Hug or handshake като пакост или лакомство, облечено в музика
Hug or handshake не са от групите, които се помнят от първия път. Далеч от манията да набива едни и същи досадни акомпанименти, това е музика, която искаш да слушаш още веднъж и още веднъж. И всякога да откриваш нещо ново. Да подреждаш онази странна композиция от събития, която мъчно би се случила в действителността. Защото тя може да се случи само в изкуството. И тъй като няма по какъв начин да очакваш глупава музика от човек, откърмен в България с госпъл, и набожен с цялото си сърце в това, което прави.
Антон Георгиев – вокал, и Петър Трифонов – китара, на 100 % се допълват като актьори, като метод на мислене и отношение към живота. Те са като hug-а и handshake-а при започване на една среща, като беля и лакомство от магията на празника, само че и като двете лица на индивида – това, което демонстрира пред всички, и това, което оставя единствено за себе си.
И тази приказка, разказана от Тони и Пепи, звучи комплицирано и по едно и също време просто, и завладяващо – както разтопените фантазии (Molten Dreams), както блясъка на съжалението (Blaze of Sorry) и както всеки естествен феномен (Natural Phenomena), и както всички останали песни в албума с още по-откаченото заглавие Once Upon A Pink Sedan. Към него върви и цялостен мини сериал, разрастващ се в шест епизода. Историята е показана през гледните точки на седем герои, написана е от петима сценаристи, режисирана е от четирима режисьори. Очевидно, приказката на hug or handshake занапред ще продължава...
Антон Георгиев и Петър Трифонов – за новия план и провокациите в него, за детството и носталгията, за живата музика и кавърите, за българската музика и за това по какъв начин се виждат след пет години.
- Момчета, какво толкоз ви се е случило в розов седан, че кръстихте албума си Once Upon A Pink Sedan?
Петър: В розов седан могат да се случат доста неща. Зависи кой е с теб в компанията.
Антон: Не сме се возили в розов седан, само че си представяме че бихме могли да се возим. Би било крепко.
Не сме сигурни даже по какъв начин пристигна името на албума. Но, в следствие, като започнахме да го проучваме, стигнахме до там, че е нещо като Хоумър Симпсън в Дивия запад. Той караше розов седан а once upon допуска имало едно време в Дивия запад. Някаква такава странна композиция от събития, която мъчно би се случила действителността – това е концепцията.
- В интерактивния сериал фенът може да взема решение какво тъкмо да гледа в границите на един клип? Това няма ли да го отклони по някакъв метод от вашите послания?
Петър: Всеки самичък си преценя какво е посланието. Хората получават един приключен артикул. Въпреки че ние го считаме за изкуство, артикул е най-лесното изложение – има аудио част и видео част. Двете работят дружно, с цел да основат едно въодушевление и нещо, което слушателят и фенът изживява.
- Идеята за сериал от видео игра ли е предизвикана?
Антон: Правилно е чувството, че интерактивността е някаква междинна територия сред филмовото изкуство и игрите. Защото хем гледаш нещо, само че може да му влияеш. И в действителност малко се размива границата сред това игра ли е, филм ли е.
Снимка: Михаил Мишев и Александър Станишев
Петър: В продължение на месеци се избистряше тази концепция от един значителен екип.
- Играете ли видео игри?
Антон: Да, само че в последно време ми остава все по-малко време. Не съм играл от месеци.
Петър: Аз играя, само че като минава времето, губиш тренинг и мотивацията, която си имал преди този момент като тинейджър.
- Кои са вашите разтопени фантазии?
Петър: Искам да срещна човек, който няма разтопени фантазии... Моите разтопени фантазии са толкоз доста...
Антон: Реално, това е част от израстването, което се случва с всеки от нас. Като дребен си желал да станеш космонавт и в един миг това се е разтопило. И ставаш музикант в София (Смее се – бел. а.). Което не е по никакъв начин неприятно.
- От деца се занимавате с музика. Какви са първите ви мемоари, свързани с музиката?
Петър: Спомням си по какъв начин си купувах някакви касетки на Оffspring и на Red Hot Chili Peppers. Бяха пиратски, само че направени да наподобяват като същински. Много се вълнувах. Слушах тази музика, която ми влияеше, без изобщо да разбирам защо се пее. Това е просто някаква сила, която ми е харесвала.
Антон : Аз съм от типичните деца, които, значително, са отгледани от бабите си – тъй като родителите ми доста се ходили на работа.
