Изповедта на Роси: Треньорът винаги е сам! Поех Левски, защото ми липсваше ароматът на терена
Италианското издание “Кориере дело Спорт” направи дълго изявление със старши треньора на Левски Делио Роси, в което 58-годишният експерт споделя за целия си живот, проследявайки другите стадии от кариерата си – от първите стъпки във футбола до това да управлява някои от най-големите тимове в Серия “А”. Разговорът се води от някогашния кмет на Рим Валтер Велтрони. Делио Роси не е за малките екрани, обществени мрежи и баналности, които неизбежно съпътстват безкрайната седмица на треньора. Той е буен и даже откровен до грубост. Преди всичко схваща футбола и го е доказвал доста пъти. Калчото е неговият живот, само че животът му не е калчо, а нещо доста повече. Като да вземем за пример фамилията, за което се грижи и пази. Любопитен е в гледането на нещата от света, само че освен неговият “свят”, който може би се трансформира по метод, по който на него не му харесва.
- Синьор Роси, кое е първото нещо, което казвате на играчите при започване на работата ви?
- Първото нещо, което споделям, е, че се слагам на тяхно разположение, стига те да не са на мое разположение, а разполагаем на тима! Не не помня в никакъв случай, че калчото е един колективен спорт. Печелиш и губиш дружно, а не настрана. Казвам това, тъй като играчите сега, съвсем всички от тях, са станали независими компании. И доста пъти този самостоятелен интерес минава в несъгласие с груповия. Взимам един банален образец. Имам нападател, който вкарва 10 гола, само че приключваме седми в класирането. На идната година бележи единствено три гола, само че ние към този момент сме трети в класирането. Аз съм благополучен, само че въпросният състезател не е. Като тим си постигнал задачата си, само че нападателят не е удовлетворен, че е вкарал единствено 3 гола. Така силата и престижът му в отбора понижават. Един треньор би трябвало да се оправя с тези проблеми, тъй като президентът не желае да се потапя.
- Твърдите, че има самотност на треньора?
- Винаги, постоянно треньорът е самичък! Дори когато печели премия, той отново е самичък, тъй като би трябвало да знае, че тогава ще дойдат неизбежно и други моменти, които са най-трудните. В тях няма да има никой наоколо. Аз усещам футбола като тест и предизвикателство. Спечелен трофей не обезщетява една загуба. Ако падна, признавам даже грешките, които евентуално не са мои, тъй като съзнавам, че е трябвало да бъда по-добър. От друга страна, успеха я одобрявам за даденост, тъй като е плод на труда, който поставям.
- Нека да изясним един път вечно историята, когато нападнахте и се сбихте с Адем Ляич във Фиорентина.
- Това е затворена история за мен. Мисля, че всичко е ясно, не желая да се връщам. Не желая и този епизод да се помни повече от извоюваната от мен Купа на Италия с Лацио.
TANTI AUGURI A MR DELIO ROSSI, 58 ANNI OGGI pic.twitter.com/4qXQiQ4eO1
— Io Nasco Qui (@IoNascoQui) January 26, 2018 - Веднъж казахте, че най-хубавият състезател, който сте упражнявали в живота си, е Мирко Вучинич (в Лече). Потвърждавате ли това няколко години по-късно?
– Може би съм споделил Вучинич, тъй като по това време още не бях упражнявал Хавиер Пасторе и Единсон Кавани в Палермo.
- Сега кого бихте показали?
– Вучинич имаше класата на огромните играчи, които сплотяват в себе си техника и скорост. Но най-талантливият, с който съм работил, несъмнено е Хавиер Пасторе (Палермо, в този момент ПСЖ). Той е чиста доза единствено гений. Той е геният, който вади заека от цилиндъра. Иначе като нападател най-силен несъмнено е Кавани (Палермо, в този момент ПСЖ). Той е с невероятна физическа мощ. Но несъмнено онази дарба, която имаше Вучинич да съчетава скорост и техника, не съм я виждал в доста други играчи.
- А кой бе най-умният ви състезател?
