Джоел Мейровиц: "Да наблюдаваш света е голямо удоволствие"
Илюстрация
Увеличаване
Автор: Maggie Barrett Смаляване
Още по тематиката
Чарът в елементарното
Фоторедакторът на The Village Voice и TIME Кари Борец за 30-годишния си разговор с улиците на Ню Йорк
3 юни 2016
Той, Уил Макбрайд
Фотографът Уил Макбрайд отива в Берлин, влюбва се в града и се трансформира в един от именитите летописци на ерата Кенеди - Аденауер и Шейсетте
7 ное 2014
Постоянен адрес: Ню Йорк
Фотографът и притежател на " Пулицър " Едуард Кийтинг за изложбата си в София и какво е да трепериш пред Мик Джагър
19 сеп 2014 The Americans на американския фотограф Робърт Франк е несъмнено най-влиятелната фотографска книга на XX век. Непосредствено след излизането й през 1958 година, както и в десетилетията по-късно, този непретенциозен албум с едвам 86 фотографии въодушевява кариерите на голям брой бъдещи фотографи. Един от тях е нюйоркчанинът Джоел Мейровиц, утвърден за пионер на цветната арт снимка от 60-те и 70-те години.
" Робърт Франк е повода да стартира да се занимавам с снимка ", споделя 79-годишният Мейровиц. - " След първото посещаване на студиото му излязох на улицата и започнах да виждам света като цялост от цветове и придвижване. "
Джоел Мейровиц приключва живопис и здравна илюстрация в Ohio State University през 1959 година и директно по-късно стартира работа като графичен дизайнер в Ню Йорк. През 1962 година една инцидентна среща с Робърт Франк го тласва към фотографията. Мейровиц изоставя рекламния бизнес и стартира да снима - в началото черно-бяло, а след това и в цвят. През 1966-1967 година Мейровиц прави обиколка на Европа, като посещава и България. Днес, 55 години по-късно, той продължава да счита фрагментите, снимани по време на това пътешестване, за някои от най-хубавите, които е правил в миналото.
Илюстрация
Увеличаване
Автор: Joel Meyerowitz Смаляване
През 1976 година Мейровиц се ориентира дефинитивно към цветната снимка и става един от най-влиятелните представители на течението New America Color Photography дружно с Уилям Егълстън, Стивън Шор и Ричард Мизрак. Мейровиц разгласява първия си фотоалбум, озаглавен Cape Light през 1978 година, а в идващите четири десетилетия още петнадесет други. Мейровиц е съавтор на книгата Bystander: A History of Street Photography (1994), приета за библията на уличната снимка. Участвал е в независими изложения в голям брой музеи и галерии по света, измежду които са Музеят на модерното изкуство - Ню Йорк, Музеят на изящните изкуства - Бостън, и Институтът по изкуствата - Чикаго.
Илюстрация
Увеличаване
Автор: Joel Meyerowitz Смаляване
Джоел Мейровиц е единственият фотограф, получил невиждан достъп до руините на Световния търговски център директно след терористичните офанзиви от 11 септември 2001 година В продължение на девет месеца снима повече от 8000 фрагмента, част от които са оповестени в монументалната монография Aftermath (2006). През 2006 година селекция от тях е показана в американските културни центрове в 45 страни по света, в това число и България.
Илюстрация
Увеличаване
Автор: Joel Meyerowitz Смаляване
Джоел Мейровиц (който от три години живее в Тоскана) беше в Берлин за откриването на евентуално най-голямата ретроспектива на творчеството му, озаглавена Why Color?, в известната изложба C/O Berlin.
Ретроспективата ви в Берлин е озаглавена Why colour?. Защо цвят в действителност?
Това към този момент не е въпрос, тъй като всички снимат в цвят със смарт телефона и цифровата си камера. Когато започнах да фотографирам през 1962 година, цветът беше считан за нещо комерсиално, аматьорско, репортажно. Той не беше част от света на артистичната снимка - тя беше черно-бяла. Бях художник и графичен дизайнер и когато започнах да фотографирам, първият филм, който заредих във фотоапарата си, беше пъстър. Защо да фотографирам в черно-бяло откакто ние, хората, виждаме света цветно?