Разказвали са ми, че когато съм бил бебе, баба ми е пускала госпъл и аз съм се спуквал от плач. И тя, не знам за какво, е решила, че моят плач е бил знак за това, че съм музикален. Впоследствие е решила преди първи клас да ме запише на пиано. И оттова са моите първи мемоари в музиката.
Явно тогава съм бил прекомерно дребен, с цел да осъзная, че някой ден желая да стана музикант. Тази концепция се роди, когато бях на 14-15 години. Тогава измолих нашите да ми купят електрическа китара, която ми е единствената електрическа китара и до ден сегашен.
- Кога загърбихте носталгията по детството и миналите времена?
Петър: Още не сме. Засилва се от ден на ден. Човек не знае какво е носталгия по детството, преди да е пораснал. Както без светлина няма мрак. Трябва да пораснеш и тогава да схванеш хубавите неща и с какво да ги сравниш. Хубаво е да си дете. На мен ми липсва като цяло.
Снимка: Михаил Мишев и Александър Станишев
Антон: Това са някакви дребни моменти. Дори когато се разхождам в квартала, в който съм израснал – „ Младост 1 “, в тази ситуация. Когато минавам около градинките и пейките, неизбежно стартирам да се връщам 15 години обратно. Надявам се, да не се превърнем в бабите и дядовците, на които им липсва социализма (Смее се – бел. а.).
- Като приказваме за носталгията по детството, името на групата има ли връзка с това?
Петър: Не бих споделил, че е обвързвана с детството по някакъв метод...
Антон: По-скоро е различен вид страст, която същият човек, който има носталгия по детството, претърпява в други обстановки – когато би трябвало да се среща с хора... Тогава се появява този засрамен миг...
Петър : Малко е объркано, само че желаеме с времето името на групата да си остане нещо, което хората сами преценят какво значи. И да е нещо, което единствено по себе си звучи, без да се замисляш какво значи.
Антон: Както аз, да вземем за пример, в никакъв случай не се възнамерявам какво значи Hayes & Y.
- Когато за първи път прочетох за вас и вашите истории, се сетих тъкмо за Hayes & Y. Казах си – ето още едни работещи момчета, които вършат музика...
Антон : Това е неизбежно. Аз не познавам музиканти, които се изхранват единствено с музика. Не са в моето обграждане. Около нас са все хора, за които това е поминък, който вършим, с изключение на работата от 9:00 до 6:00. Това е действителността.
- Hu g or h andshake... Не обичате ли да се целувате?
Петър: Обичаме доста, само че това име пристигна от друго ентусиазъм Ако искахме да има по-сексуален смисъл, можеше да отидем в друга посока.
Антон : А и към този момент има тайфа Kiss.
- Случва ли ви са да стартирате с handshake и да завършвате с hug, или това е немислимо за радикални интроверти като вас, като сами се наричате?
Петър: Понякога се случва.
Антон: Постоянно се случва.
Снимка: Михаил Мишев и Александър Станишев
Петър: Има хора, с които са здрависване, има хора, с които се целуваме.
Антон: Има го и това целуване по бузите два или три пъти. Тогава също може да се получи конфузно, в случай че ти си подал ръка, а другият е тръгнал да те целува по бузите. Много разнообразни комбинации се получават.
- Възможно ли е алтернативата прегръдка или здрависване да промени живота на човек?
Антон: Възможно е, само че ти няма да схванеш. Имаше един филм – „ Ефектът на пеперудата “. Много постоянно имаш две решения, от които ти зависи живота.
- А за какво се определяте като обществено несъответстващи?
Петър: Това е нещо, което първоначално може би малко сме го пресилили като изявление.
Антон: Другите хора би трябвало да кажат дали сме такива.
Петър : Като част от вдъхновението за името на групата, е тази обществена некомпетентност. Идеята по-скоро е, че всеки от нас е обществено неадкватен по някакъв метод...
Антон: ...и хората не се замислят, а просто си живеят с това. То не е болест, а нещо, с което се сблъскват най-много интровертните хора. Изразява се в някакви дребни моменти, с които свикваш в живота и преминаваш през тях. Това е да не се чувстваш на място, най-общо казано.
Петър: Това е като да си купуваш баничка, да ти върнат 5 стотинки по-малко и да те е позор да си ги поискаш.. (Смее се – бел. а.). Хем искаш да кажеш нещо, хем не искаш да го кажеш. На ръба си...