- Това е халфът на Лацио Фабио Ливерани (един от първите чернокожи национали на Италия). Той е най-умен. Данните постоянно доказваха, че е с най-вече отнети топки. Още тогава си личеше, че ще стане треньор, тъй като беше подобен на терена. Може да не е най-техничният, само че това не му пречи да бъде моралният водач. Разликата е, че техническият водач мисли в множеството случаи единствено за себе си, а моралният началник е лидер и приет от другите. Това бе Ливерани! Ако намериш подобен, можеш да му дадеш щерка си за жена.
- Преди да поемете Левски, дълго време бяхте без тим. Какво ви липсваше?
- Теренът. Когато обаче приказвам за терена, не ми липсваше пейката, а по-скоро всекидневието, миризмата на тревата, да вървиш даже на мрачно да правиш селекцията на играчите, да учиш едно момче каква да е позицията на краката, по какъв начин да ги поставя и по какъв начин да се местa. Липсваше ми това – да усетя парфюма на игрището, само че пък не ми липсваше неделята. Защото това е денят, в който треньорът се натоварва минимум. Всеки мисли, че е най-важният ден, само че в действителност, в случай че си работил добре през цялата седмица, това е единствено снимка на това, което си направил.
@@@ - Да се върнем към детската пристрастеност към футбола. Как стартира тя?
- В мен пристрастеността към спорта като цяло стартира повече от всичко друго. Не единствено за футбола, тъй като живеех на морско място и първите ми пристрастености бяха плуване, лов на риба, каране на лодка Това бе моят свят. След това имаше тенис, маратони в учебно заведение. Но имах брат, който играеше футбол, тъй че в духа на съревнованието започнах и аз да го върша.
- Къде тъкмо стартирахте?
- На село. В Торе Педрера – покрай Римини. Играх в тима на моите връстници. Имаше юношески бранш.
- На какъв брой години бяхте?
- Дванайсет-тринайсет. Но в действителност постоянно играех футбол, тъй като това бе най-простото развлечение. Играеше се в учебно заведение или даже в църковния двор. Тогава нямаше интернет, нямаше телевизия. Така че да ритаме топката с другари беше верният метод да се усещаме дружно като деца.
- По това време кой беше идолът ви като състезател?
- Не, нямах идоли. Харесваше ми да се движа, да търча, да изстрелвам във вратата. Нямах любимци. Всъщност, в случай че би трябвало да бъда почтен, даже не гледах мачове по малкия екран.
- Тоест харесваше ви да играете, само че не бяхте футболен тифозо?
- Не, първият мач, който гледах, бе на Световното през 1970-а. Най-далечната среща в паметта ми е Бразилия против Италия (4:1 за селесао на “Ацтека”).
- Финалът?
- Да, това е финалът, а също и полуфиналът – оня с Германия. Спомням си го също, тъй като беше лято, а ние бяхме на морето. По нашата брегова линия, както е известно, постоянно е било цялостно с немски туристи. Не съм не запомнил, че те се събраха в питейните заведения и бяха сигурни, че ще ни победят. Ето за какво можете да си визиите, че поради дразненето след победния гол на Ривера за 4:3 избухна мегагалактическа битка. Аз още се виждам на 10 години по какъв начин обикалях по брега с италианското знаме в ръка в края на първото полувреме на финала. Точно бяхме изравнили на бразилците.
- Как стана по този начин да играете по-сериозно?
- Брат ми беше в школата на Римини. Те ритаха тогава в Серия “Б” или Серия “С”, не си припомням. Той е с 5 години по-голям от мен, а аз по това време към този момент играех в тима на селото. В края на годината Римини притегли четирима от моите съотборници, само че аз не бях измежду тях. Тогава брат ми се обърна към шефовете: “Взехте четирима, само че за какво не и Делио”. Те му дадоха отговор, че нямат интерес към мен. Брат ми обаче продължи да упорства и по този начин отидох в школата на Римини. В края на идната година другите четирима се върнаха назад, останах единствено аз. Беше извънредно задоволство.
- На какъв пост играехте?
- Защитник, бек.
- Но след това станахте халф, нали?
- Не тъкмо. Това го измисли Зденек Земан, когато играех във Фоджа. Той залагаше на двама бекове, които бяха в действителност крила. И Земан искаше да има полузащитник да ги покрива. Така че бях бек в средата на терена. Не съм бил типичен халф.