После, след към година, през която снимах единствено в цвят, започнах да усещам съпротивата на доста хора, които смятаха, че сериозният свят на артистичната снимка е черно-бял. Ето за какво започнах да употребявам две камери Leica. Една с пъстър филм и втора с черно-бял. И когато можех да фотографирам нещо два пъти, постоянно правех втора черно-бяла фотография. По-късно това ми позволяваше да проучвам фотографиите си. Днес хората нормално снимат в цвят, след което могат да решат да създадат фотографията черно-бяла.
Поради повсеместното разпространяване на смарт телефоните имаме милиони, даже милиарди хора, които снимат, без в никакъв случай преди този момент да са пипали камера. И една част от тях си споделят - " Фотографията е забавно нещо. Искам да фотографирам повече. " След което вземат решение, че дадена фотография е по-добра в цвят, а друга - в черно-бяло. Смятам този избор за много забавен. Навремето желаех да имам свободата да предпочитам сред черно-бяло и цвят, само че през днешния ден това повече не ме интересува.
Илюстрация
Увеличаване
Автор: Joel Meyerowitz Смаляване
Значи през днешния ден изрично предпочитате цветната снимка?
Да, имам построен речник и прочувствена връзка с цвета. Смятам, че живеем в забавен интервал от развиването на фотографията. Хората опитват. Сред всеки 100 хиляди души, които снимат, евентуално има най-малко петима същински гении. Преди четиридесет години цветната снимка беше нещо, за което хората даже не говореха. Но една дребна група фотографи, които снимаха в цвят, трябваше да се опълчи и да каже: " Ние сме младите в този момент и това, което споделяме, ще е бъдещето. " Ето за какво считам, че в този момент е точният миг за изложбата в Берлин, в която са употребявани единствено истински винтидж принтове вместо цифрови.
От какво беше повлияно това решение?
Кураторът Феликс Хофман искаше посетителите да видят по какъв начин наподобяват истинските фотографии. Те носят друго чувство, цветната им палитра е много по-обрана. Дигиталните фотоси са доста по-богати - не инцидентно при тях се приказва за милиони цветове. Традиционната снимка, въпреки това, има едвам няколко хиляди цвята. Днес е доста по-добро време за правене на в действителност добра цветна снимка. Аз в прочут смисъл се противопоставях на потреблението на винтидж фотографии за тази галерия. Но от галерията споделиха, че те ще са забавни за хората, тъй че се съгласих.
Смятате ли, че кариерата ви би била много по-различна, в случай че бяхте почнали да снимате през днешния ден?
Почти невероятно е да отговоря на този въпрос. Ако стартира да фотографирам през днешния ден, би трябвало ли да доклада въздействието на Джоел Мейровиц отпреди 40 - 50 години, да виждам негови фотографии? Когато започнах при започване на 60-те, ситуацията беше доста зле. Робърт Франк стоеше в средата на пътя като връх Еверест. Бум! И младите фотографи гледаха на Франк като на господ, знаейки, че в никакъв случай няма да бъдат толкоз положителни, колкото него. Питаха се по какъв начин да заобиколят Франк по този начин, че да продължат напред. Познавам хора, които се отхвърлиха от фотографията заради тази причина. Те споделиха: " Франк е направил всичко, което може да бъде направено. Казал е нещата по подобен метод, че никой не може да ги каже по-добре. " Но аз знаех, че в случай че пристрастеността ми е задоволително мощна, ще открия своя личен глас.
Илюстрация
Увеличаване
Автор: Joel Meyerowitz Смаляване
Срещата ви с Робърт Франк през 1962 година се оказва решаваща за това да се занимавате с снимка. Как тъкмо се случи това?
