Тед Кочев: Никой не е повече от другия, всички сме в една екзистенциална лодка
" Имаше комунисти, беше доста неприятно ", споделя Тед Кочев на непокътнатия от детството си български, когато си спомня за триседмичната си аудиенция в страната преди повече от 50 години. " А в този момент София наподобява като естествен разрастващ се европейски град ". За втора поредна година той се завръща в България – предходната като посетител на " София филм фест ", а в този момент с цел да показа автобиографията си " Моят живот в киното. Режисьорска версия " (изд. " Колибри ", превод: Надя Баева).
В книгата той споделя освен за пробива си в Холивуд, само че и за българските си родители и израстването в най-бедните квартали на Торонто. Той е роден там през 1931 година, а в корените си той много постоянно търси пояснение за мотивацията и непреклонността си. Понякога на страниците на книгата ги подлага на критика за консервативното им образование, само че написа, че и дължи демократичния си взор към света на тях. И в този момент, в моментите, в които приказва за фамилията си, постоянно превключва на български. " Никога не се отърсих от облика на живота в едно от най-големите англосаксонски гета в Северна Америка ", написа Кочев. " Все се идентифицирах с опърпаното хлапе, живеещо в последна беднотия и слушащо музика и гледащо филми, с цел да се придвижи надалеч от всекидневието си. "
Фантазията става действителност: Кочев е режисьор на близо 30 продукции, измежду които обичаният на Мартин Скорсезе и на Ник Кейв Wake in Fight (1971), наградения със " Златна мечка " The Apprenticeship of Duddy Kravitz (1974) с Ричард Драйфус, " Рамбо: Първа кръв " (1982) със Силвестър Сталоун. Дългата му кариера в киното и малкия екран го е срещала още с Ингрид Бергман, Ник Нолти, Джийн Хекман, Патрик Суейзи, Бърт Рейнолдс, Джейн Фонда, Дейвид Духовни, Чарлз Бронсън. Истории с част от тях участват в книгата, както и диалозите му с Микеланджело Антониони и родения в София и намерил триумф във Англия продуцент Петър Увалиев по време на основаването на " Фотоувлечение ".
Отдавна Тед Кочев е повече предан на литературата. " Винаги съм писал. Да бъда стихотворец беше моята фантазия, когато бях на 19-20 години ". Той има три оповестени книги с лирика и сега написа четвъртата. И въпреки всичко, в автобиографията си загатва за два плана, които мечтае да осъществя – основаният на историята на фамилията му " Бягството на Андрееви " и филм за Борис III и спасяването на българските евреи.
Пред " Дневник " Тед Кочев, от над три десетилетия живеещ в Лос Анджелис, споделя повече за книгата и търсенето на себе си посредством киното.
Между двете ви визити в България се случиха доста непредвидени събития в Съединени американски щати. Изплашен ли сте за бъдещето?
Да, доста откровено уплашен. Цялото ми семейство е в Лос Анджелис, а преди малко Северна Корея заплаши, че ще удари точно там. В обществото има голямо отрицание към Доналд Тръмп, само че за жалост има и прекалено много хора, най-много измежду реднек прослойките, за които той не е кадърен на неточност.
Кога разбрахте, че от живота ви може да се получи книга?
Не си и бях помислял за това допреди година и половина. Бях във Франция, с цел да получа премия за повсеместен принос и до момента в който разказвах истории от живота си, излезе концепцията да напиша книга. Отидох в къщата си в Мексико, там пишех всеки ден в продължение на година. Не ми беше мъчно да си спомня събитията, само че писането ме накара да се замисля още повече от кое място съм тръгнал и за какво се е случило всичко, което ми се е случило. You know what I mean? Какво ме е формирало като персона, какъв взор ми е дала бедността, в която израстнах, по какъв начин някои близки срещи със гибелта са ме предиздвикали да не се опасявам от нея, а и накъде отивам като човек в този момент.
Имал ли сте в миналото идентификационна рецесия във връзка с това къде принадлежите и къде бихте желали да бъдете?
