Историята познава много личности, оставили името си не с героични

Историята познава доста персони, оставили името си не с героични каузи или достижения, които ги популяризират, а обезсмъртени с недостойните си дейности, трансформирали ги в злодеи за поколенията след тях.

Има ги и в нашата история. Един от тях е боляринът Иванко, роднина на двамата братя, сложили началото на династията Асеневци - Асен и Петър.

И както се случва и с други персони като него, този незнаен родственик на едни от най-значителните български владетели става прочут най-много с помощта на литературния си облик. Той е обезсмъртен в драмата на Васил Друмев, наречена Иванко, килърът на Асеня. Образът, основан от драматурга, е оформил и утвърдил в съзнанието на поколенията визията за този исторически персонаж.

Много пъти обаче в литературните облици се употребяват единствено линии от живота и активността на първообразите, а от време на време някои обстоятелства са изцяло изменени и основаната от литературата визия трансформира историческата истина, известна от изворите. Тя се оказва толкоз мощна, че съумява да измести обстоятелствата и да подмени историята. Затова е нужно да се проследят данните на историците, находките на археолозите, данни, събрани посредством изследвания на документи, разбори на всички открити обстоятелства, съпоставянето им, с цел да се създадат най-правилните заключения по какъв начин тъкмо е стоял всеки факт, отвън литературните съчинения.

Какво знаем за болярина Иванко от историята и археологията

Това, което е достигнало до нас за болярина Иванко като исторически и археологически данни, е нищожно и спорно и може би това е повода в съзнанието на българите да се сътвори визия за тази действителна историческа персона най-много от творбата на Васил Друмев.

Известно е, че Иванко е от висшето общество във Втората българска страна, роднина на царете Петър и Асен. Той е наследник на сестрата на двамата владетели.

Знае се, че в началото е един от участниците във въстанието за избавление на България, водено от двамата Асеневци, които след това заемат българския трон.

Друг факт, който знаем от историческите извори, е, че той има връзка със сестрата на кралица Елена. Това не се е харесва на цар Асен и той вика племенника си за пояснение, което става причина за убийството му.

Според летописците, Иванко отива при царя, въоръжен с меч по съвет на близкия си роднински кръг. Тъй като е доближен на владетеля, стражата го пропуща при царя.

В свадата, която избухва във връзка държанието на Иванко, цар Асен І вади меча си, само че Иванко се оказва по-бърз и го пробожда. Убиецът съумява да се измъкне незасегнат и даже да избяга в Константинопол, където е признат.

Византийските летописи настояват, че убийството на цар Асен І не е инцидентен факт, а скрит план на някои от търновските боляри, недоволни от суровите правила, наложени в царството от Асен І. В тях взе участие и плененият византийски диктатор Исак Комнин, за който не се загатва нищо след гибелта на царя.

Преди това евентуалният лидер на заговорниците Исак Комнин предизвиква властолюбивия царски родственик да в профил владетеля Асен І, като в подмяна му дава обещание поддръжка от Византия и щерка си Теодора за жена.

След убийството братът на Асен -Петър, който по време на убийството не е в столицата, се връща и обсажда Търново, дружно с най-малкия от братята Асеневци - Калоян.

Иванко желае помощ от императора в Константинопол - Алексий ІІІ Ангел. Последвалите два опита да се помогне на заговорниците не съумяват, тъй като бойците не желаят да тръгнат по рисковия път през Балкана. Иванко, брат му Мито и други хора от кръга им са принудени да избягат във Византия.

Петър влиза в Търново и още веднъж заема престола. Няколко месеца по-късно той също е погубен при скрит план и държател става най-малкия от Асеневците - Калоян.

Самият Иванко стига в столицата на Византия, там е признат с почести от императора. Императорът му дава името си - Алексий и го назначава за шеф на Пловдив и региона. Иванко е благоприятен за внучката на императора - Теодора, която по това време е на 4 години.