През 1962 година посетих Франк в ателието му, до момента в който работеше върху фотосите за листовка от 16 страници, на която бях дизайнер. Възхищавах се на Франк, само че по това време не познавах нито един фотограф. Шефът ми Хари Гордън, който беше художник и също по този начин превъзходен арт шеф и графичен дизайнер, беше другар с Лий Фрийдлендър, Гари Уиногранд, Даян Арбъс, Ричърд Аведън. Познаваше ги всичките, беше на една възраст с тях, само че беше 10 - дванадесет години по-възрастен от мен. Хари беше другар с Робърт Франк и знаеше, че той има потребност от пари, по тази причина му разпореди тази поръчка. Аз отидох да видя по какъв начин вървят фотосите за брошурата. Студиото на Франк беше в Стайвесант таун, нов жилищен комплекс в източната част на Манхатън. Когато влязох в него, останах изумен. Франк се движеше в пространството и снимаше, без да стопира - щрак, щрак, щрак! Така той подсъзнателно караше двете дребни девойки, които бяха негови модели, също да се движат. Бях като замаян - по това време даже не подозирах, че е допустимо по едно и също време да се движиш и да снимаш. Мислех че фотографията е статична. И това е, което ме развълнува най-вече - физическата част. Начинът, по който работеше Франк, ми подсети на така наречен action painting на Вилем де Кунинг, Джаксън Полък и Франц Клайн, които се движеха непрекъснато, до момента в който рисуваха. След първото посещаване на студиото му излязох на улицата и започнах да виждам света като цялост от цветове и придвижване. Знаех, че желая да стана фотограф. Върнах се в офиса и споделих на Хари Гордън, че напущам, тъй като ще ставам фотограф. Той ме погледна и попита " имаш ли фотоапарат ". " Не ", отговорих аз. Хари отвори едно чекмедже, извади един остарял Pentax и ми го подаде. Няколко месеца по-късно, преди да се реалокира в Европа, ми подари албума на Робърт Франк The Americans.
Вдъхновен от Робърт Франк, излизате на улицата, където снимате един до друг с Гари Уиногранд, Лий Фрийдлендър и Даян Арбъс - срещахте ли ги постоянно?
През цялото време.
Значи те знаеха кой сте и противоположното?
Не тъкмо. Виждахме се на улицата и толкоз. Виждах Гари Уиногранд съвсем всеки ден, преди да го познавам. От време на време виждах Лий и Даян. Един ден бях в метрото на път за Бронкс. И там, седнал против мен, беше Гари. Казах му: " Виждам те на Пето авеню от самото начало. " А той вика: " А, да Аз също те виждам там. " " Какво снимаш? " - попитах го аз. Той сподели: " Снимам това, което и ти - Пето авеню. " Накрая Гари предложи: " Защо не дойдеш у дома да ти покажа фотосите си? " На идващия ден отидох у тях. Виждате ли тези столове ей-там, които са един върху различен? Така насъбрани една върху друга бяха и неговите фотографии. Хиляди от тях, пръснати на всички места из жилището му. Този ден разгледах стотици черно-бели фотографии. След това започнахме да се виждаме по-често и да прекарваме време дружно. Гари се обаждаше в 7 сутринта и споделяше: " Хайде да закусваме. " След това тръгвахме по Пето авеню, където снимахме по през целия ден. През годините доста хора се причислиха към нас. Като Тод Пападжордж да вземем за пример. Но не и Лий Фрийдлендър и Даян Арбъс. Те правеха разнообразни неща. Лий не живееше в Манхатън, само че Гари и аз бяхме на няколко директни един от различен.
От всички фотографи, които споменахте, Лий Фрийдлендър и Робърт Франк са към момента живи. Поддържате ли връзка с тях през днешния ден?
Да, само че не виждам Робърт толкоз постоянно, тъй като той живее в Нова Скотия, Канада. Но през времето, когато живееше в Ню Йорк, се виждахме постоянно.
През 1966 година вършиме обиколка на Европа, като посещавате и България - кой е най-яркият ви спомен от тази страна?
Бях отседнал в хотел в центъра на София. Нов хотел, който обаче се разпадаше. Погледнах през прозореца на стаята ми и долу имаше парк. В него осем души по едно и също време косяха тревата с коси. Нямаха косачки. Помислих си: " Леле, тази страна в някои връзки е към момента в предишното. " Спомням си още, че видях конски каруци, хора в полето, които жънеха на ръка. Това бяха все гледки от предишното.
Казвате, че татко ви, който е някогашен боксьор, е един от хората, въодушевили ви като фотограф. Какво тъкмо имате поради?