- Казвате, че името на втория ви сингъл Blaze of Sorry е противовес на класическия облик за загрубял юначага. Какъв е класическият облик за закоравелия юначага?
Петър: Ами той е като в клипа на Бон Джоуви – Blaze of Glory, типичният американски екшън воин, който има брада, мускули и е четвъртит.
Антон: Лоренцо Ламас или Чък Норис.
Петър:... Чък Норис, който се появява на залеза и върви на занимателен кадър...
Антон ... и някакви неща избухват към него. Той набива неприятните, свършва работата и всяко едно нещо си идва на мястото – единствено, тъй като той е там.
- А вие като какви мъже се определяте?
Антон: Труден въпрос. Аз се дефинирам като естествен мъж, само че това нищо не значи. Защото всеки човек си мисли в своята си глава, че е естествен.
Петър: Аз съм леко непораснал, може би. И прекомерно мечтаещ, с цел да е уравновесено в отговора ни (Смее се – бел. а.).
- А като хора по какъв начин се определяте?
Антон: Ако питаш хората, които най-добре ме познават, може би ще кажат, че съм сложен човек. Има някои неща от персоналния живот, за които съзнавам – че съм тегав за понасяне, от време на време. В други моменти си мисля, че съм добър човек. Не знам...
Петър: Ако погледнем международната статистика, по-скоро се причисляваме към положителните момчета – всеки със своите дефекти.
Снимка: Михаил Мишев и Александър Станишев
Антон: Би ми се желало да кажа, че сме работливи. Защото даваме за hug and handshake цялата си сила, която ни остава. Но постоянно може още, по тази причина не желая да го споделям.
Петър: Ние сме хора, които желаеме да вършат хубава музика, която допира други хора. А това най-добре може да се усети на концерт.
- Симеон Лозанов-Monyx в действителност е третият човек в групата? Отворени ли сте за нови членове?
Петър: Всичко би трябвало да се случи естествено. Нещата би трябвало да се развият с времето. С група от трима се работи по-обективно. Мисля, че има такива модели на работа, които го потвърждават – по-лесно е връзката. А и три е оптималното число, с цел да се случат по-бързо нещата и да се взимат положителни решения.
Антон: След няколко концерта и подготовки ще стане ясно. Естествено, не изключваме да станем повече. Когато записваме идващия албум, може да решим, че ни би трябвало същински барабанист, същински басист и по този начин нататък. И нещата да си дойдат на мястото.
- Ще има ли скоро в песните ви акордеон от Петър и пиано от Антон?
Петър: Акордеон – надали ще има. Доста напред ще е във времето – когато стартираме да взимаме някакви доста пробни и смели решения. Но в никакъв случай не се знае.
Антон: Пиано има в последното парче от албума. Със сигурност, аз имам още доста какво да изучавам за свиренето на пиано. Но си представям пиано от ден на ден и повече в нещата, които ще вършим в бъдеще.
- За вас значимо ли е да има жива музика в едно парче?
Петър: Усеща се и най-после въздейства много на финалния резултат. Хубаво е да се употребяват някакви по-модерни неща, по-продуцентски. Има чудесни песни, които са без принадлежности онлайн. Така че зависи каква ти е задачата и каква музика правиш.
Антон: В нашия случай може би е някакъв микс. Имаме по равно живи и неживи неща.
- Бихте ли правили кавъри и на кого?
Антон: Имаме доста обичани актьори, на които бихме създали кавъри. Последно си говорихме, че можем да създадем нещо на Хари Стайлс, само че значимото е интерпретацията да е нещо друго, да е направена по твоя метод, а не просто да го изсвириш и изпееш както в оригинала.
- Ако се изключите от вашата лична музика, по какъв начин ви звучи българската музика като цяло?
Петър: Има и хубава, и неприятна музика, което е нещо субективно. Просто пазарът у нас е много дребен, само че пък светът е отворен и става все по-достъпно да правиш музика. Със сигурност, равнището се подвига и музиката става по-световна – откъм качество на записа. Музиката стартира да звучи по-световно, тъй като вдъхновенията на хората са по-световни.
Антон: Може би, Hayes & Y са едни от най готините български банди, които слушаме.
Петър: „ Остава “ е тайфа, която звучи като себе си и има причина да е толкоз известна. А и при тях се получава пеенето на български.
Антон: За мен “Щурците “ и Жоро Минчев са някакви икони в българската музика.
- Как се виждате след пет години като група?