- Значи върхът в кариерата ви е във Фоджа?
- Най-напред в Римини изминах целия път, след което имах проблеми с ръководителя на младежкия бранш, който ми сподели, откакто навърших осемнадесет години: “Ние мислим, че можеш да играеш най-вече във второкласен, намерихме ти един отбор”. Отговорих, че във второкласен ще отида самичък, няма потребност те да дефинират къде. Обърнах внимание на преценката, че не съм роден за футболист и след Примаверата разгласих: “Ще вляза в университет, ще стартира да изучавам и ще играя единствено за забавление”. Така в Римини ме унищожиха. След това имаше няколко летни шампионата, само че постоянно се обаждаха единствено на брат ми да върви. На втория път той рече: “Ако желаете да дойда, би трябвало да викнете и Делио”. Спомням си, че влязох единствено второто полувреме, само че се оправих добре и ми се обади един тим от четвърта серия – Форлимпополи. После отидох до Католика, най-после и във Фоджа. Но това е друга история.
- Какви бяха връзките ви със Зденек Земан?
- Той бе моят треньор във Фоджа. Дойде в Серия “С”, само че реши да си тръгне, когато ни изхвърлиха в “С2”. Спомням си, че бяхме на лагер, когато ни оповестиха, че сме пратени в по-ниска дивизия. Точно тогава взех решение да стартира с треньорството, тъй като ние се самоуправлявахме и аз бях един от двамата, които ръководеха този промеждутъчен интервал. После обаче ни върнаха назад в горната дивизия с 6 точки наказване и Земан се върна отпред. Той ми беше ментор за осем месеца. Уволниха го, тъй като имаше проблеми с президента. Накрая отново се засякохме с него, когато работих към този момент в школата на Фоджа, а той още веднъж бе отпред на първия тим.
- Вече приказваме за интервала му в Серия А. Какво ви харесваше в работата на треньора?
- Вижте, в това време се записах в университета, дипломирах се с физическо образование. Винаги съм харесвал спорта като цяло. Имах пристрастеност към атлетическата подготовка. Бях доста любопитен, водех си мемоари от всички тренировки, дори още вардя бележките от Земан. Имах тази пристрастеност, въпреки че не говорех за нея. Забеляза я спортният шеф на Фоджа, който внезапно ми сподели: “Защо не спреш да играеш и не станеш треньор?” Бях единствено на 27 години. Но по това време към този момент бях татко на две деца и трябваше да мисля по какъв начин да ги прехранвам. Освен това имах контузия на коляното и започнах да упражнявам дилетанти. Спечелихме шампионата, по-късно отидох в школата на Фоджа. Изминах целия път и след осем месеца ме трансферираха в Примаверата. Там стартира същинската ми кариера на треньор.
@@@ - Кое е нещото, което помните с най-голямо наслаждение?
- Е, има две. Едното от тях е първата ми година с дилетантите. Бях в някаква беззащитност, тъй като въобще не знаех дали да продължа във футбола. Имах отговорности към фамилията и трябваше да давам на нашите нещо да ядат. Междувременно станах преподавател по физическо, само че постоянно отговарях с “не”, когато ме канеха на работа. Жена ми се ядоса: “Извинявай, искаш да спреш да играеш футбол, само че не вървиш в учебно заведение, тогава какво вършим?” Истината е, че желаех да бъда треньор, само че никой не ми даваше опция да стартира. Един ден пристигна позвъняване от мой другар, който бе състезателен шеф наоколо. Казах на брачната половинка ми, че имам предложение за формален пост. Не беше напълно “официален”, само че най-малко щях да работя като треньор. Започвах в три следобяд до единайсет часа през нощта, тъй като тези, които ходеха на учебно заведение, идваха първи, след това в пет пристигаха служащите от завода, а в девет едно момче, което работеше като зидар с татко си. Спомням си, че тренирахме в тъмнината аз и той, а пет пъти в седмицата оставах непрестанно от три до късно вечерта. След седем пък имаше дупка от време, в която трябваше да очаквам, тъй като нямаше никой. Още повече през зимата бе студено, нямаше нагреватели, а прозорците бяха счупени.
- И това е първият прелестен спомен… Ами вторият?
