Истинската поезия извира от сърцето
Интервю на Боян БОЙЧЕВ
ГЕОРГИ КОНСТАНТИНОВ е роден в Плевен на 20 декември 1943 година Завършил българска лингвистика в Софийския университет " Св. Климент Охридски ". Работил е като ефирен публицист и книжовен редактор. Дългогодишен основен редактор е на ученическото списание " Родна тирада ", шеф на Издателска къща " Списание Пламък ". Бил е депутат в четвъртото Велико Народно заседание (1992), заместник-министър на културата (1995). Дългогодишен президент (2000-2012), а в този момент Почетен президент на Българския ПЕН-клуб. Автор е на повече от 40 книги с лирика - " Една усмивка ми е столица ", " Лично време ", " Неграмотно сърце ", " Високо към снега ", " Път и дом ", " Балада за низшите чинове ", " Обичам те дотук ", 13 издания (1992-1998), " Дърво и птица ", " Вълнение в Константинопол ", " Неделен човек ", " Непадаща звезда ", " Вечерни слънчогледи ", " Миг като безкрайност " - 100 стихотворения за любовта, " Роднина на дъжда ", " Живея високосно " и доста още. Стиховете му са включени в антологии на десетки езици. Автор е и на книги с есеистична прозаичност - " Палто за всички ", " Човек за шерване ", " Поезията като очевидец " и други Повече от 200 песни са основани по негови стихотворения. Носител на национални и интернационалните награди, на Почетния знак на Министерството на културата " Златен век " с огърлие, " Златното перо " на Съюз на българските журналисти. Награден във Ватикана персонално от Папа Йоан-Павел Втори с медала " Медалика Понтифиция - Ватикана ". Носител на позлатения знак на академия " Михай Еминеску " - Румъния, и други
- Г-н Константинов, в края на предходната година отбелязахте 80 години. Как се усеща един от най-обичаните български поети на тази зрелост?
- Няма да се върша на изумен: " Кога прелетяха тези 80 години! ". Колкото - толкоз. Зад мен има дълъг път със стръмни завои и сложни сполуки: и в живота, и в креативната работа. Като човек - още ходя изправен, не се окайвам от съществуващи и несъществуващи болки. Като създател - съвсем съм извършил своята писателска задача - над 60 книги с лирика, есеистика, книги за деца. Убеден съм, че предстоят още персонални креативен събития... Току-що излезлите ми книги - новата ми стихосбирка " Живея високосно " с над 100 нови произведения и детската ми брошура " Котка-пешеходка " са вероятно доказателство за такава вероятност.
- Явно обаче музата не ви напуща нито за момент... Неотдавна излезе новата Ви стихосбирка " Живея високосно ". Как се живее високосно?
- И в заглавието " Живея високосно " има по едно и също време действителност и знак. Когато съм се раждал, е предстояла първата ми година, която е високосна. А в този момент и тази следюбилейна година е високосна също... Както споделям в едноименното стихотворение - постоянно съм имал в живота си един ден повече за наслада и горест, за креативен труд и нови музи. Шеговито ще заявя: пребивавам високосно - с един ден в задатък.
- Поезия ли е животът?
- Знаете моето отдавнашно мото: " Животът ми не е лирика, само че поезията е мой живот ". Всъщност - постоянно съм живял, още от 15-годишен до момента, с писането, със основаването на литературни произведения: на първо място стихове, само че значително са и книгите ми с прозаичност. Сред тях изключително ме радват творбите ми за деца. Хумористичният разказ за деца " Туфо рижият корсар " да вземем за пример - написан в миналото, само че излязъл до момента допълнително от стохиляден тираж. Преведен е на десетина европейски езика...
- А същинската лирика каква е?
- Мисля, че значимата лирика би трябвало да бъде откровена, с нова изразност, модерна и контактна. Разбира се, не съществува подготвена рецепта за писане на вълнуващи стихотворения. Поетическият гений би трябвало да бъде освен ерудиран, само че и подсъзнателен. Първото се реализира персонално, второто идва от небето. Мисля, че съм човек със модерна лирическа опция да показвам своите безредици, които от време на време съответстват с вълненията на доста хора. Разбрах това още с дебютната си стихосбирка " Една усмивка ми е столица " (1967 г.).