Петър: Вече съм спрял да виждам толкоз напред, тъй като нещата се трансформират доста бързо. Надявам се да имаме най-малко още два албума, да сме стигнали до доста повече хора, до задгранична аудитория, да сме свирили на фестивали отвън България и да съумяваме да се устояваме единствено с музика. И да сме здрави!
Антон Георгиев – вокал, и Петър Трифонов – китара, на 100 % се допълват като актьори, като метод на мислене и отношение към живота. Те са като hug-а и handshake-а при започване на една среща, като беля и лакомство от магията на празника, само че и като двете лица на индивида – това, което демонстрира пред всички, и това, което оставя единствено за себе си.
И тази приказка, разказана от Тони и Пепи, звучи комплицирано и по едно и също време просто, и завладяващо – както разтопените фантазии (Molten Dreams), както блясъка на съжалението (Blaze of Sorry) и както всеки естествен феномен (Natural Phenomena), и както всички останали песни в албума с още по-откаченото заглавие Once Upon A Pink Sedan. Към него върви и цялостен мини сериал, разрастващ се в шест епизода. Историята е показана през гледните точки на седем герои, написана е от петима сценаристи, режисирана е от четирима режисьори. Очевидно, приказката на hug or handshake занапред ще продължава...
Антон Георгиев и Петър Трифонов – за новия план и провокациите в него, за детството и носталгията, за живата музика и кавърите, за българската музика и за това по какъв начин се виждат след пет години.
- Момчета, какво толкоз ви се е случило в розов седан, че кръстихте албума си Once Upon A Pink Sedan?
Петър: В розов седан могат да се случат доста неща. Зависи кой е с теб в компанията.
Антон: Не сме се возили в розов седан, само че си представяме че бихме могли да се возим. Би било крепко.
Не сме сигурни даже по какъв начин пристигна името на албума. Но, в следствие, като започнахме да го проучваме, стигнахме до там, че е нещо като Хоумър Симпсън в Дивия запад. Той караше розов седан а once upon допуска имало едно време в Дивия запад. Някаква такава странна композиция от събития, която мъчно би се случила действителността – това е концепцията.
- В интерактивния сериал фенът може да взема решение какво тъкмо да гледа в границите на един клип? Това няма ли да го отклони по някакъв метод от вашите послания?
Петър: Всеки самичък си преценя какво е посланието. Хората получават един приключен артикул. Въпреки че ние го считаме за изкуство, артикул е най-лесното изложение – има аудио част и видео част. Двете работят дружно, с цел да основат едно въодушевление и нещо, което слушателят и фенът изживява.
- Идеята за сериал от видео игра ли е предизвикана?
Антон: Правилно е чувството, че интерактивността е някаква междинна територия сред филмовото изкуство и игрите. Защото хем гледаш нещо, само че може да му влияеш. И в действителност малко се размива границата сред това игра ли е, филм ли е.
Снимка: Михаил Мишев и Александър Станишев
Петър: В продължение на месеци се избистряше тази концепция от един значителен екип.
- Играете ли видео игри?
Антон: Да, само че в последно време ми остава все по-малко време. Не съм играл от месеци.
Петър: Аз играя, само че като минава времето, губиш тренинг и мотивацията, която си имал преди този момент като тинейджър.
- Кои са вашите разтопени фантазии?
Петър: Искам да срещна човек, който няма разтопени фантазии... Моите разтопени фантазии са толкоз доста...
Антон: Реално, това е част от израстването, което се случва с всеки от нас. Като дребен си желал да станеш космонавт и в един миг това се е разтопило. И ставаш музикант в София (Смее се – бел. а.). Което не е по никакъв начин неприятно.
- От деца се занимавате с музика. Какви са първите ви мемоари, свързани с музиката?
Петър: Спомням си по какъв начин си купувах някакви касетки на Оffspring и на Red Hot Chili Peppers. Бяха пиратски, само че направени да наподобяват като същински. Много се вълнувах. Слушах тази музика, която ми влияеше, без изобщо да разбирам защо се пее. Това е просто някаква сила, която ми е харесвала.
Антон : Аз съм от типичните деца, които, значително, са отгледани от бабите си – тъй като родителите ми доста се ходили на работа.
Разказвали са ми, че когато съм бил бебе, баба ми е пускала госпъл и аз съм се спуквал от плач. И тя, не знам за какво, е решила, че моят плач е бил знак за това, че съм музикален. Впоследствие е решила преди първи клас да ме запише на пиано. И оттова са моите първи мемоари в музиката.