- Това е дебютният ми шампионат отпред на експерти. Трябваше да остана единствено 2 месеца в Салернитана, тъй като в това време клубът бе разгласен за обмен и се нуждаеха от човек, който единствено да ръководи този преход. Бяхме много скромна група, само че все пак спечелихме купата в шампионата! Може би това си останаха съставите, към които съм най-привързан. Салернитана от Серия “С” и дилетантите от Торемаджоре, с които към момента се слушам.
Превод: “Тема спорт”
- Синьор Роси, кое е първото нещо, което казвате на играчите при започване на работата ви?
- Първото нещо, което споделям, е, че се слагам на тяхно разположение, стига те да не са на мое разположение, а разполагаем на тима! Не не помня в никакъв случай, че калчото е един колективен спорт. Печелиш и губиш дружно, а не настрана. Казвам това, тъй като играчите сега, съвсем всички от тях, са станали независими компании. И доста пъти този самостоятелен интерес минава в несъгласие с груповия. Взимам един банален образец. Имам нападател, който вкарва 10 гола, само че приключваме седми в класирането. На идната година бележи единствено три гола, само че ние към този момент сме трети в класирането. Аз съм благополучен, само че въпросният състезател не е. Като тим си постигнал задачата си, само че нападателят не е удовлетворен, че е вкарал единствено 3 гола. Така силата и престижът му в отбора понижават. Един треньор би трябвало да се оправя с тези проблеми, тъй като президентът не желае да се потапя.
- Твърдите, че има самотност на треньора?
- Винаги, постоянно треньорът е самичък! Дори когато печели премия, той отново е самичък, тъй като би трябвало да знае, че тогава ще дойдат неизбежно и други моменти, които са най-трудните. В тях няма да има никой наоколо. Аз усещам футбола като тест и предизвикателство. Спечелен трофей не обезщетява една загуба. Ако падна, признавам даже грешките, които евентуално не са мои, тъй като съзнавам, че е трябвало да бъда по-добър. От друга страна, успеха я одобрявам за даденост, тъй като е плод на труда, който поставям.
- Нека да изясним един път вечно историята, когато нападнахте и се сбихте с Адем Ляич във Фиорентина.
- Това е затворена история за мен. Мисля, че всичко е ясно, не желая да се връщам. Не желая и този епизод да се помни повече от извоюваната от мен Купа на Италия с Лацио.
TANTI AUGURI A MR DELIO ROSSI, 58 ANNI OGGI pic.twitter.com/4qXQiQ4eO1
— Io Nasco Qui (@IoNascoQui) January 26, 2018 - Веднъж казахте, че най-хубавият състезател, който сте упражнявали в живота си, е Мирко Вучинич (в Лече). Потвърждавате ли това няколко години по-късно?
– Може би съм споделил Вучинич, тъй като по това време още не бях упражнявал Хавиер Пасторе и Единсон Кавани в Палермo.
- Сега кого бихте показали?
– Вучинич имаше класата на огромните играчи, които сплотяват в себе си техника и скорост. Но най-талантливият, с който съм работил, несъмнено е Хавиер Пасторе (Палермо, в този момент ПСЖ). Той е чиста доза единствено гений. Той е геният, който вади заека от цилиндъра. Иначе като нападател най-силен несъмнено е Кавани (Палермо, в този момент ПСЖ). Той е с невероятна физическа мощ. Но несъмнено онази дарба, която имаше Вучинич да съчетава скорост и техника, не съм я виждал в доста други играчи.
- А кой бе най-умният ви състезател?
- Това е халфът на Лацио Фабио Ливерани (един от първите чернокожи национали на Италия). Той е най-умен. Данните постоянно доказваха, че е с най-вече отнети топки. Още тогава си личеше, че ще стане треньор, тъй като беше подобен на терена. Може да не е най-техничният, само че това не му пречи да бъде моралният водач. Разликата е, че техническият водач мисли в множеството случаи единствено за себе си, а моралният началник е лидер и приет от другите. Това бе Ливерани! Ако намериш подобен, можеш да му дадеш щерка си за жена.
- Преди да поемете Левски, дълго време бяхте без тим. Какво ви липсваше?