Баща ми ме научи да следя хората деликатно. Когато се боксирате с някого, постоянно го гледате в очите, само че в това време следите и придвижванията на тялото му. Баща ми ме научи, че в случай че следя задоволително деликатно, мога да предвидя дейностите на другите и да направя изпреварващ ход. Беше роден комедиант - пъклен занимателен вид с вродено възприятие за комизъм. Винаги ми споделяше: " Виж това! Гледай! "
И несъмнено, всякога, когато погледнех, нещо се случваше. Той знаеше по какъв начин да чете улицата и ми сподели, че да наблюдаваш света е огромно наслаждение. Беше доста забавна персона. Когато е бил млад, е желал да стане художник и е посещавал учебното заведение The Art Students League в Манхатън. Можеше да рисува и вае. Биваше го с ръцете и имаше ужасно възприятие за съразмерност. Не беше изключително автентичен като художник в смисъл, че не правеше нереално изкуство, само че можеше да нарисува всичко. Поглежда те и след няколко минути ти прави съвършен портрет. В това отношение беше много надарен.
Един от най-сериозните ви планове документира останките на Световния търговски център в Ню Йорк след атентатите от 11 септември. Как се стигна до него?
Веднага след 11 септември кметът на Ню Йорк Рудолф Джулиани отдели целия регион и сподели " никакви фотоси ". Джулиани не искаше фотографите да вършат пари от нещастието на хората, тъй че забрани достъпа им до руините. Аз знаех, че това, което се беше случило, принадлежи на историята и би трябвало да бъде документирано. Реших да основа списък на всичко, което става там, измежду останките. И трябваше да повеждам борба с бюрокрацията, с цел да осъществя този план. Направих го, тъй като съм роден в Ню Йорк и съм обвързван с този град. Исках да дам на града фотографиите си като един тип исторически запис на случилото се.
Изненадващо е, че не сте съумели да получите достъп, макар че по това време към този момент сте одобрен фотограф.
На бюрократите не им пукаше. Тук не става въпрос дали аз съм прочут или не - те просто не желаеха никого там. Така че трябваше да употребявам всевъзможни трикове, с цел да получа достъп. След като си измайсторих подправен пропуск, съумях да вляза зад загражденията. Срещнах най-малко 10 детективи, които не споделиха нищо. Те смятаха, че върша нещо значимо за историята. Но ченгетата ме изгониха, макар че пропускът ми изглеждаше напълно същински. Имах писмо от шефа на Историческия музей в Манхатън, само че и то не оказа помощ. Тогава споделих проблемите си с детективите и тяхната реакция беше: " Кметът Джулиани да си гледа работата. Тези фотоси би трябвало да бъдат направени. Историята, децата и внуците ни имат потребност от тях. " Един от детективите ми даде номера си. На идната заран му звъннах и ме пуснаха без проблеми. По-късно отидохме в полицията и ми издадоха специфичен бадж, с моя фотография, пръстови отпечатъци и баркод, на който пишеше " Mayor’s photographer ". Вече бях редови помощник на нюйоркската полиция и никой не можеше да ме пипне. Никой! (смее се)
В едно изявление казвате, че в месеците след 11 септември руините под краката ви безусловно са парели.
Подземните пожари продължиха до януари. Смених дванадесет чифта обувки, тъй като подметките им се стопяваха от топлината. След няколко дни циркулиране из останките от тях не останаваше съвсем нищо.
Макар че работите в доста жанрове - портрет, пейзаж, а в последно време и натюрморт, доста от хората ви познават най-много като махленски фотограф. Какво търсите с камерата си, когато сте на улицата?
Не диря нищо. Просто следя света към мен и комбинацията от неща, които се случват, ми работят вдъхновяващо. Опитвам се да уловя моменти, които не са безусловно свързани един с различен, само че които получават смисъл, когато попаднат дружно в кадър. Тогава уличната снимка оживява.
Дайте ми образец за подобен миг?
Днес бях на улицата с екип от малкия екран и отивахме към един от берлинските пазари. Стигнахме до стълби, в подножието на които имаше човек в инвалидна количка. Начинът, по който светлината падаше върху стълбите, беше вълшебен - всяко ходило имаше по две черни точки, а перилата хвърляха сянка във формата на зиг-заг. На върха на стълбите имаше сребриста врата, а в подножието им беше индивидът в инвалидна количка, който в никакъв случай няма да се изкачи по тях. Иронията на неговата беззащитност и контрастът в това в същото време грозно и красиво място сътвориха предпоставката за мощен облик. Нищото беше станало нещо. Магията се беше случила.
Изложбата Why Color? на Джоел Мейровиц в галерията C/O Berlin (Hardenbergstraße 22-24, 10623 Berlin) продължава до 11 март.