Явно тогава съм бил прекомерно дребен, с цел да осъзная, че някой ден желая да стана музикант. Тази концепция се роди, когато бях на 14-15 години. Тогава измолих нашите да ми купят електрическа китара, която ми е единствената електрическа китара и до ден сегашен.
- Кога загърбихте носталгията по детството и миналите времена?
Петър: Още не сме. Засилва се от ден на ден. Човек не знае какво е носталгия по детството, преди да е пораснал. Както без светлина няма мрак. Трябва да пораснеш и тогава да схванеш хубавите неща и с какво да ги сравниш. Хубаво е да си дете. На мен ми липсва като цяло.
Снимка: Михаил Мишев и Александър Станишев
Антон: Това са някакви дребни моменти. Дори когато се разхождам в квартала, в който съм израснал – „ Младост 1 “, в тази ситуация. Когато минавам около градинките и пейките, неизбежно стартирам да се връщам 15 години обратно. Надявам се, да не се превърнем в бабите и дядовците, на които им липсва социализма (Смее се – бел. а.).
- Като приказваме за носталгията по детството, името на групата има ли връзка с това?
Петър: Не бих споделил, че е обвързвана с детството по някакъв метод...
Антон: По-скоро е различен вид страст, която същият човек, който има носталгия по детството, претърпява в други обстановки – когато би трябвало да се среща с хора... Тогава се появява този засрамен миг...
Петър : Малко е объркано, само че желаеме с времето името на групата да си остане нещо, което хората сами преценят какво значи. И да е нещо, което единствено по себе си звучи, без да се замисляш какво значи.
Антон: Както аз, да вземем за пример, в никакъв случай не се възнамерявам какво значи Hayes & Y.
- Когато за първи път прочетох за вас и вашите истории, се сетих тъкмо за Hayes & Y. Казах си – ето още едни работещи момчета, които вършат музика...
Антон : Това е неизбежно. Аз не познавам музиканти, които се изхранват единствено с музика. Не са в моето обграждане. Около нас са все хора, за които това е поминък, който вършим, с изключение на работата от 9:00 до 6:00. Това е действителността.
- Hu g or h andshake... Не обичате ли да се целувате?
Петър: Обичаме доста, само че това име пристигна от друго ентусиазъм Ако искахме да има по-сексуален смисъл, можеше да отидем в друга посока.
Антон : А и към този момент има тайфа Kiss.
- Случва ли ви са да стартирате с handshake и да завършвате с hug, или това е немислимо за радикални интроверти като вас, като сами се наричате?
Петър: Понякога се случва.
Антон: Постоянно се случва.
Снимка: Михаил Мишев и Александър Станишев
Петър: Има хора, с които са здрависване, има хора, с които се целуваме.
Антон: Има го и това целуване по бузите два или три пъти. Тогава също може да се получи конфузно, в случай че ти си подал ръка, а другият е тръгнал да те целува по бузите. Много разнообразни комбинации се получават.
- Възможно ли е алтернативата прегръдка или здрависване да промени живота на човек?
Антон: Възможно е, само че ти няма да схванеш. Имаше един филм – „ Ефектът на пеперудата “. Много постоянно имаш две решения, от които ти зависи живота.
- А за какво се определяте като обществено несъответстващи?
Петър: Това е нещо, което първоначално може би малко сме го пресилили като изявление.
Антон: Другите хора би трябвало да кажат дали сме такива.
Петър : Като част от вдъхновението за името на групата, е тази обществена некомпетентност. Идеята по-скоро е, че всеки от нас е обществено неадкватен по някакъв метод...
Антон: ...и хората не се замислят, а просто си живеят с това. То не е болест, а нещо, с което се сблъскват най-много интровертните хора. Изразява се в някакви дребни моменти, с които свикваш в живота и преминаваш през тях. Това е да не се чувстваш на място, най-общо казано.
Петър: Това е като да си купуваш баничка, да ти върнат 5 стотинки по-малко и да те е позор да си ги поискаш.. (Смее се – бел. а.). Хем искаш да кажеш нещо, хем не искаш да го кажеш. На ръба си...
- Казвате, че името на втория ви сингъл Blaze of Sorry е противовес на класическия облик за загрубял юначага. Какъв е класическият облик за закоравелия юначага?
Петър: Ами той е като в клипа на Бон Джоуви – Blaze of Glory, типичният американски екшън воин, който има брада, мускули и е четвъртит.
Антон: Лоренцо Ламас или Чък Норис.
