Историята на завладяването на най-дълбоката точка на Световния океан е

Историята на завладяването на най-дълбоката точка на Световния океан е неразривно обвързвана с името на швейцарския академик Огюст Пикар, физик и откривател. Той е роден в фамилията на професор по химия през 1930 година, стартира да се интересува от аеронавтика и е създал първия в света стратострат – балон със сферична алуминиева гондола, който разрешава да се правят полети в горните пластове на атмосферата. Със своя уред Пикар, който по това време е на 47 години, направил 27 полета, достигайки височина 23 000 метра. По време на опитите със стратострата осъзнал, че същите правила могат да се употребяват за завземане на морските дълбини. Така че, швейцарският академик почнал да работи върху основаването на устройство, способно да потъва в дълбоки води.

Втората международна война прекъснала работата на Огюст Пикар. Въпреки фактът, че Швейцария останала неутрална страна, научната активност по това време била съществено усложнена и там. Независимо от това, през 1945 година Огюст Пикар приключил строителството на дълбоководния уред, наименуван батискаф. Той представлявал здрава, херметически затворена гондола за екипажа, която била прикрепена към огромен кораб, запълнен с бензин. За потапяне били употребявани няколко тона стомана или чугунен баласт. Батискафът получил наименование FNRS-2. FNRS било съкращението на Белгийската национална фондация за научни проучвания (Fonds National de la Recherche Scientifique), която финансирала работата на Пикар. Любопитно е, че името FNRS-1 носил стратострата на Пикар. По този мотив самият академик се шегувал: „ Тези устройства са доста сходни, макар че тяхната цел е противоположна. Може би ориста е решила да сътвори това подобие, с цел да може един академик да работи върху двата апарата. “

Огюст Пикар през 1932 година Снимка – Уикипедия

Създаването на „ Триест “

Първото изпитателно гмуркане на FNRS-2 се провело в Дакар на 25 октомври 1948 година, а водачът на батискафа бил, несъмнено, неговият основател. Устройството се потопило единствено на 25 метра. По-нататъшната работа с батискафа била усложнена от обстоятелството, че белгийският фонд спрял финансирането. Огюст Пикар продал FNRS-2 на френския военноморски флот, чиито експерти поканили учения да построи нов модел батискаф, наименуван FNRS-3.

Идеите за батискафа в това време завладели света. През 1952 година Огюст Пикар оставил FNRS-3 на френските инженери и отпътувал за Италия, с цел да проектира и създаде батискаф, наименуван „ Триест “. Той бил пуснат във вода през август 1953 година. В строителните работи по построяването на батискафа на Пикар се присъединил и неговият наследник Жак Пикар, който трябвало да стане основен водач на новия уред за дълбоководни цели.

През 1953-1957 година „ Триест “ провел поредност от сполучливи гмуркания в Средиземно море и даже достигнал фантастичната за тези времена дълбочина от 3100 метра. В първите гмуркания на „ Триест “, дружно с Жак Пикар, взел участие и Огюст Пикар, който тогава бил на 69 години.

Проект „ Нектон “

Изследователската работа в Триест изисквала съществени финансови вложения. Всяко втурване на устройството било належащо да се обезпечи със съпровода на няколко екскортиращи съда. Батискафът на Пикар трябвало да бъде теглен до мястото за потапяне, защото нямал водоравен ход. През 1958 година „ Триест “ бил закупен от американския флот, който показал интерес към изследването на дълбините на океана. Заедно с апаратурат,а Жак Пикар отпътувал за Америка, където трябвало да преподава ръководството на батискафа на американските експерти.

Дизайнът на „ Триест “, разрешавал той да потъне до оптималните дълбини, известни до тогава в Световния океан. В този случай, самият Жак Пикар отбелязал, че за множеството изследвания това просто не е нужно, защото 99% от дъното на Световния океан се намира на дълбочина не повече от 6000 метра. Правотата на Пикар била доказана от последвалата история – по-късно дълбоководни апарати, в това число известните съветски „ Мир-1 “ и „ Мир-2 “, били издигнати за потапяне на дълбочина от към 6000 метра.

Тъй като човечеството обича да си слага максималистични цели, било решено „ Триест “ да се употребява за покоряване  на най-дълбоката точка на Световния океан – Марианската котловина в Тихи океан, чиято дълбочина доближава 11 километра. Тази интервенция, в която са взели участие войските на американските военноморски сили, била с кодово име Проект „ Нектон “. За нейното реализиране били направени съществени усъвършенствания в апаратурата, по-специално в Германия, където била създаден нова, по-солидна гондола.

В края на 1959 година „ Триест “ бил предаден на американската военноморска база на тихоокеанския остров Гуам. По време на Втората международна война островът станал сцена на кървави борби. Това обаче не се отразило на подготовката на историческото потапяне. След няколко пробни спускания на 5 и 7 километра (което било връх за това време), се взело решение за така наречен “Голямо потапяне “.

„ Голямото потапяне “

Появило се неразбирателство сред Пикар и американската страна. Американците декларирали, че той няма да взе участие в „ Голямото потапяне “. Вероятно американският флот вярвал, че историческото достижение би трябвало да бъде чисто американско, а не американско-швейцарско. Но в последна сметка, тъй като потапянето на 11 км било специфичен случай, американските представители разрешили на Пикар да взе участие в него.

До точката на втурване „ Триест “ бил теглен през нощта на 23 януари 1960 година Било тежко, бурно време и Пикар трябвало да реши дали да се потопи батискафа или не. Швейцарецът дал „ зелена светлина ” на начинанието.

На сутринта на 23 януари 1960 година Жак Пикар и лейтенантът от флота на Съединени американски щати Дон Уолш почнали историческото потапяне. Пикар написа, че заради особеностите на горните пластове на водата на това място, те са прекарали доста дълго време, гмуркайки се на дълбочина от 300 метра. Скоростта, с която потънали, посочила, че потапянето ще продължи 30 часа, което било безусловно нереалистично. За благополучие, скоростта достигнала изчислените стойности.

В 13:06 часа на 23 януари 1960 година, след пет часа поглъщане, Пикар и Уолш стигнали до дъното на Марианската котловина на 10 919 метра.

Историческото втурване под вода на „ Триест “ решило казуса, който измъчвал учените-океанолози: могат ли да живеят на такава дълбочина комплицирани организми. Веднага щом апаратът стигнал до дъното, Пикар и Уолш забелязали риба, която била уловена от лъчите на прожектора на батискафа. Въпреки, че след това изказването на Пикар било оспорено, заради неналичието на документи.

Изследователите останали на дъното 20 минути, след което устройството се върнало на повърхността за три часа.

Третият, който покорил бездната, бил основателят на „ Аватар “

Жак Пикар в книгата, отдадена на историческото потапяне, написа, че на никое място другаде няма да се реализира сходен връх и остава единствено да се отиде в Космоса. Ученият не сбъркал: година по-късно на 12 април 1961 Юрий Гагарин на борда на „ Восток “ напуснал земната орбита.

От 1960 до 2012 година никой, като се изключи Пикар и Уолш, не се е спускал до дъното на Марианската котловина. През 2012 година, с едноместен батискаф, дъното на Марианската котловина достигнал именития холивудски режисьор Джейс Камерън, основател на „ Титаник “ и „ Аватар “.