Увеличаване
Автор: Maggie Barrett Смаляване
Още по тематиката
Чарът в елементарното
Фоторедакторът на The Village Voice и TIME Кари Борец за 30-годишния си разговор с улиците на Ню Йорк
3 юни 2016
Той, Уил Макбрайд
Фотографът Уил Макбрайд отива в Берлин, влюбва се в града и се трансформира в един от именитите летописци на ерата Кенеди - Аденауер и Шейсетте
7 ное 2014
Постоянен адрес: Ню Йорк
Фотографът и притежател на " Пулицър " Едуард Кийтинг за изложбата си в София и какво е да трепериш пред Мик Джагър
19 сеп 2014 The Americans на американския фотограф Робърт Франк е несъмнено най-влиятелната фотографска книга на XX век. Непосредствено след излизането й през 1958 година, както и в десетилетията по-късно, този непретенциозен албум с едвам 86 фотографии въодушевява кариерите на голям брой бъдещи фотографи. Един от тях е нюйоркчанинът Джоел Мейровиц, утвърден за пионер на цветната арт снимка от 60-те и 70-те години.
" Робърт Франк е повода да стартира да се занимавам с снимка ", споделя 79-годишният Мейровиц. - " След първото посещаване на студиото му излязох на улицата и започнах да виждам света като цялост от цветове и придвижване. "
Джоел Мейровиц приключва живопис и здравна илюстрация в Ohio State University през 1959 година и директно по-късно стартира работа като графичен дизайнер в Ню Йорк. През 1962 година една инцидентна среща с Робърт Франк го тласва към фотографията. Мейровиц изоставя рекламния бизнес и стартира да снима - в началото черно-бяло, а след това и в цвят. През 1966-1967 година Мейровиц прави обиколка на Европа, като посещава и България. Днес, 55 години по-късно, той продължава да счита фрагментите, снимани по време на това пътешестване, за някои от най-хубавите, които е правил в миналото.
Илюстрация
Увеличаване
Автор: Joel Meyerowitz Смаляване
През 1976 година Мейровиц се ориентира дефинитивно към цветната снимка и става един от най-влиятелните представители на течението New America Color Photography дружно с Уилям Егълстън, Стивън Шор и Ричард Мизрак. Мейровиц разгласява първия си фотоалбум, озаглавен Cape Light през 1978 година, а в идващите четири десетилетия още петнадесет други. Мейровиц е съавтор на книгата Bystander: A History of Street Photography (1994), приета за библията на уличната снимка. Участвал е в независими изложения в голям брой музеи и галерии по света, измежду които са Музеят на модерното изкуство - Ню Йорк, Музеят на изящните изкуства - Бостън, и Институтът по изкуствата - Чикаго.
Илюстрация
Увеличаване
Автор: Joel Meyerowitz Смаляване
Джоел Мейровиц е единственият фотограф, получил невиждан достъп до руините на Световния търговски център директно след терористичните офанзиви от 11 септември 2001 година В продължение на девет месеца снима повече от 8000 фрагмента, част от които са оповестени в монументалната монография Aftermath (2006). През 2006 година селекция от тях е показана в американските културни центрове в 45 страни по света, в това число и България.
Илюстрация
Увеличаване
Автор: Joel Meyerowitz Смаляване
Джоел Мейровиц (който от три години живее в Тоскана) беше в Берлин за откриването на евентуално най-голямата ретроспектива на творчеството му, озаглавена Why Color?, в известната изложба C/O Berlin.
Ретроспективата ви в Берлин е озаглавена Why colour?. Защо цвят в действителност?
Това към този момент не е въпрос, тъй като всички снимат в цвят със смарт телефона и цифровата си камера. Когато започнах да фотографирам през 1962 година, цветът беше считан за нещо комерсиално, аматьорско, репортажно. Той не беше част от света на артистичната снимка - тя беше черно-бяла. Бях художник и графичен дизайнер и когато започнах да фотографирам, първият филм, който заредих във фотоапарата си, беше пъстър. Защо да фотографирам в черно-бяло откакто ние, хората, виждаме света цветно?