Петър:... Чък Норис, който се появява на залеза и върви на занимателен кадър...
Антон ... и някакви неща избухват към него. Той набива неприятните, свършва работата и всяко едно нещо си идва на мястото – единствено, тъй като той е там.
- А вие като какви мъже се определяте?
Антон: Труден въпрос. Аз се дефинирам като естествен мъж, само че това нищо не значи. Защото всеки човек си мисли в своята си глава, че е естествен.
Петър: Аз съм леко непораснал, може би. И прекомерно мечтаещ, с цел да е уравновесено в отговора ни (Смее се – бел. а.).
- А като хора по какъв начин се определяте?
Антон: Ако питаш хората, които най-добре ме познават, може би ще кажат, че съм сложен човек. Има някои неща от персоналния живот, за които съзнавам – че съм тегав за понасяне, от време на време. В други моменти си мисля, че съм добър човек. Не знам...
Петър: Ако погледнем международната статистика, по-скоро се причисляваме към положителните момчета – всеки със своите дефекти.
Снимка: Михаил Мишев и Александър Станишев
Антон: Би ми се желало да кажа, че сме работливи. Защото даваме за hug and handshake цялата си сила, която ни остава. Но постоянно може още, по тази причина не желая да го споделям.
Петър: Ние сме хора, които желаеме да вършат хубава музика, която допира други хора. А това най-добре може да се усети на концерт.
- Симеон Лозанов-Monyx в действителност е третият човек в групата? Отворени ли сте за нови членове?
Петър: Всичко би трябвало да се случи естествено. Нещата би трябвало да се развият с времето. С група от трима се работи по-обективно. Мисля, че има такива модели на работа, които го потвърждават – по-лесно е връзката. А и три е оптималното число, с цел да се случат по-бързо нещата и да се взимат положителни решения.
Антон: След няколко концерта и подготовки ще стане ясно. Естествено, не изключваме да станем повече. Когато записваме идващия албум, може да решим, че ни би трябвало същински барабанист, същински басист и по този начин нататък. И нещата да си дойдат на мястото.
- Ще има ли скоро в песните ви акордеон от Петър и пиано от Антон?
Петър: Акордеон – надали ще има. Доста напред ще е във времето – когато стартираме да взимаме някакви доста пробни и смели решения. Но в никакъв случай не се знае.
Антон: Пиано има в последното парче от албума. Със сигурност, аз имам още доста какво да изучавам за свиренето на пиано. Но си представям пиано от ден на ден и повече в нещата, които ще вършим в бъдеще.
- За вас значимо ли е да има жива музика в едно парче?
Петър: Усеща се и най-после въздейства много на финалния резултат. Хубаво е да се употребяват някакви по-модерни неща, по-продуцентски. Има чудесни песни, които са без принадлежности онлайн. Така че зависи каква ти е задачата и каква музика правиш.
Антон: В нашия случай може би е някакъв микс. Имаме по равно живи и неживи неща.
- Бихте ли правили кавъри и на кого?
Антон: Имаме доста обичани актьори, на които бихме създали кавъри. Последно си говорихме, че можем да създадем нещо на Хари Стайлс, само че значимото е интерпретацията да е нещо друго, да е направена по твоя метод, а не просто да го изсвириш и изпееш както в оригинала.
- Ако се изключите от вашата лична музика, по какъв начин ви звучи българската музика като цяло?
Петър: Има и хубава, и неприятна музика, което е нещо субективно. Просто пазарът у нас е много дребен, само че пък светът е отворен и става все по-достъпно да правиш музика. Със сигурност, равнището се подвига и музиката става по-световна – откъм качество на записа. Музиката стартира да звучи по-световно, тъй като вдъхновенията на хората са по-световни.
Антон: Може би, Hayes & Y са едни от най готините български банди, които слушаме.
Петър: „ Остава “ е тайфа, която звучи като себе си и има причина да е толкоз известна. А и при тях се получава пеенето на български.
Антон: За мен “Щурците “ и Жоро Минчев са някакви икони в българската музика.
- Как се виждате след пет години като група?
Петър: Вече съм спрял да виждам толкоз напред, тъй като нещата се трансформират доста бързо. Надявам се да имаме най-малко още два албума, да сме стигнали до доста повече хора, до задгранична аудитория, да сме свирили на фестивали отвън България и да съумяваме да се устояваме единствено с музика. И да сме здрави!
Източник: btvnovinite.bg
КОМЕНТАРИ