Животът и активността на Иванко като шеф на Пловдивска област мощно разколебават визията за него като за типичен случай на изменник. Определят го по-скоро като властолюбец. Той събира армия единствено от българи, възвръща крепостите и се откъсва от въздействието на мощните си настойници. Калоян, който е наследил Петър на престола, го притегля за съдружник против Византия.

Подобен съюз се оказва прекомерно рисков за империята и от Константинопол изпращат войски, с цел да отстранен към този момент неуместния съдружник. Иванко обаче съумява да ги разбие и да плени военачалника Мануил Камица. Веднага го изпраща при Калоян като заложник. Нещо повече, завзема цялата област на Родопите. Докато византийците се занимават с Иванко, Калоян завладява и унищожава тракийската цитадела Констанция, а по-късно завзема Варна.

На империята не остава нищо друго, с изключение на да предприеме дейности за отстраняването на Иванко. През 1200 година византийският император предлага на отцепника среща, само че той слага някои условия: да му изпратят годеницата му Теодора, да му се признаят владенията посредством златен щемпел, прочут като хрисовул и клетва от императора, че няма да му стори нищо неприятно. От Константинопол одобряват всички условия, само че при срещата Иванко е хванат и окован. Не е ясно дали е погубен незабавно, или умира в тюрма. Това е краят на неговото независимо притежание.

Преди 12 години археолозите откриват край Асеновград гроб, датиран от междинните епохи, със скелет на мъж с великански растеж, съвсем 2 метра висок, прободен в тил. Предположенията са, че това е гробът на Иванко, само че единствено ДНК експертиза и сравняване с данните от скелета на родственика му Калоян ще потвърди дали в действителност това е гробът на Иванко. Тази значима находка съдържа и монета, сечена 1208-1230 година, само че последните сигурни данни за Иванко са от 1200 година, когато се е намирал по тези места.

Други хипотези за Иванко

От византийските източници черпят своите сведения доста откриватели, като се стартира от Паисий и се мине през съвсем всички възрожденски откриватели на историята ни. Всички те одобряват тезата, че боляринът Иванко е килърът на цар Асен І, а това действие е разследване на авансово квалифициран скрит план против царя.

Освен тях има и други търсачи на истината за българската история, които вършат свои заключения, отнасяйки се сериозно към изказванията на летописците.

Те виждат нещата към Иванко по напълно различен метод.

Смятат, че Иванко не е килърът на царя, освен това - виждат в него почтен родолюбец, който прави всичко в интерес на своята татковина. Неговото бягство в Константинопол е задача, с която е претрупан и която извършва ослепително. Предположенията са, че в действителност Иванко е индивидът, който най-вероятно е ликвидирал заговорниците. Константин Иречек допуска, че Иванко се свързва с цар Петър и двамата вземат решение да изиграят византийците. Подобни игри не са оригиналност за българския царски живот. Те са практикувани още от хан Крум, а също и от Телериг.

Иванко се показва за дезертьор в Константинопол и както се чака е признат добре и назначен за шеф на Пловдив. Вместо да строи замъци, с цел да се пази от предстоящо възмездие от българска страна, той строи такива на юг.

Укрепленията са замислени като подстъпи за завладяване на Беломорските земи. Тези проекти са разгадани и против него е изпратена ромейска армия, само че Иванко побеждава, пленява византийския военачалник и го праща на Калоян като заложник.

Византийските хронисти пишат и за непредвиденото другарство на набедения за палач на царя Иванко с новия държател Калоян. На всички историци е известно, че Калоян е цар с несдържан манталитет, разправял се с особена свирепост с предателите. Напълно невероятно е да се сприятели с цареубиеца, в случай че това не е привиден палач на брат му.

Истината евентуално е прозряна от византийците, които съумяват да отстраняват заплахата.

Едва ли останките от средновековния гроб могат да хвърлят светлина върху истината, даже да се потвърди, че принадлежат на царския сродник Иванко. Историята от време на време не е обективна, само че най-важни да резултатите от делата на хората, а освен това, което летописите споделят за тях.