После, след към година, през която снимах единствено в цвят, започнах да усещам съпротивата на доста хора, които смятаха, че сериозният свят на артистичната снимка е черно-бял. Ето за какво започнах да употребявам две камери Leica. Една с пъстър филм и втора с черно-бял. И когато можех да фотографирам нещо два пъти, постоянно правех втора черно-бяла фотография. По-късно това ми позволяваше да проучвам фотографиите си. Днес хората нормално снимат в цвят, след което могат да решат да създадат фотографията черно-бяла.
Поради повсеместното разпространяване на смарт телефоните имаме милиони, даже милиарди хора, които снимат, без в никакъв случай преди този момент да са пипали камера. И една част от тях си споделят - " Фотографията е забавно нещо. Искам да фотографирам повече. " След което вземат решение, че дадена фотография е по-добра в цвят, а друга - в черно-бяло. Смятам този избор за много забавен. Навремето желаех да имам свободата да предпочитам сред черно-бяло и цвят, само че през днешния ден това повече не ме интересува.
Илюстрация
Увеличаване
Автор: Joel Meyerowitz Смаляване
Значи през днешния ден изрично предпочитате цветната снимка?
Да, имам построен речник и прочувствена връзка с цвета. Смятам, че живеем в забавен интервал от развиването на фотографията. Хората опитват. Сред всеки 100 хиляди души, които снимат, евентуално има най-малко петима същински гении. Преди четиридесет години цветната снимка беше нещо, за което хората даже не говореха. Но една дребна група фотографи, които снимаха в цвят, трябваше да се опълчи и да каже: " Ние сме младите в този момент и това, което споделяме, ще е бъдещето. " Ето за какво считам, че в този момент е точният миг за изложбата в Берлин, в която са употребявани единствено истински винтидж принтове вместо цифрови.
От какво беше повлияно това решение?
Кураторът Феликс Хофман искаше посетителите да видят по какъв начин наподобяват истинските фотографии. Те носят друго чувство, цветната им палитра е много по-обрана. Дигиталните фотоси са доста по-богати - не инцидентно при тях се приказва за милиони цветове. Традиционната снимка, въпреки това, има едвам няколко хиляди цвята. Днес е доста по-добро време за правене на в действителност добра цветна снимка. Аз в прочут смисъл се противопоставях на потреблението на винтидж фотографии за тази галерия. Но от галерията споделиха, че те ще са забавни за хората, тъй че се съгласих.
Смятате ли, че кариерата ви би била много по-различна, в случай че бяхте почнали да снимате през днешния ден?
Почти невероятно е да отговоря на този въпрос. Ако стартира да фотографирам през днешния ден, би трябвало ли да доклада въздействието на Джоел Мейровиц отпреди 40 - 50 години, да виждам негови фотографии? Когато започнах при започване на 60-те, ситуацията беше доста зле. Робърт Франк стоеше в средата на пътя като връх Еверест. Бум! И младите фотографи гледаха на Франк като на господ, знаейки, че в никакъв случай няма да бъдат толкоз положителни, колкото него. Питаха се по какъв начин да заобиколят Франк по този начин, че да продължат напред. Познавам хора, които се отхвърлиха от фотографията заради тази причина. Те споделиха: " Франк е направил всичко, което може да бъде направено. Казал е нещата по подобен метод, че никой не може да ги каже по-добре. " Но аз знаех, че в случай че пристрастеността ми е задоволително мощна, ще открия своя личен глас.
Илюстрация
Увеличаване
Автор: Joel Meyerowitz Смаляване
Срещата ви с Робърт Франк през 1962 година се оказва решаваща за това да се занимавате с снимка. Как тъкмо се случи това?