Да, само че съм късметлия, защото в случай че нещо ме изтезава, мога да направя филм за това положение. В Wake in Fight и The Apprenticeship of Duddy Kravitz героите нямат никаква концепция кои са и на какво са способни. В процеса те осъзнават, че никой не е повече от другия, всички сме в една екзистенциална лодка и сме хора, които се борят за съществуването си. Да изследваш безпокойствата си е огромното преимущество на създателя. Търсенето на еднаквост и пътят към намирането й в действителност е в центъра на доста от филмите ми.
Чувствате ли се по-щастлив, откакто сте изследвали персоналните си страхове под формата на филм?
Да!
Винаги?
Може би първият ми филм (Tiara Tahiti от 1962 г.) не се получи чак толкоз добре – бях доста млад тогава. Но по-късно не съм разрешавал никой да ми споделя какво да върша! Радвам се, когато съумея да осъществявам към 90% от това, което авансово съм си представял.
Отдавна не сте завършвали филм?
Наскоро приключих сюжета за кино лентата ми за Борис III и сега търсим финансиране – имах срещи в Ню Йорк. Хората, на които вярвам, споделят, че сюжетът е доста мощен. Все още нямам концепция кой ще играе Борис III, само че мисля за английски артисти като Майкъл Фасбендър и Джуд Лоу. Британците са положителни в портретирането на аристократите. Понякога пиша с съответен артист на разум, само че в тази ситуация нямаше подобен – може би тъй като всичко към Борис III е забавно story, толкоз екзотично, освен поради събитията към спасяването на българските евреи, само че и поради родствените връзки с крал Джордж VI, кралица Виктория, последния крал на Франция – Луи-Филип.
Последните ви планове са в телевизионния формат. Как гледате на революцията, която сериалите вършат като наличие и разпространяване през последното десетилетие?
В Съединени американски щати киното се прави за най-младите, тези до 30 години, надлежно то непрекъснато търси грандиозните резултати и комерсиалния триумф, а качествените истории отиват при сериалите. Интересно е, че този вид продукции, цялостни с резултати и без действителна игра, са извънредно известни в Китай – страната е вторият максимален пазар за американско кино. Според статистиките в Съединени американски щати безусловно няма хора в кината, които са над 50-годишна възраст, а в действителност по-възрастните и фамилиите им в миналото бяха най-големият сегмент измежду аудиторията. Когато приказвам с сътрудници, това се оказва един от огромните въпроси на близкото бъдеще – по какъв начин в действителност киното да върне по-възрастните назад в салоните.
В книгата той споделя освен за пробива си в Холивуд, само че и за българските си родители и израстването в най-бедните квартали на Торонто. Той е роден там през 1931 година, а в корените си той много постоянно търси пояснение за мотивацията и непреклонността си. Понякога на страниците на книгата ги подлага на критика за консервативното им образование, само че написа, че и дължи демократичния си взор към света на тях. И в този момент, в моментите, в които приказва за фамилията си, постоянно превключва на български. " Никога не се отърсих от облика на живота в едно от най-големите англосаксонски гета в Северна Америка ", написа Кочев. " Все се идентифицирах с опърпаното хлапе, живеещо в последна беднотия и слушащо музика и гледащо филми, с цел да се придвижи надалеч от всекидневието си. "
Фантазията става действителност: Кочев е режисьор на близо 30 продукции, измежду които обичаният на Мартин Скорсезе и на Ник Кейв Wake in Fight (1971), наградения със " Златна мечка " The Apprenticeship of Duddy Kravitz (1974) с Ричард Драйфус, " Рамбо: Първа кръв " (1982) със Силвестър Сталоун. Дългата му кариера в киното и малкия екран го е срещала още с Ингрид Бергман, Ник Нолти, Джийн Хекман, Патрик Суейзи, Бърт Рейнолдс, Джейн Фонда, Дейвид Духовни, Чарлз Бронсън. Истории с част от тях участват в книгата, както и диалозите му с Микеланджело Антониони и родения в София и намерил триумф във Англия продуцент Петър Увалиев по време на основаването на " Фотоувлечение ".
Отдавна Тед Кочев е повече предан на литературата. " Винаги съм писал. Да бъда стихотворец беше моята фантазия, когато бях на 19-20 години ". Той има три оповестени книги с лирика и сега написа четвъртата. И въпреки всичко, в автобиографията си загатва за два плана, които мечтае да осъществя – основаният на историята на фамилията му " Бягството на Андрееви " и филм за Борис III и спасяването на българските евреи.
