Из дебрите на глупостта и простотията, с думите на френския

Из дебрите на нелепостта и простотията, с думите на френския мъдрец и професор във Висшето учебно заведение по обществени науки в Париж - Паскал Анжел, споделени в книгата „ Психология на нелепостта “(Изд. „ Изток-Запад).

„ Cutting the Stone “ (The Extraction of the Stone of Madness or The Cure of Folly) by Hieronymus Bosch, 1494

Глупакът умува доста

Тази подредба на формите на нелепост може да се стори незадоволително развита, само че нейното преимущество е в наблягането на обстоятелството, че нелепостта не е – или не е просто – некадърност за разбиране или мисловен кусур, нито липса на преценка, които биха оставили човека – непрекъснато или временно – в положение на безучастие или на неявяване на независимост. Същото се отнася за това, което гърците наричали moria, а латинците – stultitia, и което постоянно се превежда като полуда, откогато Еразъм иронично я възхвали. Stultitia е тъкмо толкоз полуда, както и малоумието. Както споделя Шамфор: „ Три четвърти от лудостите са просто малоумия. “ Според създателите от древността и епохата на класицизма тя се опълчва на мъдростта и разсъдъка, само че не е съвършеният различен или противоположното на разсъдъка. Глупакът обича да умува, от време на време даже прекомерно доста, както споделя Кризал в „ Училище за дами “: „ Умуването отдалечава разсъдъка. “ Глупакът не е тъкмо minus habens. Той прекалява, нарушава границите на смисъла и с това благоприличието в духовната област. Той е неудобен и безочлив (а простотията е форма на неприличен дискурс).

Темата за нелепостта като остатък на разсъдък е развита от огромните моралисти от епохата на класицизма – от Лабрюйер до Вовнарг, – както и от великите сатирици, като Суифт или Волтер. Но при тях този остатък постоянно е компрометиран в името на положителния разсъдък, считан за верен по природа и предопределен да поправя лъжливите пориви на възприятието. Романтиците, в противен случай, възхваляват силата и полезността на възприятието, като обезценяват хладния разсъдък. Не единствено че се оставят лудостта да ги заплени, само че разпознават нелепостта с разсъдъка. Кант твърди, че когато разсъдъкът се стреми да надвиши опита, неизбежно изпада в илюзии. Шопенхауер, след него и Ницше не престават концепцията, че по своята природа разсъдъкът е несъразмерна разумност и заради това е малоумен. Казано с думите на Жорж Пикар, „ самият разсъдък е тъп “ (G. Picard. De la connerie. Paris: Corti, 1994). Големите писатели на нелепостта през Х1Х в., отпред с Флобер, не престават тематиката. Оме, Бувар и Пекюше, а в тяхно лице и буржоата, са доста рационални. Но прекаляват. При тях волята постоянно надвива над разбирането, освен това без да им липсва схващане.

В книгата си „ Бревиарий на нелепостта “ Ален Роже разви тематиката за „ достатъчния разсъдък “: самодостатъчният, нахален простак счита, че разсъдъкът е задоволителен за всичко (A. Roger. Breviaire de la betise. Paris: Gallimard, 2008). Според него нелепостта въплъщава, като ги осмива, основополагащите правила на логиката: изключеното трето, непротиворечието и тъждеството. Глупакът би желал всяко изказване да е или правилно, или неправилно („ Обичаш ли ме, или не? “), той не търпи несъгласията („ Не можеш да имаш по едно и също време едно нещо и неговата диаметралност “) и най-много изобилства от тавтологии („ Делата са си каузи “, „ Евреинът си е евреин “).

Флобер и Блоа демонстрират доста добре идентичностната природа на буржоазната нелепост, която харесва клишетата и труизмите („ Артистите – всичките са измамници “). Тук виждаме суетността на простака, самодоволството от тавтологията, която не споделя нищо, тъй като постоянно е вярна. Той повтаря тавтологии, тъй като не споделя нищо значително, нито свястно, с изключение на да напомня идентичността на нещата със самите себе си: „ Глупакът си е простак “, „ Жената си е жена “ и противоположното, като закован от Брасенс: „ Когато си тъп, си си тъп. “ Именно тук използването на тавтологии се приближава до простотията, която приказва празни неща, само че се разгръща нахално, удовлетворена от себе си. Тя е също по този начин и белег за формата на една много упорита нелепост, чиято парадигма е показана от военната глупост – също властническа по същността си (Греъм Олрайт пее: „ Бяхме затънали до пояс, само че остарелият простак сподели да вървим напред “).

Епохата на всеобщата нелепост

Клишетата са мисълта на тълпата, която романтиците опълчват на индивида – единствения кадърен в името на изкуството да се опълчи на обезличаването на „ индивида “, въплътен в разсъдъка и техниката. През ХХ в. обаче, а още повече през идващия век самото изкуство става неуместно и подправено, както в труфя, който е форма на безумие, приложена към красивото, заболяване на естетическата преценка. Но най-много нелепостта престава да е присъща на избран вид хора, както е била през XVII и XVIII в., и в действителност става групова и всеобща.

Произвеждането на малоумия, което беше непрекъсната линия на пресата, се трансформира в зараза, заливаща медиите, интернет и обществените мрежи, които ги популяризират толкоз всеобщо, че простотията стана политическа мощ. Тя е част от това, което бе наречено ера на „ постистината “, само че е по-добре да го назовем ера на простотията: произвеждането на подобен вид дискурс и мисъл, в който никой не се интересува дали това, което споделя, е правилно, и единственото, което има значение, е постигнатият резултат. Простотията е по едно и също време глупава, тъй като е отвън надзор, и умела, тъй като е в услуга на политически и пропагандни тактики.

Ако нелепостта и простотията са подбудени от остатък на разсъдък, по какъв начин тогава можем да се доверим на разсъдъка, с цел да им окажем отпор? Това е алтернативата, пред която са се изправяли всички мислители – от Ницше до Хайдегер, от Сартър до Фуко, те са упреквали разсъдъка и дейците на Просвещението за това, че са основали всеобщата просвета, техниката на „ вразумяването “ и тоталитаризма. Често са я разрешавали, като приемали – като романтиците ирационализма. Но лекът за заболяването нелепост не е в отказването от разсъдъка. А в сериозния разсъдък, осъзнаващ своите граници.

Избрано от: „ Психология на нелепостта “, изд. „ Изток-Запад “, 2019 година
Картина: „ Cutting the Stone “ (The Extraction of the Stone of Madness or The Cure of Folly) by Hieronymus Bosch, 1494; chinaoilpaintinggallery