През 1962 година посетих Франк в ателието му, до момента в който работеше върху фотосите за листовка от 16 страници, на която бях дизайнер. Възхищавах се на Франк, само че по това време не познавах нито един фотограф. Шефът ми Хари Гордън, който беше художник и също по този начин превъзходен арт шеф и графичен дизайнер, беше другар с Лий Фрийдлендър, Гари Уиногранд, Даян Арбъс, Ричърд Аведън. Познаваше ги всичките, беше на една възраст с тях, само че беше 10 - дванадесет години по-възрастен от мен. Хари беше другар с Робърт Франк и знаеше, че той има потребност от пари, по тази причина му разпореди тази поръчка. Аз отидох да видя по какъв начин вървят фотосите за брошурата. Студиото на Франк беше в Стайвесант таун, нов жилищен комплекс в източната част на Манхатън. Когато влязох в него, останах изумен. Франк се движеше в пространството и снимаше, без да стопира - щрак, щрак, щрак! Така той подсъзнателно караше двете дребни девойки, които бяха негови модели, също да се движат. Бях като замаян - по това време даже не подозирах, че е допустимо по едно и също време да се движиш и да снимаш. Мислех че фотографията е статична. И това е, което ме развълнува най-вече - физическата част. Начинът, по който работеше Франк, ми подсети на така наречен action painting на Вилем де Кунинг, Джаксън Полък и Франц Клайн, които се движеха непрекъснато, до момента в който рисуваха. След първото посещаване на студиото му излязох на улицата и започнах да виждам света като цялост от цветове и придвижване. Знаех, че желая да стана фотограф. Върнах се в офиса и споделих на Хари Гордън, че напущам, тъй като ще ставам фотограф. Той ме погледна и попита " имаш ли фотоапарат ". " Не ", отговорих аз. Хари отвори едно чекмедже, извади един остарял Pentax и ми го подаде. Няколко месеца по-късно, преди да се реалокира в Европа, ми подари албума на Робърт Франк The Americans.
Вдъхновен от Робърт Франк, излизате на улицата, където снимате един до друг с Гари Уиногранд, Лий Фрийдлендър и Даян Арбъс - срещахте ли ги постоянно?
През цялото време.
Значи те знаеха кой сте и противоположното?
Не тъкмо. Виждахме се на улицата и толкоз. Виждах Гари Уиногранд съвсем всеки ден, преди да го познавам. От време на време виждах Лий и Даян. Един ден бях в метрото на път за Бронкс. И там, седнал против мен, беше Гари. Казах му: " Виждам те на Пето авеню от самото начало. " А той вика: " А, да Аз също те виждам там. " " Какво снимаш? " - попитах го аз. Той сподели: " Снимам това, което и ти - Пето авеню. " Накрая Гари предложи: " Защо не дойдеш у дома да ти покажа фотосите си? " На идващия ден отидох у тях. Виждате ли тези столове ей-там, които са един върху различен? Така насъбрани една върху друга бяха и неговите фотографии. Хиляди от тях, пръснати на всички места из жилището му. Този ден разгледах стотици черно-бели фотографии. След това започнахме да се виждаме по-често и да прекарваме време дружно. Гари се обаждаше в 7 сутринта и споделяше: " Хайде да закусваме. " След това тръгвахме по Пето авеню, където снимахме по през целия ден. През годините доста хора се причислиха към нас. Като Тод Пападжордж да вземем за пример. Но не и Лий Фрийдлендър и Даян Арбъс. Те правеха разнообразни неща. Лий не живееше в Манхатън, само че Гари и аз бяхме на няколко директни един от различен.
От всички фотографи, които споменахте, Лий Фрийдлендър и Робърт Франк са към момента живи. Поддържате ли връзка с тях през днешния ден?
Да, само че не виждам Робърт толкоз постоянно, тъй като той живее в Нова Скотия, Канада. Но през времето, когато живееше в Ню Йорк, се виждахме постоянно.
През 1966 година вършиме обиколка на Европа, като посещавате и България - кой е най-яркият ви спомен от тази страна?
Бях отседнал в хотел в центъра на София. Нов хотел, който обаче се разпадаше. Погледнах през прозореца на стаята ми и долу имаше парк. В него осем души по едно и също време косяха тревата с коси. Нямаха косачки. Помислих си: " Леле, тази страна в някои връзки е към момента в предишното. " Спомням си още, че видях конски каруци, хора в полето, които жънеха на ръка. Това бяха все гледки от предишното.
Казвате, че татко ви, който е някогашен боксьор, е един от хората, въодушевили ви като фотограф. Какво тъкмо имате поради?