- Теренът. Когато обаче приказвам за терена, не ми липсваше пейката, а по-скоро всекидневието, миризмата на тревата, да вървиш даже на мрачно да правиш селекцията на играчите, да учиш едно момче каква да е позицията на краката, по какъв начин да ги поставя и по какъв начин да се местa. Липсваше ми това – да усетя парфюма на игрището, само че пък не ми липсваше неделята. Защото това е денят, в който треньорът се натоварва минимум. Всеки мисли, че е най-важният ден, само че в действителност, в случай че си работил добре през цялата седмица, това е единствено снимка на това, което си направил.
@@@ - Да се върнем към детската пристрастеност към футбола. Как стартира тя? - В мен пристрастеността към спорта като цяло стартира повече от всичко друго. Не единствено за футбола, тъй като живеех на морско място и първите ми пристрастености бяха плуване, лов на риба, каране на лодка Това бе моят свят. След това имаше тенис, маратони в учебно заведение. Но имах брат, който играеше футбол, тъй че в духа на съревнованието започнах и аз да го върша.
- Къде тъкмо стартирахте?
- На село. В Торе Педрера – покрай Римини. Играх в тима на моите връстници. Имаше юношески бранш.
- На какъв брой години бяхте?
- Дванайсет-тринайсет. Но в действителност постоянно играех футбол, тъй като това бе най-простото развлечение. Играеше се в учебно заведение или даже в църковния двор. Тогава нямаше интернет, нямаше телевизия. Така че да ритаме топката с другари беше верният метод да се усещаме дружно като деца.
- По това време кой беше идолът ви като състезател?
- Не, нямах идоли. Харесваше ми да се движа, да търча, да изстрелвам във вратата. Нямах любимци. Всъщност, в случай че би трябвало да бъда почтен, даже не гледах мачове по малкия екран.
- Тоест харесваше ви да играете, само че не бяхте футболен тифозо?
- Не, първият мач, който гледах, бе на Световното през 1970-а. Най-далечната среща в паметта ми е Бразилия против Италия (4:1 за селесао на “Ацтека”).
- Финалът?
- Да, това е финалът, а също и полуфиналът – оня с Германия. Спомням си го също, тъй като беше лято, а ние бяхме на морето. По нашата брегова линия, както е известно, постоянно е било цялостно с немски туристи. Не съм не запомнил, че те се събраха в питейните заведения и бяха сигурни, че ще ни победят. Ето за какво можете да си визиите, че поради дразненето след победния гол на Ривера за 4:3 избухна мегагалактическа битка. Аз още се виждам на 10 години по какъв начин обикалях по брега с италианското знаме в ръка в края на първото полувреме на финала. Точно бяхме изравнили на бразилците.
- Как стана по този начин да играете по-сериозно?
- Брат ми беше в школата на Римини. Те ритаха тогава в Серия “Б” или Серия “С”, не си припомням. Той е с 5 години по-голям от мен, а аз по това време към този момент играех в тима на селото. В края на годината Римини притегли четирима от моите съотборници, само че аз не бях измежду тях. Тогава брат ми се обърна към шефовете: “Взехте четирима, само че за какво не и Делио”. Те му дадоха отговор, че нямат интерес към мен. Брат ми обаче продължи да упорства и по този начин отидох в школата на Римини. В края на идната година другите четирима се върнаха назад, останах единствено аз. Беше извънредно задоволство.
- На какъв пост играехте?
- Защитник, бек.
- Но след това станахте халф, нали?
- Не тъкмо. Това го измисли Зденек Земан, когато играех във Фоджа. Той залагаше на двама бекове, които бяха в действителност крила. И Земан искаше да има полузащитник да ги покрива. Така че бях бек в средата на терена. Не съм бил типичен халф.
- Значи върхът в кариерата ви е във Фоджа?