- Ще припомните ли на нашите читатели по какъв начин и по кое време посегнахте към перото и белия лист?
- Неведнъж съм разказвал - още в началните класове на гимназията ние, няколко запалени по литературата юноши, издавахме гимназиален циклостилен вестник - съвсем списание, съдържащо 7-8 страници и в 500 бройки тираж. Там публикувахме и първите си стихове... А по-късно изпратих стихотворения до централното ученическо списание " Родна тирада ". Станах непрекъснат помощник, а когато бях в десети клас (1960 г.), " Родна тирада " разгласява огромен мой стихотворен цикъл и ме награди с годишната си премия. Мисля, че по този начин в действителност се стартира...
- Промени ли се поетът Георги Константинов за този интервал?
- Времето, в което много задъхано живях и не спирах да пиша своите произведения, беше доста изменчиво и мисля, че то непрестанно променяше, по-точно допълваше и оформяше, моите разбирания за света. Пред очите ми ставаха освен публични промени: селото се преселваше в града, идваха механически нововъдения в делничния живот, авторитаризмът беше сменен с многопартийна система, разшири се хоризонтът на човешкото и в частност на литературното другарство, появи се интернет, паричните взаимоотношения станаха водещи и така нататък Но и в поезията идваха естетически и стилистически вести, нейният тематичен кръг се разшири безпределно. Започнах да чувствам по какъв начин моят младежки лиризъм от време на време има потребност от възприятието ми за комизъм и сатирично изложение, по какъв начин в стиховете ми за любовта или природата все по-често просветваха по-глобални, дори галактически размишления... Не се променяше, мисля, единствено моята честност към поетическото ентусиазъм...
- Трудно ли се доближава до сърцето на читателя? Кога едно стихотворение се е получило и какви са изискванията то да стане обичано на хората?
- Как да ви кажа - постоянно съм писал това, което ми е на сърцето, това, за което чувствам, че зная повече и мога да го изразя поетично. И оставям читателят да стигне самичък до моето неспокойствие в творбата - или нагледно казано, той да стигне до моето сърце.
- Как и по кое време пишете? Търсите ли вдъхновението или то Ви намира?
- Пиша рано заран, в началото на ръка, след това не преставам на компютъра. А за вдъхновението - може би ще се учудите: нормално съумявам да го извикам до белия лист самият аз.
- По Ваши стихове има написани доста песни. Кое смятате, че би трябвало да е първо - текстът или музиката?
- Да, повече от двеста песни има по мои стихотворения. Не съм писал текстове по подготвена музика. Мисля, че по-напред стиховете въодушевяват същинския композитор. Но последователността не е толкоз значима. Поначало, изключително при креативен триумф, те са равностойни - като безусловно прибавим по достолепие и дарбата на изпълнителя.
- Стихосбирката Ви " Обичам те дотук " беше преиздадена в огромни тиражи и се трансформира в наложителна за всички фенове на интимната поезия. Какво е за Вас любовта?
- Стихотворението " Обичам те дотук " се появи на първо време във вестник " Литературен фронт " - някъде в средата на 70-те години. После, както знаете, стана известна ария на " ФСБ "... А неотдавна след измененията у нас издадох стихосбирка със стихове за любовта под заглавие " Обичам те дотук ". Книгата имаше 13 издания и общо към 30 хиляди тираж. Големият интерес към тази моя стихосбирка си изяснявам с пораслото отчуждение в обществото ни и нуждата от благородна страст, от чувството, че " любовта не доближава ". Подобна удобна орис имаше и моята лирична книга " Миг като безкрайност ", излязла неотдавна - тя имаше две следващи издания в една година. А какво мисля за любовта? За любовта не се мисли толкоз, повече се усеща! И прави индивида повече човек!
- С " Туфо рижият корсар ", за която стана към този момент дума, израснаха няколко генерации. Кое Ви кара да пишете книги за деца?