Баща ми ме научи да следя хората деликатно. Когато се боксирате с някого, постоянно го гледате в очите, само че в това време следите и придвижванията на тялото му. Баща ми ме научи, че в случай че следя задоволително деликатно, мога да предвидя дейностите на другите и да направя изпреварващ ход. Беше роден комедиант - пъклен занимателен вид с вродено възприятие за комизъм. Винаги ми споделяше: " Виж това! Гледай! "
И несъмнено, всякога, когато погледнех, нещо се случваше. Той знаеше по какъв начин да чете улицата и ми сподели, че да наблюдаваш света е огромно наслаждение. Беше доста забавна персона. Когато е бил млад, е желал да стане художник и е посещавал учебното заведение The Art Students League в Манхатън. Можеше да рисува и вае. Биваше го с ръцете и имаше ужасно възприятие за съразмерност. Не беше изключително автентичен като художник в смисъл, че не правеше нереално изкуство, само че можеше да нарисува всичко. Поглежда те и след няколко минути ти прави съвършен портрет. В това отношение беше много надарен.
Един от най-сериозните ви планове документира останките на Световния търговски център в Ню Йорк след атентатите от 11 септември. Как се стигна до него?
Веднага след 11 септември кметът на Ню Йорк Рудолф Джулиани отдели целия регион и сподели " никакви фотоси ". Джулиани не искаше фотографите да вършат пари от нещастието на хората, тъй че забрани достъпа им до руините. Аз знаех, че това, което се беше случило, принадлежи на историята и би трябвало да бъде документирано. Реших да основа списък на всичко, което става там, измежду останките. И трябваше да повеждам борба с бюрокрацията, с цел да осъществя този план. Направих го, тъй като съм роден в Ню Йорк и съм обвързван с този град. Исках да дам на града фотографиите си като един тип исторически запис на случилото се.
Изненадващо е, че не сте съумели да получите достъп, макар че по това време към този момент сте одобрен фотограф.
На бюрократите не им пукаше. Тук не става въпрос дали аз съм прочут или не - те просто не желаеха никого там. Така че трябваше да употребявам всевъзможни трикове, с цел да получа достъп. След като си измайсторих подправен пропуск, съумях да вляза зад загражденията. Срещнах най-малко 10 детективи, които не споделиха нищо. Те смятаха, че върша нещо значимо за историята. Но ченгетата ме изгониха, макар че пропускът ми изглеждаше напълно същински. Имах писмо от шефа на Историческия музей в Манхатън, само че и то не оказа помощ. Тогава споделих проблемите си с детективите и тяхната реакция беше: " Кметът Джулиани да си гледа работата. Тези фотоси би трябвало да бъдат направени. Историята, децата и внуците ни имат потребност от тях. " Един от детективите ми даде номера си. На идната заран му звъннах и ме пуснаха без проблеми. По-късно отидохме в полицията и ми издадоха специфичен бадж, с моя фотография, пръстови отпечатъци и баркод, на който пишеше " Mayor’s photographer ". Вече бях редови помощник на нюйоркската полиция и никой не можеше да ме пипне. Никой! (смее се)
В едно изявление казвате, че в месеците след 11 септември руините под краката ви безусловно са парели.
Подземните пожари продължиха до януари. Смених дванадесет чифта обувки, тъй като подметките им се стопяваха от топлината. След няколко дни циркулиране из останките от тях не останаваше съвсем нищо.
Макар че работите в доста жанрове - портрет, пейзаж, а в последно време и натюрморт, доста от хората ви познават най-много като махленски фотограф. Какво търсите с камерата си, когато сте на улицата?
Не диря нищо. Просто следя света към мен и комбинацията от неща, които се случват, ми работят вдъхновяващо. Опитвам се да уловя моменти, които не са безусловно свързани един с различен, само че които получават смисъл, когато попаднат дружно в кадър. Тогава уличната снимка оживява.
Дайте ми образец за подобен миг?
Днес бях на улицата с екип от малкия екран и отивахме към един от берлинските пазари. Стигнахме до стълби, в подножието на които имаше човек в инвалидна количка. Начинът, по който светлината падаше върху стълбите, беше вълшебен - всяко ходило имаше по две черни точки, а перилата хвърляха сянка във формата на зиг-заг. На върха на стълбите имаше сребриста врата, а в подножието им беше индивидът в инвалидна количка, който в никакъв случай няма да се изкачи по тях. Иронията на неговата беззащитност и контрастът в това в същото време грозно и красиво място сътвориха предпоставката за мощен облик. Нищото беше станало нещо. Магията се беше случила.
Изложбата Why Color? на Джоел Мейровиц в галерията C/O Berlin (Hardenbergstraße 22-24, 10623 Berlin) продължава до 11 март.
Източник: capital.bg
КОМЕНТАРИ