Пред " Дневник " Тед Кочев, от над три десетилетия живеещ в Лос Анджелис, споделя повече за книгата и търсенето на себе си посредством киното.
Между двете ви визити в България се случиха доста непредвидени събития в Съединени американски щати. Изплашен ли сте за бъдещето?
Да, доста откровено уплашен. Цялото ми семейство е в Лос Анджелис, а преди малко Северна Корея заплаши, че ще удари точно там. В обществото има голямо отрицание към Доналд Тръмп, само че за жалост има и прекалено много хора, най-много измежду реднек прослойките, за които той не е кадърен на неточност.
Кога разбрахте, че от живота ви може да се получи книга?
Не си и бях помислял за това допреди година и половина. Бях във Франция, с цел да получа премия за повсеместен принос и до момента в който разказвах истории от живота си, излезе концепцията да напиша книга. Отидох в къщата си в Мексико, там пишех всеки ден в продължение на година. Не ми беше мъчно да си спомня събитията, само че писането ме накара да се замисля още повече от кое място съм тръгнал и за какво се е случило всичко, което ми се е случило. You know what I mean? Какво ме е формирало като персона, какъв взор ми е дала бедността, в която израстнах, по какъв начин някои близки срещи със гибелта са ме предиздвикали да не се опасявам от нея, а и накъде отивам като човек в този момент.
Имал ли сте в миналото идентификационна рецесия във връзка с това къде принадлежите и къде бихте желали да бъдете?
Да, само че съм късметлия, защото в случай че нещо ме изтезава, мога да направя филм за това положение. В Wake in Fight и The Apprenticeship of Duddy Kravitz героите нямат никаква концепция кои са и на какво са способни. В процеса те осъзнават, че никой не е повече от другия, всички сме в една екзистенциална лодка и сме хора, които се борят за съществуването си. Да изследваш безпокойствата си е огромното преимущество на създателя. Търсенето на еднаквост и пътят към намирането й в действителност е в центъра на доста от филмите ми.
Чувствате ли се по-щастлив, откакто сте изследвали персоналните си страхове под формата на филм?
Да!
Винаги?
Може би първият ми филм (Tiara Tahiti от 1962 г.) не се получи чак толкоз добре – бях доста млад тогава. Но по-късно не съм разрешавал никой да ми споделя какво да върша! Радвам се, когато съумея да осъществявам към 90% от това, което авансово съм си представял.
Отдавна не сте завършвали филм?
Наскоро приключих сюжета за кино лентата ми за Борис III и сега търсим финансиране – имах срещи в Ню Йорк. Хората, на които вярвам, споделят, че сюжетът е доста мощен. Все още нямам концепция кой ще играе Борис III, само че мисля за английски артисти като Майкъл Фасбендър и Джуд Лоу. Британците са положителни в портретирането на аристократите. Понякога пиша с съответен артист на разум, само че в тази ситуация нямаше подобен – може би тъй като всичко към Борис III е забавно story, толкоз екзотично, освен поради събитията към спасяването на българските евреи, само че и поради родствените връзки с крал Джордж VI, кралица Виктория, последния крал на Франция – Луи-Филип.
Последните ви планове са в телевизионния формат. Как гледате на революцията, която сериалите вършат като наличие и разпространяване през последното десетилетие?
В Съединени американски щати киното се прави за най-младите, тези до 30 години, надлежно то непрекъснато търси грандиозните резултати и комерсиалния триумф, а качествените истории отиват при сериалите. Интересно е, че този вид продукции, цялостни с резултати и без действителна игра, са извънредно известни в Китай – страната е вторият максимален пазар за американско кино. Според статистиките в Съединени американски щати безусловно няма хора в кината, които са над 50-годишна възраст, а в действителност по-възрастните и фамилиите им в миналото бяха най-големият сегмент измежду аудиторията. Когато приказвам с сътрудници, това се оказва един от огромните въпроси на близкото бъдеще – по какъв начин в действителност киното да върне по-възрастните назад в салоните.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