- Щастлив съм, че съм създател на такава радостна прозаична книга за деца - " Туфо рижият корсар ". Тя обиколи Европа. И се усещам малко неудовлетворен от себе си, че не написах различен комичен разказ за деца. Иначе - имам книги с приказки и разкази за деца: " Магаре с крила ", " Приказки за слончето Румпи-румп " и други А напълно неотдавна издадох дребна брошура за най-малките " Котка-пешеходка ". Видях, че децата я четат с усмивка, и това е задоволително...
- Имате доста забавен живот, срещи с разнообразни хора - освен поети и писатели, само че и от други области на живота. Не Ви ли е идвало мислено да разкажете за тях на по-широк кръг хора?
- Много на брой забавни срещи с видни люде, множеството писатели и публично значими хора, съм имал през своя живот: Гагарин, Папа Йоан Павел Втори, нобелиста Михаил Шолохов, Ърскин Колдуел, Алберто Моравия, нобелиста Гюнтер Грас, Иван Пейчев, Веселин Ханчев, Христо Фотев, Йордан Радичков и други Понякога съм ги споменавал в моите есеистични произведения. Имам и желание да напиша цялостна книга за тези незабравими срещи, само че не зная по кое време ще стане това...
- Няма по какъв начин да не поговорим и за сп. " Пламък ", учредено преди 100 години от Гео Милев и което Вие към този момент повече от 40 години издавате. Кое Ви стимулира да продължавате да се борите то да излиза?
- Очаквах да стане дума и за именитото Гео-Милево списание, на което към този момент толкоз време съм редактор и издател. През януари тази година " Пламък " навърши 100 години от основаването си. Вековен празник на едно литературно издание, основано от подобен талантлив стихотворец, преводач, художник и държавник, какъвто е Гео Милев. Списание - естрада на всичко ново в европейската и нашата просвета, на обществената сензитивност, на свободния дух. Точно в " Пламък " излиза и безсмъртната поема " Септември " на Гео Милев - най-превежданата българска поема в Европа и по света. Известно е също по този начин, че " Пламък " постоянно е бил естрада най-много на младите създатели в нашата литература. От четвърт век насам съществува по страниците му рубриката " Внезапното потомство ", откъдето са изхвърчали в литературното небе значително на брой към този момент известни през днешния ден писатели. Внимание към младостта в изкуството - подобен е и креативният завет на незабравимия Гео Милев, постигнал върхове в творчеството си, загивайки преди Христова възраст.
- Носител сте на доста литературни награди. Преди дни получихте и " Златното перо " на Съюз на българските журналисти. Какво е за Вас това отличие?
- Да, имам ред значими литературни и национални награди. Освен това съм почетен жител на София и на моя роден град Плевен. Почетен член съм също на Съюза на кипърските писатели, на Съюза на писателите в Армения, с почетно президентство ме удостоиха преди време и сътрудниците ми по перо в българския ПЕН-център. Но най-висока и радваща премия за мен е доверието и сърдечното внимание на българските читатели.
Стихотворения от Георги Константинов /> МИГ КАТО ВЕЧНОСТ
Още преди да те срещна в живота си -
теб съм обичал.
В антични гравюри и улични снимки,
в звездна прокоба,
в шумни площади и празни понятия,
в цирков театър,
по телевизия, по телепатия -
теб аз съм чакал.
Колко години без звук са сближавали
двата маршрута!
Колко аргументи в света са създавали
тази минута! -
Нежният конфликт на влюбени атоми.
Вик на вселени.
Още преди да стартира ориста ми -
ти си до мене.
Ти ме въздигаш по стръмните пътища.
Ти ме възпираш.
Мойте кошмари и приказни сънища
ти режисираш.
Двама се лутаме в болежка и истина,
в яд и искреност.
Тази обич е в безкрая единствена.
Миг като безкрайност. /> ОБИЧАМ ТЕ ДОТУК
По своя път еднакъв
разнася мълнии трамвая,
гърми и дава обещание дъжд.
А аз какво да обещая?
...Обичам те дотук.
До този мост. До тази гара.
До този момент. До този тон.
