мислила ли си в миналото да регистрираш уебсайт с името си – AmyAnneOllinger.com? – попита ме тя.
Не, Ребека, в никакъв случай не ми е хрумвало. Аз съм на девет. Защо, в случай че дръзвам да попитам, бих се занимавала с регистрацията на уеб страница на свое име, като родителите ми към момента даже не ми разрешават да употребявам фейсбук?
Това си мислех да кажа. На глас обаче произнесох единствено:
– Не.
– А би трябвало – осведоми ме Ребека. – Имаш неповторимо име, само че все пак някой може да го записва, какво ще правиш тогава? RebeccaZimmerman.com към този момент е заето! Едва на 10 съм, а бъдещата ми интелектуална благосъстоятелност е отмъкната! Джей Зи и Бионсе резервираха името на дъщеричката си няма и месец откакто се роди. Направо не мога да допускам, че нашите не са били задоволително умни да създадат същото!
И двамата родители на Ребека бяха юристи, а тя възнамеряваше да върви по стъпките им, когато порасне. Не се сещах за по-отегчителна работа. Но на глас споделих единствено:
– Аха.
Все още си умирах да се добера до библиотеката и да ревизира обичаната си книга. Отворих шкафчето си да натикам вътре раницата и да надзърна небрежно в пощенската кутия. Никой не знае от кое място води началото си тази процедура, само че в главно учебно заведение " Шелбърн " всички шкафчета имат залепени картонени кутии отвътре на вратата, тъкмо под дребните процепи, сложени ако някой гадняр те заключи вътре. Ако искаш да оставиш записка на някого, просто пъхаш лист хартия в цепнатината и той пада право в дребната картонена кутия. Такава традиция са станали, че година след година господин Кръчфийлд, домакинът на учебното заведение, просто ги оставя да си седят.
Както постоянно, моята пощенска кутия беше празна. Очаквано. Едничката ми и единствена другарка не вярваше в писането на бележки. " Никога не оставяй писмени доказателства " – споделя Ребека. Поредният съвет от родителите юристи.
– Чу ли за Морган Фрийман, артиста? – попита Ребека. – Някой, който въобще не се споделя Морган Фрийман, записал името посредством morganfreeman.com и се наложило артистът да го съди, с цел да си го върне! Ето ти в действителност забавен случай...
Не си представям нищо по-безинтересно, Ребека! Въобще не ми пука за запазени марки и регистрация на домейни. Трябва да отида да си прибера обичаната книга, преди да я вземе някой различен! Това желаех да ѝ кажа. Но просто подвигнах няколко книги като щит:
– Трябва да върна тези тук в библиотеката преди часовете! – заявих и избягах, преди да успее да ми опише детайлности за делото. – Ще се забележим в час! – подвикнах.
Признавам, че от дълго време щях да съм си взела обичаната книга и да съм я прибрала в раницата, само че библиотекарката ни, госпожа Джоунс, има предписание, че можеш да вземаш една и съща книга единствено два поредни пъти и по-късно е наложително да я върнеш за цели пет образователни дни, преди да можеш да я вземеш още веднъж. Казва, че правилото съществува, с цел да е несъмнено, че и други хора ще имат късмет да оценят книгата, само че съгласно мен си го измисли единствено с цел да ме накара да чета разнообразни неща, което и без друго щях да върша. Оставих книгите от нощес в кошницата за връщане и махнах за положително утро на госпожа Джоунс по пътя към рафтовете с прозаичност.
– Ейми Ан! – поздрави библиотекарката. – Миличка, почакай...
– Само да си взема книгата! – отвърнах. Завих сред стелажите от Е до Н и забързах към мястото, където знаех, че ще ме чака обичаната ми книга. Само че я нямаше. Пак ревизирах. Нямаше я. Надзърнах зад другите книги, да не би децата да са я избутали и да се е скрила зад останалите, както от време на време се случваше – нищо сходно. Наистина я нямаше! Но обичаната ми книга постоянно си стоеше на мястото. Възможно ли беше в действителност да я е взел някой различен? Канех се да отида да попитам госпожа Джоунс, когато тя самата се появи сред рафтовете.
Библиотекарката ни е едра дама, с кожа, бяла като мляко, къса кестенява коса и старешки очила с украсена с камъчета рамка, които висят на верижка на врата ѝ, когато не чете. В този ден носеше алена рокля на бели точки. Точките са ѝ обичани.
– Къде ми е книгата? – попитах.
– Точно това се пробвах да ти кажа, миличка – отвърна тя. – Знаех, че ще дойдеш за нея незабавно щом отворим.
– Минаха пет дни – осведомих я. – Отбелязала съм си ги на календара. Имам право да я взема още веднъж на шестия ден. Сама го казахте. Нима някой... различен е взел книгата?
– Не, Ейми Ан. Наложи се да я извадя от листата.
Намръщих се. Да я извади от листата ли? Какво имаше поради с това изваждане?
– Защо?
Госпожа Джоунс въздъхна и закърши пръсти. Изглеждаше по този начин, като че ли всеки миг ще ми заяви, че кучетата ми са умрели.
– Защото някои родители са се събрали и са решили, че съгласно тях книгата не е подобаваща за главното учебно заведение, а учебното настоятелство се е съгласило с мнението им.
– Не е подобаваща ли? Какво значи това?
– Означава, че не мога да ти я дам, миличка, нито пък на някого другиго. Не и преди да поговоря с учебното настоятелство и да го накарам да отхвърли тази нелепост. Означава, Ейми Ан, че в нашето учебно заведение обичаната ти книга е неразрешена.
Наистина ли аз го споделих?
Имах възприятието, че мокетът под краката ми се трансформира в плаващи пясъци и пропадам. Сграбчих рафта на библиотеката, с цел да не падна.
– Но... книгата не е несъответствуваща! Много си е подобаваща дори! Страхотна е! И ми е обичаната!
– Знам, миличка. Съгласна съм с теб. Освен родителите ти, никой няма право да ти споделя какви книги може и не може да четеш. Обещавам ти, ще се боря с това решение. Но в това време се постанова да се подчиня на нарежданията на учебното настоятелство, другояче може да си изгубя работата.
Силите ми стигнаха единствено да кимна. Имах възприятието, че ще се разплача, което беше неуместно. Все едно някой е влезнал в стаята ми и ми е взел нещата, без да попита. Което беше още по-глупаво, тъй като ставаше дума за книга от библиотеката. А книгите от библиотеката принадлежат на всички.
– Можеш да окажеш помощ да си я върнем, Ейми Ан! – насърчи ме госпожа Джоунс.
Изтрих сълзата от бузата си.
– Как?
– Във вторник вечерта ще има съвещание на учебното настоятелство и аз ще отида, с цел да обясня каква неточност позволяват. Ще стане даже още по-добре, в случай че го чуят от самата теб.
Ококорих се.
– От мен?
– От огромна изгода ще е членовете на настоятелството да схванат за какво харесваш тази книга толкоз доста.
Преглътнах трудно.
Да не сте полудяла, госпожо Джоунс? Аз да се изправя пред сума възрастни и да им изяснявам за какво това е обичаната ми книга? Да нямате точки и в мозъка? Как ще направя такова нещо! Това ми се искаше да кажа. Но на глас отвърнах единствено:
– Добре.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