- Най-напред в Римини изминах целия път, след което имах проблеми с ръководителя на младежкия бранш, който ми сподели, откакто навърших осемнадесет години: “Ние мислим, че можеш да играеш най-вече във второкласен, намерихме ти един отбор”. Отговорих, че във второкласен ще отида самичък, няма потребност те да дефинират къде. Обърнах внимание на преценката, че не съм роден за футболист и след Примаверата разгласих: “Ще вляза в университет, ще стартира да изучавам и ще играя единствено за забавление”. Така в Римини ме унищожиха. След това имаше няколко летни шампионата, само че постоянно се обаждаха единствено на брат ми да върви. На втория път той рече: “Ако желаете да дойда, би трябвало да викнете и Делио”. Спомням си, че влязох единствено второто полувреме, само че се оправих добре и ми се обади един тим от четвърта серия – Форлимпополи. После отидох до Католика, най-после и във Фоджа. Но това е друга история.
- Какви бяха връзките ви със Зденек Земан?
- Той бе моят треньор във Фоджа. Дойде в Серия “С”, само че реши да си тръгне, когато ни изхвърлиха в “С2”. Спомням си, че бяхме на лагер, когато ни оповестиха, че сме пратени в по-ниска дивизия. Точно тогава взех решение да стартира с треньорството, тъй като ние се самоуправлявахме и аз бях един от двамата, които ръководеха този промеждутъчен интервал. После обаче ни върнаха назад в горната дивизия с 6 точки наказване и Земан се върна отпред. Той ми беше ментор за осем месеца. Уволниха го, тъй като имаше проблеми с президента. Накрая отново се засякохме с него, когато работих към този момент в школата на Фоджа, а той още веднъж бе отпред на първия тим.
- Вече приказваме за интервала му в Серия А. Какво ви харесваше в работата на треньора?
- Вижте, в това време се записах в университета, дипломирах се с физическо образование. Винаги съм харесвал спорта като цяло. Имах пристрастеност към атлетическата подготовка. Бях доста любопитен, водех си мемоари от всички тренировки, дори още вардя бележките от Земан. Имах тази пристрастеност, въпреки че не говорех за нея. Забеляза я спортният шеф на Фоджа, който внезапно ми сподели: “Защо не спреш да играеш и не станеш треньор?” Бях единствено на 27 години. Но по това време към този момент бях татко на две деца и трябваше да мисля по какъв начин да ги прехранвам. Освен това имах контузия на коляното и започнах да упражнявам дилетанти. Спечелихме шампионата, по-късно отидох в школата на Фоджа. Изминах целия път и след осем месеца ме трансферираха в Примаверата. Там стартира същинската ми кариера на треньор.
@@@ - Кое е нещото, което помните с най-голямо наслаждение? - Е, има две. Едното от тях е първата ми година с дилетантите. Бях в някаква беззащитност, тъй като въобще не знаех дали да продължа във футбола. Имах отговорности към фамилията и трябваше да давам на нашите нещо да ядат. Междувременно станах преподавател по физическо, само че постоянно отговарях с “не”, когато ме канеха на работа. Жена ми се ядоса: “Извинявай, искаш да спреш да играеш футбол, само че не вървиш в учебно заведение, тогава какво вършим?” Истината е, че желаех да бъда треньор, само че никой не ми даваше опция да стартира. Един ден пристигна позвъняване от мой другар, който бе състезателен шеф наоколо. Казах на брачната половинка ми, че имам предложение за формален пост. Не беше напълно “официален”, само че най-малко щях да работя като треньор. Започвах в три следобяд до единайсет часа през нощта, тъй като тези, които ходеха на учебно заведение, идваха първи, след това в пет пристигаха служащите от завода, а в девет едно момче, което работеше като зидар с татко си. Спомням си, че тренирахме в тъмнината аз и той, а пет пъти в седмицата оставах непрестанно от три до късно вечерта. След седем пък имаше дупка от време, в която трябваше да очаквам, тъй като нямаше никой. Още повече през зимата бе студено, нямаше нагреватели, а прозорците бяха счупени.
- И това е първият прелестен спомен… Ами вторият?
- Това е дебютният ми шампионат отпред на експерти. Трябваше да остана единствено 2 месеца в Салернитана, тъй като в това време клубът бе разгласен за обмен и се нуждаеха от човек, който единствено да ръководи този преход. Бяхме много скромна група, само че все пак спечелихме купата в шампионата! Може би това си останаха съставите, към които съм най-привързан. Салернитана от Серия “С” и дилетантите от Торемаджоре, с които към момента се слушам.
Превод: “Тема спорт”
Източник: sportal.bg
КОМЕНТАРИ