До розата на светофара,
до ъгъла на тротоара -
обичам те дотук...
Сега трамваят е нащрек,
ненадейно забелязал,
че към този момент съм един човек,
от релсите излязъл...
И отминават твоите крачки.
Изглежда, че съм станал различен
измежду този
вик на спирачки...
Обичам те дотук.
Обичам те... /> АКО ДОКОСНЕШ КАМЪКА...
Не казвай, че поетът през днешния ден го няма.
Сред нас е Динков.
Фотев е измежду нас.
Поетът, въплътен във камък,
живее в Пазарджик.
Посреща ни в Бургас...
Не е мечтал поетът да е монумент!
Не е желал да бъде глух и спокоен...
И по тази причина,
в случай че докоснеш камъка,
ще прозвъни във теб
обичан стих. /> НИЕ, СИНКО...
Ние, синко, сме към този момент пасажери.
Обран бостан сме, ожъната равнища...
На нашия покрив не кацат щъркели.
Далечните ни внуци
български не схващат.
Дотук я докарахме - орахме, копахме,
на разнообразни говеда слугувахме безсънни,
с цел да чучнем в този момент
под прегърбена стряха
и да ровим мемоари, обрасли с тръни.
Тук беше градина. Беше летовище.
А в този момент виждаш каква сме картина.
Още си имаме
селско гробище,
само че от дълго време си нямаме детска градина...
Земен парадайс е България... Верен е химнът!
Но прашна буря
селцето ни прекатурва.
Към небесния парадайс към този момент гледаме, синко.
Е, там ще си създадем нова къща...
СЕЛСКИ ДВОР
Кръг от сляпа светлина.
Затворен вятър.
Бледи мемоари, притихнали в трева.
Дърво без птици...
Всъщност - мъртво е дървото.
А птиците бродират
далечна синева.
Бездомен дом - като грамадна
разрушена дамаджана.
Глуха тишина.
И бунар, неутолим
за човешка жадност.
Не идва никой.
И никой не скърби
за никого.
Дори камбаната оттатък
не се обажда...
Тук към този момент никой не умира...
И никой
не се ражда.
ГЕОРГИ КОНСТАНТИНОВ е роден в Плевен на 20 декември 1943 година Завършил българска лингвистика в Софийския университет " Св. Климент Охридски ". Работил е като ефирен публицист и книжовен редактор. Дългогодишен основен редактор е на ученическото списание " Родна тирада ", шеф на Издателска къща " Списание Пламък ". Бил е депутат в четвъртото Велико Народно заседание (1992), заместник-министър на културата (1995). Дългогодишен президент (2000-2012), а в този момент Почетен президент на Българския ПЕН-клуб. Автор е на повече от 40 книги с лирика - " Една усмивка ми е столица ", " Лично време ", " Неграмотно сърце ", " Високо към снега ", " Път и дом ", " Балада за низшите чинове ", " Обичам те дотук ", 13 издания (1992-1998), " Дърво и птица ", " Вълнение в Константинопол ", " Неделен човек ", " Непадаща звезда ", " Вечерни слънчогледи ", " Миг като безкрайност " - 100 стихотворения за любовта, " Роднина на дъжда ", " Живея високосно " и доста още. Стиховете му са включени в антологии на десетки езици. Автор е и на книги с есеистична прозаичност - " Палто за всички ", " Човек за шерване ", " Поезията като очевидец " и други Повече от 200 песни са основани по негови стихотворения. Носител на национални и интернационалните награди, на Почетния знак на Министерството на културата " Златен век " с огърлие, " Златното перо " на Съюз на българските журналисти. Награден във Ватикана персонално от Папа Йоан-Павел Втори с медала " Медалика Понтифиция - Ватикана ". Носител на позлатения знак на академия " Михай Еминеску " - Румъния, и други
- Г-н Константинов, в края на предходната година отбелязахте 80 години. Как се усеща един от най-обичаните български поети на тази зрелост?
- Няма да се върша на изумен: " Кога прелетяха тези 80 години! ". Колкото - толкоз. Зад мен има дълъг път със стръмни завои и сложни сполуки: и в живота, и в креативната работа. Като човек - още ходя изправен, не се окайвам от съществуващи и несъществуващи болки. Като създател - съвсем съм извършил своята писателска задача - над 60 книги с лирика, есеистика, книги за деца. Убеден съм, че предстоят още персонални креативен събития... Току-що излезлите ми книги - новата ми стихосбирка " Живея високосно " с над 100 нови произведения и детската ми брошура " Котка-пешеходка " са вероятно доказателство за такава вероятност.
- Явно обаче музата не ви напуща нито за момент... Неотдавна излезе новата Ви стихосбирка " Живея високосно ". Как се живее високосно?
- И в заглавието " Живея високосно " има по едно и също време действителност и знак. Когато съм се раждал, е предстояла първата ми година, която е високосна. А в този момент и тази следюбилейна година е високосна също... Както споделям в едноименното стихотворение - постоянно съм имал в живота си един ден повече за наслада и горест, за креативен труд и нови музи. Шеговито ще заявя: пребивавам високосно - с един ден в задатък.
- Поезия ли е животът?
- Знаете моето отдавнашно мото: " Животът ми не е лирика, само че поезията е мой живот ". Всъщност - постоянно съм живял, още от 15-годишен до момента, с писането, със основаването на литературни произведения: на първо място стихове, само че значително са и книгите ми с прозаичност. Сред тях изключително ме радват творбите ми за деца. Хумористичният разказ за деца " Туфо рижият корсар " да вземем за пример - написан в миналото, само че излязъл до момента допълнително от стохиляден тираж. Преведен е на десетина европейски езика...
- А същинската лирика каква е?
- Мисля, че значимата лирика би трябвало да бъде откровена, с нова изразност, модерна и контактна. Разбира се, не съществува подготвена рецепта за писане на вълнуващи стихотворения. Поетическият гений би трябвало да бъде освен ерудиран, само че и подсъзнателен. Първото се реализира персонално, второто идва от небето. Мисля, че съм човек със модерна лирическа опция да показвам своите безредици, които от време на време съответстват с вълненията на доста хора. Разбрах това още с дебютната си стихосбирка " Една усмивка ми е столица " (1967 г.).
- Ще припомните ли на нашите читатели по какъв начин и по кое време посегнахте към перото и белия лист?
- Неведнъж съм разказвал - още в началните класове на гимназията ние, няколко запалени по литературата юноши, издавахме гимназиален циклостилен вестник - съвсем списание, съдържащо 7-8 страници и в 500 бройки тираж. Там публикувахме и първите си стихове... А по-късно изпратих стихотворения до централното ученическо списание " Родна тирада ". Станах непрекъснат помощник, а когато бях в десети клас (1960 г.), " Родна тирада " разгласява огромен мой стихотворен цикъл и ме награди с годишната си премия. Мисля, че по този начин в действителност се стартира...
- Промени ли се поетът Георги Константинов за този интервал?
- Времето, в което много задъхано живях и не спирах да пиша своите произведения, беше доста изменчиво и мисля, че то непрестанно променяше, по-точно допълваше и оформяше, моите разбирания за света. Пред очите ми ставаха освен публични промени: селото се преселваше в града, идваха механически нововъдения в делничния живот, авторитаризмът беше сменен с многопартийна система, разшири се хоризонтът на човешкото и в частност на литературното другарство, появи се интернет, паричните взаимоотношения станаха водещи и така нататък Но и в поезията идваха естетически и стилистически вести, нейният тематичен кръг се разшири безпределно. Започнах да чувствам по какъв начин моят младежки лиризъм от време на време има потребност от възприятието ми за комизъм и сатирично изложение, по какъв начин в стиховете ми за любовта или природата все по-често просветваха по-глобални, дори галактически размишления... Не се променяше, мисля, единствено моята честност към поетическото ентусиазъм...
- Трудно ли се доближава до сърцето на читателя? Кога едно стихотворение се е получило и какви са изискванията то да стане обичано на хората?
- Как да ви кажа - постоянно съм писал това, което ми е на сърцето, това, за което чувствам, че зная повече и мога да го изразя поетично. И оставям читателят да стигне самичък до моето неспокойствие в творбата - или нагледно казано, той да стигне до моето сърце.
- Как и по кое време пишете? Търсите ли вдъхновението или то Ви намира?
- Пиша рано заран, в началото на ръка, след това не преставам на компютъра. А за вдъхновението - може би ще се учудите: нормално съумявам да го извикам до белия лист самият аз.
- По Ваши стихове има написани доста песни. Кое смятате, че би трябвало да е първо - текстът или музиката?
- Да, повече от двеста песни има по мои стихотворения. Не съм писал текстове по подготвена музика. Мисля, че по-напред стиховете въодушевяват същинския композитор. Но последователността не е толкоз значима. Поначало, изключително при креативен триумф, те са равностойни - като безусловно прибавим по достолепие и дарбата на изпълнителя.
- Стихосбирката Ви " Обичам те дотук " беше преиздадена в огромни тиражи и се трансформира в наложителна за всички фенове на интимната поезия. Какво е за Вас любовта?
- Стихотворението " Обичам те дотук " се появи на първо време във вестник " Литературен фронт " - някъде в средата на 70-те години. После, както знаете, стана известна ария на " ФСБ "... А неотдавна след измененията у нас издадох стихосбирка със стихове за любовта под заглавие " Обичам те дотук ". Книгата имаше 13 издания и общо към 30 хиляди тираж. Големият интерес към тази моя стихосбирка си изяснявам с пораслото отчуждение в обществото ни и нуждата от благородна страст, от чувството, че " любовта не доближава ". Подобна удобна орис имаше и моята лирична книга " Миг като безкрайност ", излязла неотдавна - тя имаше две следващи издания в една година. А какво мисля за любовта? За любовта не се мисли толкоз, повече се усеща! И прави индивида повече човек!
- С " Туфо рижият корсар ", за която стана към този момент дума, израснаха няколко генерации. Кое Ви кара да пишете книги за деца?
- Щастлив съм, че съм създател на такава радостна прозаична книга за деца - " Туфо рижият корсар ". Тя обиколи Европа. И се усещам малко неудовлетворен от себе си, че не написах различен комичен разказ за деца. Иначе - имам книги с приказки и разкази за деца: " Магаре с крила ", " Приказки за слончето Румпи-румп " и други А напълно неотдавна издадох дребна брошура за най-малките " Котка-пешеходка ". Видях, че децата я четат с усмивка, и това е задоволително...
- Имате доста забавен живот, срещи с разнообразни хора - освен поети и писатели, само че и от други области на живота. Не Ви ли е идвало мислено да разкажете за тях на по-широк кръг хора?
- Много на брой забавни срещи с видни люде, множеството писатели и публично значими хора, съм имал през своя живот: Гагарин, Папа Йоан Павел Втори, нобелиста Михаил Шолохов, Ърскин Колдуел, Алберто Моравия, нобелиста Гюнтер Грас, Иван Пейчев, Веселин Ханчев, Христо Фотев, Йордан Радичков и други Понякога съм ги споменавал в моите есеистични произведения. Имам и желание да напиша цялостна книга за тези незабравими срещи, само че не зная по кое време ще стане това...
- Няма по какъв начин да не поговорим и за сп. " Пламък ", учредено преди 100 години от Гео Милев и което Вие към този момент повече от 40 години издавате. Кое Ви стимулира да продължавате да се борите то да излиза?
- Очаквах да стане дума и за именитото Гео-Милево списание, на което към този момент толкоз време съм редактор и издател. През януари тази година " Пламък " навърши 100 години от основаването си. Вековен празник на едно литературно издание, основано от подобен талантлив стихотворец, преводач, художник и държавник, какъвто е Гео Милев. Списание - естрада на всичко ново в европейската и нашата просвета, на обществената сензитивност, на свободния дух. Точно в " Пламък " излиза и безсмъртната поема " Септември " на Гео Милев - най-превежданата българска поема в Европа и по света. Известно е също по този начин, че " Пламък " постоянно е бил естрада най-много на младите създатели в нашата литература. От четвърт век насам съществува по страниците му рубриката " Внезапното потомство ", откъдето са изхвърчали в литературното небе значително на брой към този момент известни през днешния ден писатели. Внимание към младостта в изкуството - подобен е и креативният завет на незабравимия Гео Милев, постигнал върхове в творчеството си, загивайки преди Христова възраст.
- Носител сте на доста литературни награди. Преди дни получихте и " Златното перо " на Съюз на българските журналисти. Какво е за Вас това отличие?
- Да, имам ред значими литературни и национални награди. Освен това съм почетен жител на София и на моя роден град Плевен. Почетен член съм също на Съюза на кипърските писатели, на Съюза на писателите в Армения, с почетно президентство ме удостоиха преди време и сътрудниците ми по перо в българския ПЕН-център. Но най-висока и радваща премия за мен е доверието и сърдечното внимание на българските читатели.
Стихотворения от Георги Константинов /> МИГ КАТО ВЕЧНОСТ
Още преди да те срещна в живота си -
теб съм обичал.
В антични гравюри и улични снимки,
в звездна прокоба,
в шумни площади и празни понятия,
в цирков театър,
по телевизия, по телепатия -
теб аз съм чакал.
Колко години без звук са сближавали
двата маршрута!
Колко аргументи в света са създавали
тази минута! -
Нежният конфликт на влюбени атоми.
Вик на вселени.
Още преди да стартира ориста ми -
ти си до мене.
Ти ме въздигаш по стръмните пътища.
Ти ме възпираш.
Мойте кошмари и приказни сънища
ти режисираш.
Двама се лутаме в болежка и истина,
в яд и искреност.
Тази обич е в безкрая единствена.
Миг като безкрайност. /> ОБИЧАМ ТЕ ДОТУК
По своя път еднакъв
разнася мълнии трамвая,
гърми и дава обещание дъжд.
А аз какво да обещая?
...Обичам те дотук.
До този мост. До тази гара.
До този момент. До този тон.
До розата на светофара,
до ъгъла на тротоара -
обичам те дотук...
Сега трамваят е нащрек,
ненадейно забелязал,
че към този момент съм един човек,
от релсите излязъл...
И отминават твоите крачки.
Изглежда, че съм станал различен
измежду този
вик на спирачки...
Обичам те дотук.
Обичам те... /> АКО ДОКОСНЕШ КАМЪКА...
Не казвай, че поетът през днешния ден го няма.
Сред нас е Динков.
Фотев е измежду нас.
Поетът, въплътен във камък,
живее в Пазарджик.
Посреща ни в Бургас...
Не е мечтал поетът да е монумент!
Не е желал да бъде глух и спокоен...
И по тази причина,
в случай че докоснеш камъка,
ще прозвъни във теб
обичан стих. /> НИЕ, СИНКО...
Ние, синко, сме към този момент пасажери.
Обран бостан сме, ожъната равнища...
На нашия покрив не кацат щъркели.
Далечните ни внуци
български не схващат.
Дотук я докарахме - орахме, копахме,
на разнообразни говеда слугувахме безсънни,
с цел да чучнем в този момент
под прегърбена стряха
и да ровим мемоари, обрасли с тръни.
Тук беше градина. Беше летовище.
А в този момент виждаш каква сме картина.
Още си имаме
селско гробище,
само че от дълго време си нямаме детска градина...
Земен парадайс е България... Верен е химнът!
Но прашна буря
селцето ни прекатурва.
Към небесния парадайс към този момент гледаме, синко.
Е, там ще си създадем нова къща...
СЕЛСКИ ДВОР
Кръг от сляпа светлина.
Затворен вятър.
Бледи мемоари, притихнали в трева.
Дърво без птици...
Всъщност - мъртво е дървото.
А птиците бродират
далечна синева.
Бездомен дом - като грамадна
разрушена дамаджана.
Глуха тишина.
И бунар, неутолим
за човешка жадност.
Не идва никой.
И никой не скърби
за никого.
Дори камбаната оттатък
не се обажда...
Тук към този момент никой не умира...
И никой
не се ражда.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